— Казвала ли си го? Казваш ли го?
— Какво те интересува, дали преспивам с някой и друг мъж ли? — попита спокойно Калейла и свали ръце от раменете му.
— Доста грубичко. Не, разбира се.
— Понеже стана дума, пък и доста съм мислила за това, нека сме наясно. Имала съм връзки, както и ти, и на няколко души съм казвала „скъпи“ и дори „любими“, но ако искаш да знаеш истината, непоносим егоист такъв, не съм наричала никого „скъпи мой“. Сега доволен ли си, гадина такава?
— Горе-долу — отвърна Евън, като се усмихна и протегна ръце към нея.
— Не, моля те, Евън. По-безопасно е да си говорим.
— Но нали току-що ми заповяда да те целуна. Какво има?
— Ти трябваше да говориш, а аз — да започна да мисля… И не смятам, че съм готова за теб.
— Защо?
— Защото съм професионалистка и си имам работа, а ако се вържа с теб, няма да мога да я върша.
— Но защо?
— Защото, идиот такъв, още малко, и ще се влюбя в теб.
— Това е единственото, което искам. Защото аз вече те обичам.
— А, лесно е да се каже. Но не и в моя занаят, не и в света, в който живея. Получаваш заповед — убий някого или се погрижи да му видят сметката — все едно, това решава куп проблеми… И какво ще стане, ако това се окажеш ти… скъпи мой. Би ли го направил, ако беше на мое място?
— Наистина ли някой ден ще стигна дотам?
— Веднъж вече се случи, може да се наложи пак. Викаме му да жертваш третата страна и те са наясно какво ще позволя и какво — не. Разбираш ли, ти си едно човешко същество — страхотно или окаяно, зависи от гледната точка, — но ако те пожертваме, бихме могли да спасим двеста или четиристотин души в самолет, защото „те“ ще се докопат до теб само ако те предам преди полета. О, в моя малък свят пренебрегваме от добри подбуди нравствеността, защото непрекъснато се сблъскваме с най-долнопробна безнравственост.
— А защо продължаваш да стоиш в този свят? Защо не избягаш.
Калейла замълча и го погледна вторачено.
— Защото спасяваме живота на хората — отвърна накрая тя. — И всеки момент се случва нещо, което намалява злобата, разкрива истинското й лице и приближава мира. И най-често това се дължи на нас.
— Но трябва да имаш и друг, личен живот.
— О, един ден ще го имам, защото вече няма да съм нужна. Всички ще ме познават — първо ще ме подозират, после ще ме разобличат и накрая ще стана излишна, ще се наложи да изчезна. Шефовете ми ще седнат да ме убеждават, че мога да бъда полезна другаде, ще ме примамват с тлъста пенсия и с какви ли не нови служби, но аз едва ли ще се хвана.
— И какво ще правиш?
— Боже Господи, та аз говоря шест езика и знам перфектно четири от тях. Освен това съм половин арабка и притежавам квалификация за доста поприща.
— Звучи доста смислено, ако нямаше още нещо.
— Какво?
— Ами аз… Аз къде съм?
— Я не се занасяй, Евън.
— А, без тези — поклати глава Кендрик. — Да не съм те чул да казваш „Не се занасяй, Евън.“ Няма да стане. Знам какво чувствам, знам и твоето отношение и ще бъде глупаво, безсмислено да пренебрегнем тези чувства.
— Казах ти, не съм готова.
— Никога не съм мислил, че един ден ще бъда готов — прекъсна я Кендрик тихо и спокойно. — Да ти кажа, и аз съм много безмилостен към себе си. Почти през целия си живот съм бил егоист. Винаги съм обичал свободата, исках да ходя, където си искам и да правя каквото ми хрумне. Бях като вълк единак, всичко се въртеше около собственото ми „аз“. Но после се появи ти и всичко отиде по дяволите. Показа ми какво ми липсва и ме накара да се чувствам като глупак Нямам си никого на този свят, това е истината. Никой, на когото да държа толкова, че да изтичам и да му кажа: „Виж, успях“, или дори „Извинявай, не успях“… Е, да, имам Мани, когато е тук, но каквото и да си въобразява, той не е безсмъртен. Снощи каза, че те е страх… е, сега пък аз съм уплашен както никога през живота си. Страхът да не те загубя. Не ме бива много да моля или пълзя, но съм готов да падна на колене, да направя всичко, което поискаш, само и само да не ме напуснеш.
— О, Боже — промълви Калейла, като притвори очи, а по бузите й бавно се застичаха сълзи. — Негодник такъв.
— Това е само началото.
— Аз те обичам! — тя се хвърли в прегръдката му. — Но не бива, не бива!
— След двайсет-трийсет години можеш да промениш решението си.
— Провали ми живота…
— Както и ти моя.
— Я виж ти! — разнесе се звучен глас откъм каменната арка.
— Мани! — извика Калейла, като пусна Евън, отблъсна го от себе си и хвърли поглед през рамото му.
— Откога си тук? — попита дрезгаво Кендрик и извърна глава.
— Дойдох на моленето и пълзенето — отвърна Уайнграс, облечен в ален халат. — Винаги има ефект, момчето ми. Силният мъж на колене. Жените си умират за това.
— Ти си невъзможен! — извика Евън.
— Не, очарователен е.
— И двете. Само не викайте толкова, ще събудите ония кокошки… Какво, по дяволите, правите тук по това време?
— Във Вашингтон сега е осем — отвърна Калейла. — Как сте?
— Ааа — махна с лявата си ръка старецът и влезе в хола. — Спах, но не се наспах, нали се сещате. А и вие вдигахте шум, непрекъснато отваряхте вратата…
— Е, не чак непрекъснато — възрази Калейла.
— Вашият часовник показва едно, моят друго… Та какво каза моят приятел Мичъл? Май във Вашингтон е осем часът, нали?
— Да — потвърди разузнавачката от Кайро. — Тъкмо щях да ви обясня…
— Обяснение. Цигулките свиреха vibrato.
— Мани!
— Мълчи. Не я прекъсвай.
— Налага се да замина за ден-два.
— Къде отиваш? — попита Кендрик.
— Не мога да ти кажа… скъпи мой.
31
„Дами и господа, добре дошли на летище Стейпълтън в Денвър! Ако искате да разберете как да направите връзка с други полети, нашият персонал на драго сърце ще ви упъти на летището. Сега в Колорадо е пет часът и пет минути.“
Сред слизащите от самолета имаше петима свещеници с черти на хора от бялата раса, но с много по- мургава кожа, отколкото на повечето западняци. Вървяха на групичка и си говореха тихо на малко изкуствен, но разбираем английски. Приличаха на свещеници от някоя епархия в континентална Южна Гърция, на островите в Егейско море, на Сицилия или в Египет. Приличаха, но не бяха. Всъщност бяха предрешени палестинци, убийци от най-радикалното крило на ислямския джихад. Носеха ръчни чантички от мек черен плат. Влязоха в аерогарата и се отправиха към будката за вестници.
— La! — тихо възкликна един от по-младите араби, като взе някакъв вестник и прегледа набързо
