убил и него.
29
Резидентът на ЦРУ на Бахамските острови, дребен, силно загорял мъж с широко лице, действаше бързо от своя кабинет в посолството на Куин Стрийт. Полицията в Насау бе изпратила въоръжена охрана в хотел „Кейбъл Бийч“ на брега на Бей Роуд, където четирима униформени ченгета бързо отведоха висок мъж със светлокестенява коса и смайващо красива мургава жена от апартамента им на седмия етаж до колата, която ги чакаше пред фоайето, опразнено за нула време. Директорът на хотела, оправен шотландец на име Маклейд, бе набелязал маршрута през коридорите за обслужващия персонал, където бяха разположени най-верните хора от охраната му, до ярко осветения вход с два огромни фонтана, от които към тъмното небе бликаха окъпани в светлина струи. Двамата помощници на Маклейд — едър като канара добряк с гръмогласен смях и невероятното име Върнъл, придружен от очарователна млада камериерка, обясняваха вежливо на пристигащите и заминаващите гости на хотела, че няма да ги бавят много, а през това време петимата души от моторизирания полицейски патрул претърсваха педя по педя парка пред хотела, където най-неочаквано бяха угаснали всички лампи. Във всичко личеше пръстът на резидента — полицията го вършеше заради него. Той познаваше лично всички значими хора на Бахамските острови. Те също го познаваха. Мълчаливо.
Заслонени от полицейската верига, Евън и Калейла се качиха в служебната кола, а отпред седна човекът от ЦРУ. Кендрик не продумваше, Калейла само му стисна ръката, прекалено добре съзнаваше какво му е. Той не бе в състояние да мисли трезво заради пърлещата болка и невероятния си гняв. Беше се просълзил при вестта за смъртта на Каши и Сабри Хасан — бе излишно да му казват за обезобразените им тела, той и сам щеше да се досети и за най-ужасните подробности. Но Кендрик веднага избърса сълзите с юмрук. В погледа, в зениците му назряваше решение. Той беше бесен.
— Както разбирате, конгресмен — поде резидентът, полуизвърнат на седалката до шофьора, — не знам какво става, но мога да ви кажа, че от военновъздушната база в Хоумстед е излетял самолет, който ще Ви върне във Вашингтон. Очаква се да кацне пет-десет минути, след като пристигнем на летището.
— Знаем — каза любезно Калейла.
— Трябваше да е тук, но съобщиха, че времето над Маями било лошо, а и по същия маршрут летят няколко самолета от гражданските линии. Това вероятно означава, че са искали да подготвят машината както трябва за вас — имам предвид и двамата, естествено.
— Много мило от тяхна страна — рече оперативната агентка от Кайро, като стисна ръката на Евън, за да му подскаже, че не е необходимо да говори.
— Ако мислите, че сте забравили нещо в хотела, веднага ще се погрижим…
— Не сме забравили нищо — прошепна дрезгаво Кендрик.
— Тоест всичко е наред — поясни Калейла и придърпа ръката на Евън върху бедрото си, като я стисна още по-силно. — Явно става дума за нещо спешно и конгресменът е силно обезпокоен. Сигурно няма да ни се наложи да минаваме през митнически контрол.
— Кортежът ще мине през служебния вход — отвърна държавният служител и хвърли кратък, но изпитателен поглед към Кендрик, после се извърна, сякаш без да иска бе нарушил уединението му.
Мълчаха, докато пред тях не се отвориха високите метални порти на товарния сектор и процесията не подкара по макадамовата настилка към първата писта.
— Самолетът от Хоумстед ще се приземи всеки момент — каза резидентът.
— Аз слизам — рече Евън и се пресегна към дръжката на вратата.
Беше заключена.
— По-добре недейте, конгресмен Кендрик.
— Пуснете ме да сляза.
— Евън, това му е работата. — Калейла внимателно, но твърдо задържа ръката на Кендрик. — Той трябва да спазва правилата.
— В правилата пише ли, че съм длъжен да се задуша?
— Аз дишам спокойно…
— Ти, но не и аз!
— Знам, скъпи. Никой не може да бъде на твоето място сега. — Рашад се извърна и огледа през задния прозорец сградата на аерогарата и района пред нея. — Наоколо е чисто — каза тя, като се извърна към офицера от разузнаването. — Нека се поразходи. Аз ще ида с него, а може да дойде и някой от хората ви.
— Да не работите при нас?
— Да, но вече сте ме забравили. Моля ви… Полетът го Вашингтон и без това няма да е лесен.
— Добре. От наша страна няма проблеми. Онзи, дето е издал заповедта, не е тук. Нареди ми: „Не го пускайте от колата“, и то доста категорично.
— Ем Джей понякога се увлича.
— Ем Джей ли?… Добре, да глътнем малко въздух, шофьор. Отворете вратите.
— Благодаря — обърна се тихо Евън към Калейла. — Извинявай.
— Няма за какво. Но гледай да не те застрелят и да ме изкарат лъжкиня. Ще ми провалиш деня… Сега е мой ред да се извиня. Не е време за тъпи шегички.
— Чакай малко. — Кендрик понечи да отвори вратата, но се спря и приближи в мрака лицето си на педя от нейното. — Преди малко каза, че сега никой не може да бъде на моето място, и си е така. Но ужасно се радвам, че ти си си ти. Точно сега.
Тръгнаха под ситния бахамски дъждец. Говореха си тихо, следвани на доста голямо разстояние от офицера от ЦРУ и от хората от охраната, които бяха насочили застрашително автоматите. Внезапно от товарния сектор изскочи тъмен малък автомобил и профуча по пистата. Телохранителите се струпаха около Евън и Калейла и ги събориха на земята, агентът от ЦРУ се хвърли върху Кендрик и дръпна Рашад до себе си. Паниката завърши също така бързо, както беше започнала. Колата изсвири няколко пъти със сирената и те разбраха, че е от автомобилите, обслужващи летището. Водачът на моторизирания патрул прибра оръжието в кобура си и тръгна към униформения мъж, който се показа от малкия автомобил. Размениха тихо няколко думи и полицаят се върна при смаяните американци, които се изправяха на крака.
— Някой търси спешно по телефона приятеля ви, сър — обясни той на резидента.
— Свържете го тук.
— Не разполагаме с такава техника.
— Това не е достатъчно.
— Казаха ми да ви предам буквите Ем Джей.
— Това вече е повече от достатъчно — намеси се Калейла. — Ще отида с него.
— А, не — възрази служителят от ЦРУ. — Има и други правила и вие много добре ги знаете. Един човек се охранява много по-лесно, отколкото двама. Ще ида аз, с мен ще дойдат четирима души. Вие ще останете тук с останалите и ще ме замествате, така става ли? Тук е мястото за срещата и може да ви се наложи да се разправяте с някой изнервен пилот, който си търси специалния багаж, по-точно вас.
Телефонът беше върху стената на някакъв неизползван склад. Прехвърлиха разговора и още при първите думи Кендрик напрегна всеки мускул на тялото си, а главата му пламна.
— Трябва да знаеш най-лошото. Нападнали са Меса Верде…
— За Бога, само това не!
— Еманюел Уайнграс е невредим. Здрав и читав е, Евън.
— Има ли му нещо? Ранен ли е?
— Не. Всъщност той е стрелял — и убивал. Единият терорист още е жив…
— И косъм да не е паднал от главата му! — изкрещя Кендрик.
— Не е нужно да ми казваш. Нашите хора тръгнаха за там.
— Меса Верде е бил резервен вариант на Феърфакс, нали?
— Безспорно. Но сега е и единствената ни надежда да открием останалите. Ще измъкнем от оцелелия всичко, което знае.
— Запазете му живота.
