непрекъснато във Вашингтон.
— Не, той не е такъв… А, разбрах. Така, ако ми се наложи, ще мога да давам указания.
— Ами ако някой ти поиска служебна карта от Държавния департамент?
— Вярно…
— Да не би да имаш?
— Нещо такова.
— Не е законно.
— Зависи откъде го погледнеш, Евън.
— Имаш и пистолет. Каза ми го онзи индианец, резидентът на Бахамските острови.
— Раздрънкал се е повече, отколкото трябва.
— А дали случайно не работите и за Мосад? — усмихна се Мани.
— Не, но вие работите — налага ви се. А също и неколцина от най-близките ми приятели.
— Вие сте в добри ръце. Но да се върнем към деловите въпроси. Мичъл каза Евън да хвърли поглед на стоката тук — на този, дето е в спалнята, и на труповете в гаража, покрити са с чаршафи и довечера ще бъдат откарани като спешна въздушна пратка.
— И сестрите изобщо не подозират за тях? — попита невярващо Кендрик.
— Онова приятелче Пейтън беше непреклонен — същински фанатик. Непрекъснато повтаряше, че всичко трябва да бъде пазено в тайна.
— А как ще ги прекарате покрай пазачите от парка, дето сноват отвън?
— В Дуранго са наели камионетка. Ще я оставят на летището, откъдето някой ще я докара. После ще я скрият в гаража, цялата операция ще се ръководи от хората на Пейтън. Те май си разбират от работата.
— Така е — промълви Калейла. — Някой говорил ли е с момичетата какво да кажат или по-скоро, какво да не казват?
— Аз говорих с тях и те за пръв път ме приеха на сериозно, но докога ли? Все още са потресени, но почти не знаят какво се е разиграло.
— Ще ги събера, докато вие с Евън огледате имението, и ще подкрепя версията ви — съвсем официално. Ем Джей е прав. Ще се представя като човек от Държавния департамент.
— Защо? — попита Евън. — Просто ми е интересно.
— За да не намесвам ЦРУ. Ние нямаме право да действаме вътре в страната и някоя от сестрите може да се сети и да даде воля на въображението си. Колкото по-просто, толкова по-добре.
— Много професионално — одобри Уайнграс. — И как да ви представя?
— Аз съм просто госпожица Ейдриън от Държавния департамент. Нали нямате нищо против да излъжете?
— Я да си помисля — намръщи се Мани. — Веднъж излъгах — май че беше през юли 1937 година… Хайде!
Хванал Евън за лакътя и Калейла за ръката, Уайнграс ги поведе през арката към дневната и се провикна към трите сестри на остъклената веранда:
— Ето го, мили мои грозотии, истинския магьосник! Отдайте почит на мъжа, който заплаща сексуалните ви лудории и прекомерната ви любов към мискета!
— Мани!
— Те ме обожават — каза тихо Уайнграс, докато се приближаваха към тях. — Хвърлят чоп за леглото ми.
— За Бога…
— Замълчи, скъпа. Той е страхотен.
— Счупи си крака, когато скочихме от камионетката при Джабал Шам — каза Кендрик, загледан към младежа в безсъзнание, вързан за леглото. — Той още е дете.
— Сигурен сте, че става дума за същия човек? — попита агентът от ЦРУ, който стоеше до Еманюел Уайнграс. — Бил е с вас в Оман, няма съмнение.
— Да. Никога няма да го забравя. В него има плам, какъвто едва ли ще откриете у тийнейджърите тук… освен може би сред градската беднотия.
— Да идем през задния вход в гаража.
— Това е Йосиф — каза Евън, като притвори очи. — Майка му е била еврейка — и за няколко часа ми беше приятел. Той ме защити… о, Боже!
— Стига! — извика Мани. — Дошъл е да те убие!
— Разбира се. Защо не? Внедрих се сред тях, направих се, че отстоявам шантавата им свещена кауза… Обръснали са главата на майка му, представяш ли си?
— Извика ми го, когато се опита да ме убие — отсече Уайнграс. — Ако от това ще ти стане по-добре, не исках да го убивам. Смятах да ги хвана живи, ако успея.
— Доколкото познавам Йосиф, не си имал избор.
— Наистина.
— Има още двама — намеси се нетърпеливо агентът от ЦРУ и вдигна чаршафите. — Познавате ли ги?
— Да. И двамата бяха в затвора, но така и не научих имената им. Този вдясно беше с изпоцапани панталони, а другият имаше дълга чорлава коса и поглед на месия — помислих го за психопат. Това е всичко, което знам.
— Вече ни казахте, каквото искахме да знаем. Мъжете, които идентифицирахте, са били с вас в Оман.
— Да, познавах ги… Търсели са отмъщение и ако бях на тяхно място, едва ли щях да се чувствам по- различно.
— Вие не сте терорист, конгресмен.
— Какво отличава терориста от „бореца за свобода“?
— Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — и стари, и млади — които си вършат работата.
Кендрик погледна изпитателно оперативния агент, внезапно потресен от спомена за Феърфакс и семейство Хасан.
— Извинявайте за глупавата и нелепа забележка. Искрено съжалявам.
— За какво, по дяволите? — сви рамене човекът от ЦРУ, забравил моментния си гняв. — На всекиго му се случва да лепи в яда си епитети.
Върнаха се в къщата, където Калейла разговаряше на верандата със сестрите. И трите я слушаха съсредоточено — седяха неподвижни на столовете, приковали с разбиране поглед в „представителката на Държавния департамент“. Евън и Мани влязоха и се приближиха мълчаливо до бара, а офицерът от ЦРУ отиде в стаята за гости, за да провери задържания и колегата си, който го пазеше.
— Обясних им всичко, конгресмен Кендрик — каза Калейла с официален тон, — доколкото имам това право, разбира се, и те се съгласиха да ни помогнат. Едната очаква утре гост, но ще му се обади да не идва поради спешен медицински случай.
— Много благодаря — промърмори Уайнграс, като си наля пиене под бдителния поглед на Кендрик. — Сега вече съм труп.
— Аз ви благодаря, Мани — отвърна сухо въпросната сестра.
— Искам да благодаря на всички — побърза да се обади Евън. — Във Вашингтон са убедени, че това е единичен случай, че този младеж не е добре с нервите…
— Така беше и в Сирхан-Сирхан — намеси се сестрата, отишла до Меса Верде да предупреди Гонзалес, — но описанието не промени резултата.
— Казах им, че довечера задържаният ще бъде прехвърлен тайно на изток, за да не се тревожат, ако чуят шумове навън или в гаража.
— Добре пипате — промълви Уайнграс.
