— И толкоз?
— Той се омете, нали? Това би трябвало да ни говори нещо.
— Какво например?
— Първо, че действително има някой отвън. Второ, че или хората му са някъде при летището, или той ще се свърже с тях и чрез други съобщителни средства — например по някой от ония тежкарски телефони в колите. Трето, че е дошъл и не по-малко тежкарския си костюм не само за да изпие една бира, която и без това едва преглъщаше — както и ти често се задавяш от чудесното ми шампанско. Четвърто, без съмнение е federale.
— От ФБР ли? — попита учуден Мани.
— Аз лично, разбира се, никога не съм преминавал нелегално южната граница от моята прекрасна страна, но и до такава невинна душица като мен достигат разни истории… Знаем какво да търсим, приятелю. Comprende, hombre?6
— Винаги съм казвал — рече Уайнграс и седна зад бюрото, — че и в най-скапания американски бардак ще научиш повече за живота, отколкото във всички клоаки на Париж.
— Париж, Франция означават много за теб, нали, Мани?
— Вече не чак толкова, amigo7. Не знам защо, но започвам да ги забравям. Тук става нещо с моето момче и аз не разбирам какво. Но е важно.
— Той също означава много за теб, нали?
— Евън е мой син. — Телефонът иззвъня и Уайнграс вдигна рязко слушалката до ухото си, а Гонзалес- Гонзалес излезе от стаята. — Ти ли си, Вятърничава главо?
— Какво става при теб, Мани? — попита Кендрик от другия край на линията в къщата със скучна архитектура на източното крайбрежие в Мериланд. — Да не те прикрива отряд на Мосад?
— Нещо много по-добро — отвърна старият архитект от Бронкс. — Няма нито счетоводители, нито финансови ревизори, които да ми броят шекелите за един крем карамел. Сега е твой ред. Какво става при теб, по дяволите?
— Не знам, наистина!
Евън му разказа подробно за събитията през деня — от изненадващата новина, че се е разчуло за престоя му в Оман, която Сабри Хасан му беше донесъл на басейна, до бягството му в евтиния мотел във Вирджиния, от срещата с франк Суон от Държавния департамент до това, как е отишъл с ескорт в Белия дом; от враждебния му разговор с началника на президентската канцелария до представянето му на президента на Съединените щати, който оплескал всичко с решението си следващия вторник да го награди с Ордена на свободата, и то в Синия кабинет с Военноморския оркестър. Накрая и за жената на име Калейла, която му бе спасила живота, но всъщност се бе оказала специална агентка на Централното разузнавателно управление и сега му я препращаха за разпит.
— Доколкото си ми разправял за нея, тя едва ли има нещо общо с тази история.
— Защо?
— Защото ти е казала, че е арабка, изпълнена със срам, и ти си й повярвал — сам ми призна. В някои отношения, Вятърничава главо, те познавам по-добре, отколкото ти — себе си. Не можеш да бъдеш излъган лесно. Точно затова преуспя и с фирмата „Кендрик“… Ако тази жена те е издала, само ще се засрами още повече и съвсем ще се побърка.
— Няма кой друг да ме е издал, Мани. Останалите не биха могли да го направят.
— Значи има и други освен тях.
— Кой, за Бога? Това са единствените хора, които знаеха, че съм бил там.
— Нали току-що ми разказа и за някакъв русоляв тип с чужд акцент, който според Суон също е знаел за мисията ти в Маскат. Той откъде е научил?
— Него никой не може да го намери, дори Белият дом.
— Ами ако познавам хора, които ще го открият? — прекъсна го Уайнграс.
— Не, Мани — отсече Кендрик. — Това не е Париж и твоите израелци нямат работа тук. Аз им дължа прекалено много, макар че някой ден ще те помоля да ми разкажеш за интереса им към един заложник в посолството.
— Изобщо не ми казаха — отвърна Уайнграс. — Знаех, че имат план, и предположих, че може би е трябвало да се свържат с някого в посолството, но те не говореха за това пред мен. Умеят да си държат езика зад зъбите… Сега какво ще правиш?
— Утре ще се срещна с тази Рашад. Нали ти казах.
— А после?
— Май не гледаш телевизия.
— Аз съм при Гонзалес. Забрави ли, че той пуска само видео? Сега върти един мач от световното през осемдесет и втора и почти всички в кафенето си мислят, че го излъчват на живо. Какво дават по телевизията?
— Президента. Току-що оповести, че съм в превантивна изолация.
— Звучи ми като затвор.
— В известен смисъл си е така, но се понася, а и надзирателите ме глезят.
— Ще ми дадеш ли телефона си?
— Не го знам. На апарата няма нищо, листчето е празно, ала ще те държа в течение. Ще ти се обадя, ако се преместя. Тази линия не може да бъде засечена, но всъщност няма значение.
— Добре, нека сега аз те попитам нещо. Говорил ли си на някого за мен?
— Ами, не! Може името ти да фигурира в секретното досие за Оман, а и изрично подчертах, че освен мен мнозина други заслужават уважение, но на никого не съм разказвал за теб. Защо?
— Защото ме следят.
— Какво?
— И това никак не ми харесва! Гонзалес казва, че този тип, дето върви по петите ми, е от федералните и не е сам.
— Денисън вероятно е видял името ти в досието и е заповядал да те охраняват.
— От какво? Винаги съм се пазил сам, дори в Париж — иначе от три години да съм мъртъв. И защо си мислиш, че фигурирам в досието? Никой освен членовете на Масадската бригада не знаеше как се казвам, а на пресконференцията сутринта, когато си тръгнахме, имената ни въобще не бяха споменати. И накрая, Вятърничава главо, ако са решили да ме охраняват, защо не са ме уведомили? Щом съм толкова опасен, че да заслужавам подобна защита, току-виж съм счупил главата на някой от пазачите си, когото не познавам.
— Както обикновено — каза Кендрик, — в целия куп небивалици, които изръси, може да има и зрънце истина. Ще проверя.
— Непременно. Може и да не ми остава много да живея, но не искам някой да ми пръсне главата преждевременно — независимо кой. Обади ми се утре, трябва да се връщам в бърлогата на Баба Яга, докато обитателките й не са ме издали на главния дявол пазвантин.
— Поздрави Гонзалез — добави Евън. — И му кажи, че като се върна, не искам да виждам тия вносни глупости. А също така му благодари, Мани.
Кендрик затвори телефона, но не махна ръка от слушалката. Пак я вдигна и набра 0.
— Централа — произнесе доста колебливо някаква жена, след като телефонът бе звънял повече от обикновено.
— Не знам защо — започна Евън, — но не ми приличате на каква да е телефонистка.
— Сър?…
— Няма значение, госпожице. Казвам се Кендрик и трябва незабавно да се свържа с господин Хърбърт Денисън, началника на президентската канцелария — спешно е. Моля ви, направете всичко възможно да го намерите и му предайте да ми се обади до пет минути. В противен случай ще бъда принуден да се обърна към съпруга на секретарката си, който е лейтенант във Вашингтонското полицейско управление, и да му кажа, че мога съвсем точно да определя мястото, където съм държан.
— Сър, моля ви!
— Мисля, че се изразих съвсем смислено и ясно — прекъсна я Евън. — Господин Денисън да ми се обади до пет минути, които вече текат. Благодаря, госпожице, приятен ден.
