заглавията. — Laish!
— Iskut! — прошепна един от по-възрастните му спътници, после дръпна младежа и го предупреди да мълчи. — Ако говориш, говори на английски.
— Няма нищо! Не съобщавайте нищо! Има нещо гнило.
— Знаем, кретен такъв — отвърна водачът им, познат сред терористите като Ахбияд, или Белокосия, въпреки че късо подстриганата му, преждевременно побеляла коса беше по-скоро прошарена. — Затова сме тук… Вземи чантата и заведи останалите при изход дванайсети. След малко ще дойда и аз. Помни, ако някой ви спре, ще говориш ти. Кажи, че другите не знаят английски, но не се впускай в обяснения.
— Ще им дам християнска благословия с кръвта на Аллах по гърлата им.
— Дръж си езика зад зъбите, не си играй с ножа. Историята във Вашингтон не бива да се повтаря!
Ахбияд продължи нататък през аерогарата, като се озърташе. Видя каквото търсеше и се приближи до гишето за туристическа информация. Една жена на средна възраст го погледна и се усмихна на явно смутеното му изражение.
— Какво обичате, отче?
— Май ми казаха да дойда тук — отвърна смирено терористът. — При нас, на остров Линдос, няма такива служби.
— Опитваме се да бъдем полезни.
— Може би са оставили… съобщение за мен. Казвам се Демополис.
— А, да — отвърна жената и отвори най-горното чекмедже отдясно на бюрото. — Отец Демополис. Идвате доста отдалеч.
— От убежището на францисканците, веднъж в живота човек получава възможността да посети прекрасната ви страна.
— Заповядайте! — Жената извади бял плик и го подаде на арабина. — Днес по обед го донесе един симпатичен мъж, който направи много щедро дарение на бюрото ни.
— Защо и аз да не добавя нещичко в знак на благодарност? — каза Ахбияд, който с едната ръка напипа малкия твърд плосък предмет в средата на плика, а с другата бръкна портфейла си.
— А, не, и дума да не става. Платиха ни от щедро по-щедро за съвсем дребна услуга — да предадем писмо на духовно лице.
— Много сте любезна, госпожо. Бог да ви благослови.
— Благодаря, отче. Толкова мило от ваша страна.
Ахбияд се отдалечи забързано и зави към един многолюден ъгъл в залата. Отвори плика. На бялото картонче в него бе залепен ключ за багажна клетка в Кортез, щата Колорадо. Бяха им доставили навреме оръжието и взрива, парите, дрехите, един нает автомобил, израелски паспорти за деветима свещеници и самолетни билети за Риохача, Колумбия, откъдето те щяха да заминат за Баракоа, Куба, и оттам на изток. Преди да се приберат Вкъщи — но не в Бекаа, където бе истинският им дом! — щяха да се срещнат и един мотел на магистралата при летището в Кортез, на другата сутрин щяха да заминат със самолет за Лос Анджелис и оттам деветимата, предрешени като свещеници, щяха да се качат необезпокоявани на колумбийски самолет за Риохача. Всичко вървеше по план — по плановете, разработени веднага щом в долината Бекаа беше пристигнало смайващото предложение: „Намерете го. Убийте го. Прославете каузата. Ще ви предоставим всичко, от което се нуждаете, никога обаче няма да узнаете кои сме.“ Но дали тези толкова точни планове, тези толкова ценни подаръци бяха дали резултат? Ахбияд не знаеше — нямаше откъде да знае и затова се бе обадил във Ванкувър, Канада, с искането в пратката за Кортез да бъдат включени нови смъртоносни припаси. Бяха минали близо денонощие от нападението срещу къщата във Феърфакс, щата Вирджиния, и почти осемнайсет часа от акцията в дома на омразния им враг в Колорадо. Бяха се заели с операция, която да смае западния свят с пролятата кръв и жестокостта си и с която да отмъстят за загиналите си братя и да докажат, че гаранциите за сигурност, дадени от президента на Съединените щати на един-единствен човек, не могат да уплашат народ, лишен от земя. В операция „Азра“ трябваше да бъде убит американецът, обявен за герой, задето се бе промъкнал между арабите, бе делил хляба и мъката с тях, а накрая ги бе предал. Този човек трябваше да умре заедно с всички, които го заобикаляха и защитаваха. Те щяха да получат добър урок!
Арабите не откриха най-омразния си враг във Феърфакс — сега очакваха групата на Йосиф да го намери и убие в дома му в планините на запад. Но още нямаше никакви, абсолютно никакви вести! Петимата от първи отряд бяха чакали в хотелските стаи — бяха чакали до безкрайност телефонът да иззвъни и те да чуят думите: „Операция «Азра» приключи. Омразната свиня е мъртва!…“ Нищо. И най-странното бе, че във вестниците нямаше сензационни заглавия, че по телевизията не се показваха потресени, покрусени мъже и жени, които да разкрият поредната победа на свещената им кауза. Какво ли се бе случило? Какво ставаше? Хората, обрекли се на свещената кауза, не можеха да се върнат в долината Бекаа, без да са отмъстили, нещо, към което така отчаяно се стремяха и толкова заслужаваха. Бе немислимо! Ако в Кортез не ги чакаше никой, в Меса Верде щяха да се леят реки от кръв. Терористът пъхна ключа в джоба си, хвърли картончето и плика на пода и се отправи към дванайсети изход на летището.
— Скъпи! — извика Ардис Ванвландерън и влезе в хола от стаята, която бе превърнала в кабинет в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего.
— Какво има, миличка? — попита съпругът й от тапицирания с велур фотьойл пред телевизора.
— Край на проблемите ти. През следващите пет години несметните ти милиони са на сигурно място! Продължавай да си конструираш ракетите и страхотните свръхзвукови самолети, докато кравите не започнат да серат уран… Наистина, скъпи, край на тревогите!
— — Знам, мила — отвърна Андрю Ванвландерън, без да се помръдва и да сваля очи от телевизора. — Всеки момент ще го съобщят.
— Какво?
Тя се спря и се загледа в съпруга си.
— Ей сега ще го съобщят. Не могат да го крият до безкрайност… За Бога, мина близо денонощие!
— Нямам представа какво кроиш пак, но да знаеш, че Еманюел Уайнграс вече се е запътил към оня свят. Наели са някакъв лекар. И той му е бил…
— Уайнграс вече е вън от играта. Кендрик също.
— Какво?
— Не можехме да те чакаме повече, скъпа. Има и по-добри начини, много по-логични и сигурни.
— Какво, по дяволите, си направил?
— Дадох възможност на огорчени хора да си отмъстят на човека, който ги е измамил. Открих оцелелите. Знаех къде да ги търся.
— Анди бой — каза Ардис и седна срещу мъжа си, без да откъсва огромните си зелени очи от разтревоженото му лице. — Пак питам — добави тя тихо, — какво си направил?
— Премахнах една пречка, която щеше да отслаби неимоверно военната мощ на страната — и да превърне най-великата световна сила в жалко джудже. Покрай това лично аз щях да загубя някъде към осемстотин милиона долара — а групата ни — милиарди.
— О, Боже… Толкова ли не можа да почакаш! Защо се свърза с арабите?
— Господин президент, имам нужда от тия няколко дни — примоли се Мичъл Пейтън — седеше на крайчеца на един стол с права облегалка в жилището на втория етаж на Белия дом.
Беше два без пет след полунощ. Лангфорд Дженингс седеше по пижама и халат в ъгъла на канапето, бе кръстосал крака и гледаше втренчено лицето на директора от ЦРУ.
— Давам си сметка, че като идвам направо при вас, нарушавам стотици строги правила, но никога в кариерата си не съм бил по-разтревожен. Преди години един младеж заяви на главнокомандващия, че в президентството се разраства раково образувание. Днес един много по-възрастен мъж ви казва същото, само дето сега крият от вас болестта — а тя, убеден съм, наистина ни разяжда.
— Вие сте тук, д-р Пейтън — каза Дженингс с нисък звучен глас, в който се долавяше страх. — Да, д-р Пейтън — трябваше светкавично да науча някои неща, защото Сам Уинтърс ми даде ясно да разбера: щом вие казвате, че сте разтревожен, мнозина други ще бъдат стъписани. Сега, след като Ви изслушах, осъзнавам какво е имал предвид. Аз наистина съм стъписан.
