вторият рикошира от цимента до главата му. Мани вдигна пистолета и натисна спусъка — въпреки възрастта опитната му ръка не трепна. Терористът изпищя в бушуващия вятър и се строполи в храстите с широко отворени очи и струйка кръв в основата на гърлото.
„Побързай, старче! — заповяда си Уайнграс, докато с мъка се изправяше на крака. — Те чакаха някого! Да не искаш да те сгащят като някоя стара глупава патка? Ще видиш ти, като ти гръмнат изкуфялата глава. Стискай зъби. Всички кокали ме болят!“ Мани се втурна към тялото в храстите. Наведе се и го издърпа, после го хвана за краката и с изкривено от невероятното усилие лице, напрегнал всички сили, го изтегли в гората от другата страна на пътя.
Идеше му да легне на земята и да си почине, за да престане биенето в гърдите му и той да вдъхне глътка въздух, но знаеше, че не може да го направи. Не биваше да спира, трябваше да е нащрек и най-вече да хване някого жив. Тия типове преследваха сина му! Трябваше да получи информация… каквото и да последваше!
В далечината се чу шум от двигател… после заглъхна. Озадачен, Мани отиде бавно и предпазливо между дърветата в края на гората и се огледа. По пътя от Меса Верде криволичеше кола, може би се движеше по инерция или пък вятърът беше много силен. Да, вървеше по инерция, сега вече се чуваше само шумът от гумите, докато автомобилът пъплеше към високата стена от жив плет и накрая спря в началото на извитата алея за коли пред къщата. Вътре имаше двама мъже — пръв слезе човекът зад кормилото, набит, вече прехвърлил четирийсетте, и се огледа, явно очакваше да го посрещнат или да му дадат знак. Примижа срещу следобедната светлина и понеже не видя никого, пресече пътя и навлезе в гората. Уайнграс затъкна пистолета в колана си и се наведе да вземе оръжието на втория терорист с надупчения заглушител. Не се побираше в джоба му и затова Мани, както и арабинът, го остави до краката си. Изправи се и се дръпна в шубрака, а след това провери барабана на пистолета. Бяха останали четири патрона. Мъжът се приближи и застана точно пред Мани.
— Йосиф!
Внезапно донесеният от вятъра слаб вик идваше от съучастника на мъжа, който бе слязъл от колата и тичаше надолу по пътя, като видимо накуцваше с единия крак. Мани бе озадачен — Йосиф беше еврейско име, но двамата убийци не бяха евреи.
— По-тихо, момче! — заповяда му дрезгаво по-възрастният мъж на арабски, когато другият спря задъхан пред него. — Само още веднъж да си повишил така глас, и ще се прибереш в ковчег!
Уайнграс ги слушаше и ги наблюдаваше на пет-шест метра от пътя. Беше донякъде учуден, но вече разбра защо онзи е употребил арабската дума за момче. Съучастникът му наистина си беше момче, хлапак на не повече от шестнайсет-седемнайсет години.
— Никъде няма да ме пратиш! — отвърна ядосано той с дефект в говора, който очевидно се дължеше на заешка устна. — Никога вече няма да ходя нормално заради тази свиня! Ако не беше той, можех да стана велик мъченик на свещената ни кауза!
— Добре де — каза по-възрастният арабин с еврейското име с известна доза съчувствие. — Полей се със студена вода, че главата ти ще се пръсне. Какво има?
— Американско радио! Току-що го чух, а разбирам достатъчно, за да… схвана!
— За нашите в другата къща ли?
— Ами, не! За евреите! Екзекутирали са стария Кури. Обесили са го!
— Какво очакваше, Аман? Преди четирийсет години е работил за германските нацисти в Северна Африка. Убивал е евреи, взривявал е кибуци, дори един хотел в Хайфа.
— Значи трябва да видим сметката на убиеца, на Бегин, и всички старци от Иргун! За нас Кури олицетворяваше величието…
— По-тихо, момче. Тия старци се бореха повече срещу англичаните, отколкото срещу нас. Нито те, нито пък старият Кури имат нещо общо с това, което ни предстои да свършим днес. Трябва да дадем добър урок на тоя мръсен политик, внедрил се между нас. Преоблече се с наши дрехи, говореше нашия език и ни предаде. Хайде, момче! Съсредоточи се!
— Къде са другите? Трябваше да излязат на пътя.
— Не знам. Сигурно са научили или чули нещо и са влезли в къщата. Вече палят лампите — вижда се през високите храсти. Ние ще пропълзим от двете страни на алеята за колите. През моравата ще стигнем до прозорците. И може би ще видим как нашите другари си пият кафето с тия, дето са вътре, преди да им прережат гърлата.
Еманюел Уайнграс вдигна пистолета със заглушителя и подпря ръката си на едно дърво, като се целеше ту в единия, ту в другия терорист. И двамата му трябваха живи! Думите за „другата къща“ така го бяха ужасили, че в яда си лесно можеше да им пръсне главите. Те искаха да убият сина му! Успееха ли, щяха да платят скъпо с неописуеми мъки за заблудите си — независимо дали бяха млади или възрастни. Мани смъкна пистолета и го насочи към слабините им.
Стреля точно когато по пътя внезапно задуха силен вятър, отправи два куршума в по-възрастния мъж и един в момчето. Те сякаш не разбраха какво стана. Хлапето се свлече с писък и се загърчи на земята, по- възрастният му съучастник беше замесен от друго — много по-жилаво — тесто. Стана, залитайки, извърна се в посоката, откъдето се стреляше, и едър и як, се устреми напред като обезумяло от болка чудовище.
— Не се приближавай, Йосиф! — изрева Мани, вече съвсем изнемощял и подпрян на дървото. — Не искам да те убивам, но ще го направя! Точно теб, арабина с еврейското име, който убива евреи!
— Майка ми! — изкрещя едрият като канара мъж и се приближи. — Тя прокле всички ви! Вие убивате моя народ! Вие ни отнемате всичко, което притежаваме, и ни заплювате в лицето! Аз съм наполовина евреин, но кои са евреите, че да убиват баща ми и да обръснат главата на майка ми, защото е обичала арабин? Ще те изпратя в пъкъла!
Уайнграс се вкопчи за дънера с пръсти, които кървяха, дългото му черно палто се издуваше на вятъра. Едрата тъмна фигура изплува от горския мрак и сграбчи с огромните си ръце стареца за гърлото.
— Недей! — извика Мани, но мигновено осъзна, че няма друг избор.
Изстреля последния патрон и той се заби в набръчканото чело над него. Йосиф се строполи мъртъв, като преди да издъхне, направи последен предизвикателен жест. Разтреперан и задъхан, Уайнграс се подпря на дървото и се взря в земята, в тялото на човека, намъчил се заради дребен териториален конфликт, заради който хората се избиваха помежду си. В този миг Еманюел Уайнграс стигна до заключение, което му бе убягвало открай време — той вече знаеше отговора: вярваш ли сляпо в нещо, не си в състояние да мислиш трезво. Озлобяваш се, възправяш се срещу другите в името на това да проумееш нещо, което не се поддава на проумяване. Кой беше прав?
— Йосиф… Йосиф! — стенеше момчето, както се търкаляше в шубрака към пътя. — Къде си? Аз съм ранен, ранен съм!
Хлапето не знае, помисли си Уайнграс. От мястото, където лежеше и се гърчеше, не виждаше нищо, а вятърът откъм планината бе заглушил изстрела. Безумният млад терорист не си даваше сметка, че приятелят му Йосиф е мъртъв, че само той е оцелял. И че Мани е особено загрижен за живота му и няма да допусне момъкът да се превърне в мъченик, самоубил се заради свещената си кауза. Трябваше да получи информация, информация, която да спаси живота на Евън Кендрик. И то незабавно!
Уайнграс пъхна окървавените си пръсти в джоба на палтото и пусна пистолета със заглушителя на земята. Събрал сетни сили, се отблъсна от дървото и тръгна възможно най-бързо на юг през гората, като непрекъснато се препъваше и махаше със слаби ръце клоните от лицето и тялото си. Зави към пътя — щом излезе на него, видя колата на терористите в сумрачната далечина. Нямаше нужда да ходи по-нататък. Обърна се и тръгна обратно по милостиво равната повърхност. „Бързай… бързай! Поразмърдай проклетите си кокили! Хлапакът не бива да помръдне, не бива да пропълзи, не бива да види нищо!“ Мани почувства как кръвта нахлува в главата му и сърцето му тупти като обезумяло. Ето го и арабчето! То се бе размърдало — движеше се, пълзеше към гората. След секунди щеше да види мъртвия си съучастник! Това не биваше да става!
— Аман! — изкрещя задъхан Уайнграс, бе запомнил името, употребено от полуевреина Йосиф, сякаш беше неговото. — Къде си? Как си? — продължи той настойчиво на арабски. — Отговори! — изрева срещу вятъра.
— Тук, тук съм! — извика младичкият арабин на своя език — Ранен съм! В хълбока. Не мога да намеря Йосиф! — Хлапакът се обърна по гръб да види приятеля, когото очакваше. — Ти кой си? — изпищя той,
