когато Мани се приближи и се опита да извади от куртката пистолета. — Не те познавам!
Уайнграс срита момчето по лакътя и когато празната му ръка се измъкна изпод дрехата, той стъпи отгоре й и я притисна до гърдите на младия арабин.
— Без тия, глупаво хлапе! — каза Мани на арабски с тона на саудитски офицер, мъмрещ новобранец. — Не сме те прикривали, за да ни навлечеш неприятности. Ясно е, че си ранен, но това не значи, че си убит, което лесно е могло да стане!
— Какво казваш?
— А ти какво правеше? — извика в отговор Мани. — Тичаше по пътя, крещеше, промъкваше се като среднощен крадец! Йосиф беше прав, трябва да те върнем в Баака.
— Йосиф ли?… Къде е Йосиф?
— В къщата при останалите. Ела, ще ти помогна. Да вървим при тях.
От страх да не падне Уайнграс се хвана за клона на едно дръвче, когато терористът се надигна и го сграбчи за ръката. — Първо ми дай оръжието си!
— Какво?
— Според тях си доста тъп. По-добре да не носиш оръжие.
— Не разбирам…
— Не е необходимо.
Уайнграс зашлеви озадачения млад фанатик по лицето и пъхна дясната си ръка под куртката на момчето, за да измъкне пистолета. Той бе като за него — 22-калибров.
— С това можеш да стреляш само по мушици — каза Мани, като сграбчи младока за ръката. — Ела. Ако ти е по-лесно, подскачай на един крак. Ще те превържем.
Бледото слънце на късния следобед беше засенчено от носещите се тъмни облаци на надигащата се в планините буря. Капналият, изтощен старец и раненият младеж бяха стигнали средата на пътя, когато внезапно дочуха рев на двигател и бяха заслепени от фаровете на препускащ с бясна скорост автомобил. Колата се носеше към тях с трясък от юг, откъм Меса Верде. Изсвистяха гуми, мощният автомобил поднесе и спря шумно само на сантиметри от Уайнграс и неговия пленник, които се хвърлиха към живия плет, а Мани хвана още по-здраво куртката на арабина. От голямата черна лимузина изскочи някакъв мъж, а Уайнграс, като се спъваше и залиташе, бръкна в джоба на палтото си и извади пистолета трийсет и осми калибър. Почти не виждаше човека, втурнал се към него. Вдигна оръжието и се прицели.
— Мани! — изрева Джи-Джи Гонзалес.
Уайнграс падна на земята, без да изпуска ранения терорист.
— Хвани го! — заповяда той на Джи-Джи сякаш с последен дъх. — Не го пускай — дръж му ръцете. Понякога носят цианкалий!
Едната от сестрите би инжекция на младия арабин — той щеше да остане в безсъзнание до сутринта. Макар че от раната му бе изтекла доста кръв, тя не беше сериозна, куршумът само бе пронизал плътта и бе излязъл — промиха я, превързаха я и кървенето спря. После Гонзалес го отнесе в една от стаите за гости, сестрите завързаха ръцете и краката му за четирите ъгъла на леглото и завиха голото му тяло с две одеяла, за да го предпазят от нараняване.
— Толкова е младичък — каза една от тях, докато подпъхваше възглавница под главата на момчето.
— Той е убиец — студено се обади Уайнграс, загледан в лицето на терориста. — Ще те убие, без изобщо да се замисля, че отнема човешки живот — както налита да убива евреите. Така както ще убие всички ни, ако го оставим жив.
— Какъв ужас, господин Уайнграс — обади се другата сестра. — Та той е дете!
— Кажи го на родителите на безбройните евреи, на които бе отнета възможността да станат на неговите години.
Мани излезе от стаята, за да иде при Гонзалес, който бе побързал да вкара в гаража колата, привличаща вниманието — вече се бе върнал и си наливаше конска доза уиски при барчето на верандата.
— Почерпи се — подкани го архитектът, след като влезе в остъклената веранда и се запъти към любимото си кожено кресло. — Ще го впиша в сметката ти, както правиш ти.
— Изкуфял старец такъв! — изруга Джи-Джи. — Съвсем си изкукуригал. Като нищо можеха да те убият. Сега щяхме да те целуваме студен, дърт кретен! Това щях да го преживея, но ако ми беше докарал някой инфаркт! Него нямаше да преживея, особено ако бе смъртоносен.
— Добре, де! Пий за сметка на заведението…
— Съвсем си куку! — извика пак Гонзалес и глътна уискито си сякаш на един дъх.
— Ти си каза мнението — съгласи се Мани. — Сипи си още едно. Няма да ти ги броя до третата чаша.
— Не знам дали да остана или да си вървя! — рече Джи-Джи, като си наля още една чаша.
— Ами полицията?
— Нали ти казах, кой ти имаше време да мисли за полиция? А дори и да им се бях обадил, щяха да дойдат след месец!… Момичето ти, сестрата де, им се обади. Дано е успяла да намери някой от тия лекета. Понякога трябва да се обадиш чак в Дуранго, за да пратят някой.
Телефонът на бара иззвъня — наистина иззвъня, но не както звъни телефон — вместо това се чу непрекъснато бръмчене. Уайнграс така се стресна, че едва не падна на пода, докато ставаше от креслото.
— Да вдигна ли? — попита Гонзалес.
— Не! — изрева Мани и забърза несигурно към бара.
— Да не гризнеш дръвчето!
— Ало? — каза старецът в слушалката, като си наложи да се успокои.
— Господин Уайнграс?
— Може би да, може би не. Кой се обажда?
— Свързали сме се с телефона ви чрез лазер. Казвам се Мичъл Пейтън…
— Знам ви — прекъсна го Мани. — Добре ли е момчето ми?
— Да. Току-що се свързах с него на Бахамските острови. От военновъздушната база в Хоумстед е излетял военен самолет, който ще го вземе. След няколко часа ще бъде във Вашингтон.
— Дръжте го там! Сложете му охрана! Не пускайте никой да припари до него!
— Значи и при вас са дошли?… Чувствам се безсилен и некадърен. Трябваше да сложа охрана… Колко са убитите?
— Трима — каза Мани.
— О, Боже… Какво знае полицията?
— Нищо. Още не са дошли.
— Значи ги няма… Чуйте ме, господин Уайнграс. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори странно, ако не и безумно, но аз знам какво говоря. Този трагичен случай засега трябва да се пази в тайна. Възможността да хванем тия негодници ще бъде много по-голяма, ако избегнем паниката и го възложим на нашите специалисти. Разбирате ли ме, господин Уайнграс?
— Речено-сторено — отвърна възрастният мъж, работил за Мосад, с известно нетърпение и снизхождение в гласа. — Ще пресрещна полицията отвън и ще кажа, че тревогата е била фалшива, че колата на някакъв съсед се е повредила и той не е могъл да се свърже по телефона.
— Забравих — каза тихо директорът на „Специални операции“. — И преди сте били тук.
— Да — потвърди лаконично Мани.
— Чакайте малко! — възкликна Пейтън. — Казахте, че има трима убити, но нали говорите с мен, значи на вас ви няма нищо.
— Трима от тях, не от нас, невеж господине от ЦРУ.
— Какво?… Исусе Христе!
— От него нямаше голяма полза. Опитайте с Авраам.
— Моля ви, господин Уайнграс, бъдете по-ясен.
— Наложи се да ги убия. Но четвъртият е жив и под наркоза. Изпратете специалистите си, докато не съм
