— Както ми съобщиха в Белия дом, вчера сутринта са го въртели на шиш.
— Защо?
— Да разберат дали не се е раздрънкал.
— Джими да се раздрънка? Това е по-глупаво и от подозрението ви към мен. Грейсън дава мило и драго да получи директорско място. А от друга страна, на него му се иска по-малко, отколкото на мен, да му прережат гърлото или да го обезобразят.
— Доста лесно произнасяте тези думи. Много бързо ви идват на езика, дори прекалено бързо.
— За Джими ли?
— Не, за вас самата.
— Ясно. — Жената, която се бе представила като Калейла, се дръпна от скалата. — Мислите, че съм репетирала всичко това — сама, разбира се, защото нямах възможност да се свържа с никого. И тъй като съм отчасти арабка…
— Влязохте в стаята така, сякаш очаквахте да видите точно мен. Не бяхте особено изненадана.
— Вярно, не бях.
— Защо?
— Ами просто прехвърлих възможностите и се досетих, а имах и уговорка с един човек, който ме предпазва от истински изненади. От ден и половина вашето име се превърна в най-голямата сензация в целия средиземноморски район и мнозина са уплашени, аз също. Не само за себе си, а за доста други хора, от чиято помощ се възползвах, за да ви държа под око. Човек като мен си изгражда цяла мрежа от сътрудници, основаваща се на доверието, а точно сега това доверие, моят най-силен коз, е поставено под съмнение. С други думи, господин Кендрик, сам разбирате, че пропиляхте моето време и енергия, а и доста от парите на данъкоплатците да ме върнете тук заради един въпрос, на който би могъл да отговори всеки опитен разузнавач.
— Твърде е възможно да сте ме продали, да сте разкрили името ми за пари.
— На каква цена? Цената на живота ми? Или на живота на хората, които използвах, за да ви следя, и които са важни за мен и за моята работа — а тя, както се опитах да ви обясня в Бахрейн, има истинска стойност за мен. Наистина ли си вярвате?
— О, Боже, вече не знам в какво да вярвам! — призна Евън, като въздъхна и поклати глава. — Всички мои мечти и планове пропаднаха. Ахмат не иска да ме види и аз не мога вече да се върна там, не мога да се върна в Емирствата и изобщо в Персийския залив. Той ще се погрижи за това.
— Нима сте смятали да се връщате?
— Не искам нищо друго на тоя свят. Бях решил да започна нов живот там, където съм постигнал най- големи успехи в работата си. Но първо трябваше да открия един негодник и да си разчистя сметките с него: съсипа всичко и уби толкова невинни хора.
— Махди — прекъсна го Рашад и поклати глава. — Ахмат ми каза. Успяхте. Султанът е млад и ще промени отношението си. След време ще разбере какво сте направили за хората там и ще ви бъде благодарен… Но вие току-що ми отговорихте на един въпрос. Виждате ли, мислех, че вероятно сам сте разгласили тази история, но съм се излъгала, нали?
— Аз? Да не сте полудели! Та след половин година мен вече няма да ме има тук!
— Значи не храните никакви политически амбиции?
— Не, за Бога! Приключвам с политиката и се махам оттук! Само дето вече няма къде да отида. Някой се опитва да ме спре, да ме превърне в нещо, което не съм. Какво става с мен?
— Бих казала, че би вадят на преден план.
— Като какъв? Кой ме вади?
— Някой, който смята, че сте бил пренебрегнат. И че заслужавате обществено признание и известност.
— Притрябвали са ми! А и президентът не ще да ми влезе в положението. Другия вторник ще ми връчи Ордена на свободата, и то в Синия кабинет под съпровода на Военноморския оркестър! Казах му, че не ми трябва медал, а този кучи син ми отвърна, че така било редно, защото не искал да го вземат за „неблагодарник“. Що за довод е това?
— Напълно в негов стил… — Рашад внезапно замълча. — Да вървим — каза бързо тя, когато в основата на пристана се появиха двама души от персонала в бели костюми. — Не се оглеждайте. Дръжте се непринудено. Нека просто се поразходим по това бледо подобие на плаж.
— Мога ли вече да говоря? — попита Кендрик, след като я настигна.
— Нещо съвсем невинно. Почакайте да завием.
— Защо? Могат ли да ни чуят?
— Вероятно. Не съм сигурна. — Продължиха по извитата брегова линия, докато двамата мъже на пристана не се скриха зад дърветата. — Знам, че японците са изобретили самонасочващи се микрофони, но никога не съм ги виждала — продължи безцелно Рашад. После пак спря и вдигна към Евън проницателните си очи, в които се четеше въпрос. — Говорили ли сте с Ахмат? — попита тя.
— Вчера. Каза ми да вървя където искам, но да не се връщам в Оман. За нищо на света.
— Ясно ви е, че ще го попитам, нали?
Евън бе поразен, после се ядоса. Тази жена го разпитваше, обвиняваше го, проверяваше отговорите му.
— Пет пари не давам какво ще правите, интересува ме само какво сте направили. Вие сте много убедителна, Калейла — извинявайте — госпожице Рашад, и сигурно си вярвате, но шестимата мъже, които знаят, че миналата година съм бил в Маскат, няма да спечелят нищо от разгласяването на тази история, по-скоро биха загубили всичко.
— И аз нямам какво да губя освен живота — своя и този на приятелите си в района, някои от които, между другото, са ми особено близки. Стига с тия глупости, господин конгресмен, не ставайте смешен. Наистина сте дилетант, и то от най-нетърпимите.
— Но е възможно да сте допуснали и грешка! — извика вбесен Кендрик. — И аз почти съм готов да ви оправдая поради липса на доказателства, казах го и на Денисън и му заявих, че няма да му позволя да ви извади душата.
— О, много сте великодушен, сър.
— Не, наистина му го казах. Действително ми спасихте живота и ако сте се изпуснали неволно…
— Това е още по-голяма глупост — прекъсна го Рашад. — Много, много по-вероятно е да се е изпуснал някой от другите, отколкото аз или Грейсън. Ние сме на действителна служба и не можем да си позволим подобни грешки.
— Да се поразходим — подкани Евън не защото се бяха появили други пазачи, а понеже се съмняваше, бе объркан и не го свърташе на едно място.
Вярваше й, вярваше и на това, което Мани му бе казал за нея: „Тя няма нищо общо с тази история… това само би увеличило срама й и би възпламенило побъркания свят, в който живее.“ И когато Кендрик му възрази, че е изключено останалите да са го направили, Мани добави: „Значи има и други освен тях.“ Излязоха на кална пътека, която пресичаше горичката и явно стигаше до каменната стена около имението.
— Да проверим ли накъде води? — попита Евън.
— Защо не? — отвърна студено Ейдриън.
— Вижте — продължи той, докато се катереха един до друг по гористия склон, — да кажем, че ви вярвам…
— Много благодаря.
— Добре де, аз наистина ви вярвам! И затова ще ви кажа нещо, за което знаят само двама души — Суон и Денисън — или поне се надявам, че знаят само те.
— Сигурен ли сте, че трябва?
— Имам нужда от помощ, каквато те не могат да ми предоставят. Може би вие ще успеете — нали бяхте там, с мен, а знаете и толкова неща, от които аз нямам понятие. Как се прикриват факти, как се предава секретна информация на тези, за които е предназначена, и така нататък.
— Е, знам някои от тях, но не всичките. Все пак моят район е Кайро. Но въпреки всичко ви слушам.
— Преди известно време Суон е бил посетен от някакъв рус мъж с европейски акцент, който притежавал
