— Имам само един въпрос — каза третата сестра и погледна Калейла. — Споменахте, че карантината е временна… Е, не че чакам да ме поканят на „Гран При“ в Монте Карло, но колко ще продължи това временно положение?
— На „Гран При“ е много шумно — подхвърли Мани и отпи от чашата. — От навалицата не можеш да пресечеш улицата, всички са като полудели.
— Най-много няколко дни — пак побърза да отговори Кендрик. — Колкото да направят задължителната проверка… А ако наистина ви поканят на „Гран При“, Мани ще ви придружи.
— Само това оставаше, конгресмен.
— Глупости.
Навън неочаквано настъпи обезпокоително раздвижване. Чуха се викове, изсвири клаксон.
— Дръпнете се от прозорците! — извика агентът от ЦРУ и притича през хола. — Залегнете! Всички!
Евън се хвърли към Калейла, но с учудване видя, че тя се е снишила между килимчетата и се търкаля с пистолет в ръка към плъзгащата се врата.
— Всичко е наред! — извика някой от моравата отпред.
— Нашите са — каза служителят от Централното разузнавателно управление, коленичил също с пистолет. — Какво, по дяволите?…
Скочи на крака и се завтече към хола, следван от Кендрик. Масивната входна врата се отвори и влезе поуплашен добре облечен мъж, придружен от един пазач от парка. Носеше черна медицинска чанта, която бе отворена — явно я бяха претърсвали.
— Не съм очаквал да ме посрещнат така — каза лекарят. — Знам, че невинаги сме добре дошли, но този път ми дойде множко… Господин конгресмен, за мен е голяма чест.
Те се ръкуваха под смаяния поглед на агента от ЦРУ.
— Май не се познаваме — каза, не по-малко смаян, Евън.
— Не, но сме съседи, ако може да се нарече съсед човек, който живее на десетина километра оттук, в планината. Казвам се Лайънс.
— Извинявайте, че са ви посрещнали така. Сърдете се на нашия прекалено предпазлив президент. Какво има, д-р Лайънс? Защо сте дошли?
— Защото той не дойде — отвърна, дръзко усмихнат, неканеният гост. — Аз съм новият лекар на господин Уайнграс. Ако проверите, ще се убедите, че трябваше да бъде в кабинета ми в Кортез в четири часа следобед. Не дойде, не можахме да се свържем и по телефона и тъй като ми е на път, реших да се отбия и да видя дали не се е случило нещо. — Лекарят замълча, бръкна в джоба си и извади един плик. — Понеже стана дума за свръхпредпазни мерки, ето и пропуска ми от болницата „Уолтър Рийд“, заверена от главния лекар. Трябва да го покажа на господин Уайнграс и сестрите или поне на човека, придружил го до кабинета ми. Той е добре, нали?
— Мани! — провикна се раздразнено Кендрик.
Уайнграс се появи под свода на верандата с чаша в ръка.
— Какво си се разкрещял?
— Днес следобед не трябваше ли да ходиш на лекар?
— О, да, някой се беше обадил миналата седмица…
— Моята сестра, господин Уайнграс — обясни д-р Лайънс. — Каза, че сте се записали и сте обещали да дойдете.
— Е, от време на време ходя на преглед, но се чувствам добре, защо да ви безпокоя. А и освен това не сте моят лекар.
— Господин Уайнграс, преди няколко седмици вашият лекар почина от сърдечна криза. Вестниците писаха за това, а знам, че сте получили и съобщение за погребението.
— Да, но не ходя на такива неща. Моето закъсня.
— Няма значение, щом така и така съм тук, защо да не ви хвърля един поглед?
— За какъв дявол?
— Само ще ви преслушам и ще взема кръв за лабораторията.
— Няма ми нищо.
— Сигурен съм — кимна Лайънс. — Най-обикновен преглед, който няма да ни отнеме повече от две-три минути… Наистина е чест да се запозная с вас, господин конгресмен.
— Много ви благодаря… Хайде, Мани. Дали не трябва някоя от сестрите да ви помогне, докторе?
— А, не е необходимо…
— И да се възбуди, като гледа голите ми гърди? — прекъсна го възмутен Уайнграс. — Хайде, докторе. Потупайте ме малко по ребрата и идете да си купите кадилак.
— Най-малко ферари — отвърна лекарят и се усмихна на Кендрик.
Еманюел Уайнграс и новият му лекар тръгнаха по каменния коридор към спалнята.
30
Беше един и десет след полунощ и над къщата в Меса Верде умората тегнеше като гъста мъгла. Оперативният агент от ЦРУ с тъмни кръгове под очите отиде на верандата при Евън и Калейла, които седяха на кожената кушетка срещу Мани, а той се бе излегнал на шезлонга. Трите сестри се бяха прибрали по стаите си, до сутринта бяха освободени от дежурство — патрулиращата отвън въоръжена охрана съвсем ги бе изнервила. Пациентът все щеше да пренощува, без да го наглеждат през половин час. Д-р Лайънс го бе гарантирал.
— Във Вашингтон се безпокоят — съобщи умореният офицер от разузнаването. — Планът е приведен в действие, така че отивам на летището да докараме камионетката. Самолетът ще пристигне след около час, тоест нямаме много време. Трябва да кацне и веднага да излети.
— Диспечерите не работят денонощно, освен ако не са предупредени — каза Кендрик. — Помислили ли сте за това?
— Още преди няколко часа, когато кацахте от Бахамските острови. От военновъздушните сили изпратиха диспечери от Колорадо Спрингс. Уж щяло да има учения, разрешени от вашето ведомство. Никой не възрази.
— Как така?
— Вие не сте кой да е.
— А ние можем ли да ви помогнем? — побърза да попита Калейла, изпреварвайки Евън.
— Да — отвърна оперативният агент. — Ако нямате нищо против, предпочитам да не се мяркате, когато се върна. Операцията е разработена до най-малките подробности, така че да не усложняваме нещата.
— А как ще се оправите с тия каубои от парка навън? — попита Уайнграс, като примижа, но явно не заради въпроса. — Няколко пъти си показах носа навън, преди тези двамата да пристигнат, и те се втурнаха към мен, сякаш съм избягала мечка.
— Казано им е, че конгресменът ще бъде посетен от важен чужденец — всъщност уж за това сме ги извикали. И тъй като срещата е строго поверителна — и от уважение към госта, който иска да я запази в тайна, патрулите не бива да бият на очи. Ще стоят отстрани на къщата и долу, при беседката.
— И те са повярвали на тия небивалици? — обади се Уайнграс.
— Нямат причини да се съмняват.
— Да, той не е кой да е — кимна Мани.
— И защото ще получат по триста долара за безсънната нощ.
— Добре пипате, господин Дискретност. Подценявал съм ви.
— Такава ми е работата… Е, ако не се видим, наистина ми беше приятно да се запознаем, господин конгресмен. Някой ден ще разказвам на децата си… Не, моля, не ставайте, сър, трябва да бързам. И с вас, госпожице Официална представителко, както би се изразил господин Уайнграс… И с вас, Мани, ще ви кажа, че за мен това бе голямо преживяване. Много се радвам, че сте на наша страна.
— Редно е, имате нужда от помощ… Чао, момче. На слука и дори шансовете да са пет на един срещу вас, пак ще спечелите.
— Благодаря, Мани, ще се постарая. — Офицерът от разузнаването се извърна към Евън и Калейла, седнали на кушетката. — Наистина ще го направя — добави тихо той. — Чух ви, когато споменахте в колата
