— Приятелят ти Уайнграс се е погрижил.
— Претърсете го за цианкалий.
— Вече го направихме.
— Нито за минута не бива да остава сам!
— Знаем.
— Разбира се, че знаете — рече Евън и притвори очи, лицето му беше мокро от потта и дъжда. — Аз не разсъждавам, не мога да мисля. Как го понася Мани?
— Честно казано, доста нагло.
— Това е първата добра новина, която ми съобщавате.
— Заслужаваш я. Той се е справил чудесно за възрастта си.
— Винаги се е справял чудесно… на всякаква възраст. Трябва да отида там. Зарежете Вашингтон. Закарайте ме направо в Колорадо.
— Знаех си, че ще ме помолиш за това…
— Аз не моля, а настоявам, Мич!
— Добре. Всъщност тъкмо затова закъсня самолетът ви. Във военновъздушните сили са уредили да зареди в Денвър и сега се опитват да ви освободят въздушен коридор на север, над гражданските полети. Самолетът е реактивен, много бърз. Ще сте тук след някакви си три часа, не казвай на никого нищо за Феърфакс, чу ли? Уайнграс успя да потули случилото се в Меса Верде.
— Как?
— Нека сам ти каже.
— Наистина ли мислиш, че ще запазите всичко в тайна?
— Ще го направя, дори ако трябва да отида при президента, а и май нямаме друг избор.
— А как ще се добереш до него?
— Правя каквото мога. Има един човек, с когото някога, на младини, сме следвали заедно история. И сега от време на време се виждаме, а той има доста голямо влияние. Казва се Уинтърс, Самюъл Уинтърс…
— Уинтърс ли? Точно той предложи на Дженингс да ме наградят с Ордена на свободата на оная глупава церемония.
— Да де. Затова се сетих за него. Приятен път и поздрави племенничката ми.
Кендрик тръгна към вратата на склада, където с насочени оръжия го чакаха хората от охраната му, двама бяха вътре, двама — отвън. Дори резидентът, който в здрача можеше да мине за бахамец, държеше малък револвер.
— Винаги ли ходите въоръжени? — рече без особен интерес Кендрик.
— Питайте приятелката си, която знаеше, че „е чисто“ — отвърна агентът от разузнаването, като показа с жест на Кендрик да излезе.
— Шегувате се. И тя ли е въоръжена?
— Питайте я.
— А как тогава се качи на самолета в Щатите? Ами детекторът за метални предмети и митничарите?
— Една от нашите малки тайни, която не е чак такава голяма тайна. Когато ни проверяват на детектора, оттам уж случайно минава някой наземен стюард и го изключва за няколко секунди, а на митницата инспекторът е предупреден какво да не намира.
— Доста е рисковано — каза Кендрик и се качи в колата на летището.
— Не и в близки райони като този. Тук стюардите не само работят за нас, но и получават редовно инструкции. А в по-далечните райони багажът ни чака направо в самолета.
Резидентът седна до Евън на задната седалка в малкия автомобил и шофьорът потегли към пистата.
Огромният лъскав военен самолет, марка „Ф–106 Делта Дар“, бе пристигнал, двигателите му бучаха, а Калейла стоеше до метална стълбичка и говореше с офицер от военновъздушните сили. Едва когато се приближи, Кендрик позна марката и доста се разтревожи. Преди години с подобен самолет бе пътувал до Сардиния, първия етап от прехвърлянето му до Маскат. Той се обърна към офицера от разузнаването, който вървеше до него, и му протегна ръка.
— Благодаря за всичко — каза му. — Извинявайте, че не бях в настроение.
— И да се бяхте изплюли в лицето ми, пак щях да се гордея, че съм се запознал с вас, конгресмен.
— Много мило от ваша страна… как се казвате?
— Наричайте ме Джо, сър.
„Наричайте ме Джо.“ Преди година един младеж на подобен самолет също се казваше Джо. Дали не му предстоеше нов Оман и нов Бахрейн?
— Благодаря, Джо.
— Още не сме приключили, господин Кендрик. Някой от тия момчета от военновъздушните сили с чин полковник, ако не и по-висок, трябва да ми се подпише.
Подписа се не полковник, а бригаден генерал, и то чернокож.
— Ето че пак се срещаме, господин Акселрод — каза капитанът на Ф–106. — Май съм ви нещо като личен пилот. — Огромният мъж протегна ръка. — Явно такава е волята на управляващите.
— Здравейте, генерале.
— Дайте да си изясним нещо, конгресмен. Миналия път бях доста самонадеян, а вие ми се възхитихте и бяхте прав. Но сега ще ви кажа, че ако ме прехвърлят в Колорадо, ще гласувам за вас с две ръце, е, не буквално.
— Благодаря, генерале — опита се да се усмихне Евън. — Но вече не е нужно.
— И таз добра! Гледах ви и ви слушах. Харесва ми, че летите високо, а аз разбирам от тия работи.
— Май трябва да подпишете нещо.
— В Сардиния не ми се наложи — отвърна генералът и пое документа от резидента на ЦРУ. — Сигурен ли сте, че ще приемете тази бумага от ръцете на един нахален негър в генералска униформа, прехвърлил петдесетте, господин Голямо добрутро?
— Затваряй си устата, момче, аз съм наполовина индианец. И твоето ако са проблеми!
— Прощавай, синко.
Офицерът от военновъздушните сили се подписа и специалните му пътници се качиха на самолета.
— Какво се е случило? — попита Калейла, щом се настаниха. — Защо се обади Ем Джей?
Евън й разказа всичко с разтреперани ръце и несигурен глас, внезапно осъзнал на каква огромна, смъртоносна опасност е бил изложен Еманюел Уайнграс. И в погледа, и в неуверения му, накъсан разказ се долавяха мъка и безсилие.
— Божичко, това трябва да спре! Иначе ще погубя всички, които обичам.
Калейла можеше само да му стисне ръката, за да му покаже, че е с него. Не бе по силите й да го успокои. Мъката му бе прекалено лична, прекалено дълбока.
Бяха пътували половин час, когато Евън се сви, скочи от мястото си и хукна по пътеката към тоалетната. Повдигаше му се и той повърна всичко, което беше ял през последните дванайсет часа. Калейла изтича след него, отвори със сила тясната врата, сложи ръка на челото му и му каза да си изплаче душата.
— Моля те — задави се Кендрик. — Моля те, излез оттук!
— Защо? Защото си толкова различен от другите ли? Боли те, но не искаш да заплачеш. Таиш всичко в себе си, докато накрая не избие!
— Не изгарям от желание да ме съжаляват…
— Че кой те съжалява! Ти си зрял човек, понесъл тежка загуба, която едва не бе последвана от още по-голяма — за теб най-голямата. Надявам се, че съм твоя приятелка, Евън, и не те съжалявам — прекалено много те уважавам, — но ти съчувствам.
Кендрик се изправи, пребледнял и разтреперан, и измъкна няколко книжни салфетки от кутията.
— Наистина те бива да повдигаш духа на човек — каза той гузно.
— Измий си лицето и се среши. На нищо не приличаш. — Рашад излезе от тясното помещение и мина между двама слисани униформени членове на екипажа. — Натъпкал се е с някаква скапана риба — обясни тя, без да ги поглежда. — Затворете вратата, ако обичате!
