— Слава Богу, че старият ми приятел се е застъпил за мен. Знаех си, че още ме помни, но не бях сигурен дали ще ми повярва.
— Повярвал ви е… Наистина ли ми казахте всичко? За цялата тази бъркотия…
— Всичко, което знам, сър, всичко, което успяхме да сглобим, признавам, разбира се, че не разполагам с неопровержими улики.
— Тук тези думи не са на особена почит.
— Всъщност, господин президент, ако смятах, че имат нещо общо с президентството, нямаше да съм тук.
— Благодаря за откровеността. — Дженингс наведе глава и примигна, после пак я вдигна, смръщи се и рече замислено: — Прав сте, нямат нищо общо, но откъде сте толкова сигурен? Моите противници ме изкарват най-лукавия човек на света. Не сте ли на същото мнение? Доколкото ви познавам, не сте от най- големите ми поддръжници.
— Не е нужно да споделям възгледите на някого, за да го смятам за почтен.
— Тоест, не че не ме харесвате, но не бихте гласували за мен?
— Мога ли отново да бъда откровен, сър? Тайната на гласуването все пак е свещена.
— Докрай откровен, сър — каза президентът и се поусмихна.
— Не, няма да гласувам за вас — отвърна Пейтън и отговори на усмивката му.
— Коефициентът ми на интелигентност ли ви смущава?
— Ами, не! Историята ни дава примери, че един прекомерно разпален човек в Овалния кабинет може да се увлече по дреболиите. Над определено равнище острият ум става безпредметен и често пъти опасен. Човек, чието съзнание е претоварено с взаимно изключващи се факти, теории и антитеории, е склонен да оборва непрекъснато сам себе си дори когато не му се налага да взима решения… Не, сър, нямам нищо против вашия коефициент на интелигентност, който и без това е много висок.
— Тогава сигурно сте против философията ми?
— Честно ли?
— Честно. Вижте, трябва да си изясня дали сега бих гласувал за вас и това няма нищо общо с въпроса.
— Май ви разбирам — кимна Пейтън. — Е, да, реториката ви наистина ме смущава от време на време. Учудва ме, че свеждате някои доста сложни проблеми до… до…
— Че ги опростявам ли? — подсказа тихо Дженингс. — Днешният свят е толкова сложен и объркан, както в деня на Сътворението, каквото и да е било то — отвърна Пейтън. — Само няколко погрешни хода, и се връщаме там, откъдето сме тръгнали, превръщаме се в безжизнено кълбо, носещо се в галактиката. Няма вече лесни отговори, господин президент… Пожелахте да бъда откровен.
— Ясно — усмихна се Дженингс, като свали крака си и се подпря с лакти на коленете си. — Но ще ви кажа нещо, докторе. Опитайте се да разясните тези сложни, объркани проблеми по време на предизборната кампания и никога няма да ви се удаде възможност да потърсите сложните решения. Накрая ще ви писне да държите речи пред избирателите, но вече няма да сте в екипа — дори няма да сте в играта.
— Едва ли е точно така, сър.
— За жалост е така. Виждал съм прекалено много невероятно начетени мъже, които се провалят само защото са описали света такъв, какъвто го виждат, пред избиратели, на които не им се слуша за това.
— Вероятно тези хора просто са били неподходящи, господин президент. Ерудицията и успехът в политиката не се изключват взаимно. Някой ден едно ново поколение политици ще се изправи срещу по- различен електорат, който ще приеме реалностите, суровата действителност, за която споменахте.
— Браво — пророни Дженингс и се облегна на дивана. — Току-що изложихте причината да съм такъв, какъвто съм — да върша това, а не друго… Откакто първите племенни съвети са измислили около огньовете в пещерите си езиците, управлението е отразявало промените, дори марксистите не отричат. Не съществува никаква „Утопия“ — дълбоко в себе си Томас Мор го е знаел, защото нищо не е такова, каквото е било преди седмица, година, век. Тъкмо затова е използвал думата „Утопия“ — място, което не съществува… Аз съм прав за времето си, за сегашното състояние на нещата и дано това е промяната, която си представяте. Ако аз съм мостът, който ще ни преведе невредими на отсрещния бряг, ще умра щастлив, а моите критици да вървят по дяволите.
Тишина.
Някогашният преподавател Мичъл Джарвис Пейтън гледаше донякъде учуден най-влиятелния човек в света.
— Говорите като учен — каза той.
— Гледайте да не се разчуе, моят мандат ще изтече, а аз имам нужда от своите критици… Но както и да е. Харесахте ми, Ем Джей, и аз ще гласувам за вас.
— Ем Джей ли?
— Казах ви, че трябваше да събера малко информация и да я прегледам набързо.
— С какво ви допаднах, господин президент? Въпросът е както личен, така и професионален.
— Защото не се уплашихте.
— Моля?
— Вие не говорехте с Ланг Дженингс, фермер от Айова, чието семейство е спечелило някой и друг долар, защото по една случайност баща му е купил четирийсет и осем хиляди акра в планините, за които после предприемачите са давали цели състояния. Вие говорехте с най-важната птица в западния свят, с човека, който може да превърне планетата в огнено кълбо. На ваше място щеше да ме е страх да възразявам на такъв човек. Щях да съм по-предпазлив.
— Опитвам се да не се пазя, а за четирийсет и осемте хиляди акра просто не знаех.
— Мислите ли, че един сравнително беден човек би могъл някога да стане президент?
— Едва ли.
— Никога. Властта е или за богатите, или за разорените, които нямат какво да губят, но ламтят за престиж и слава… Въпреки това, д-р Пейтън, идвате тук и искате от мен нещо нечувано — да разреша на една институция да действа в страната, след като това й е забранено по закон. Освен това искате да ви позволя да потулите една национална трагедия — организираната от терористите касапница, в която е трябвало да загине човек с изключителни заслуги към страната. Всъщност искате от мен да наруша куп закони, които като президент съм се заклел да спазвам. Прав ли съм?
— Изложих ви подбудите си, господин президент. Съществуват редица обстоятелства, свързани с Оман и Съединените щати, случайните съвпадения просто са изключени. Тези фанатици, тези терористи убиват с една-единствена цел, която обезсмисля всички други подбуди. Те искат да привлекат вниманието върху себе си, готови са да сложат край на живота си, само и само вестниците да пишат за тях. Единствената ни надежда да хванем тях, както и хората, които ги подкрепят в Щатите, е да попречим на репортерите да пишат за тях… Те всяват страх и объркване и в яда си някой може да направи грешка, да се обади на друг, с когото не е бивало да се свързва, и така да се издаде. Всичко трябва да остане в тайна, сър. Тези убийци са проникнали в САЩ, за което като начало се искат сериозни връзки. Те обикалят въоръжени страната надлъж и шир, а за това трябва да си доста смел, като се имат предвид мерките за сигурност… Изпратил съм оперативна агентка от Кайро в Сан Диего, а най-добрият ни специалист в Бейрут вече пътува за долината Бекаа. И двамата знаят какво да търсят.
— Божичко! — възкликна Дженингс, като скочи от дивана и закрачи насам-натам, при което чехълът се изхлузи от крака му. — Не мога да повярвам, че Орсън е свързан с това! Не ми е пръв приятел, но не е луд — не е самоубиец!
— Той може и да не е свързан, сър. Властта, дори властта на вицепрезидента, привлича хора с апетити към властта.
— По дяволите! — извика президентът и се запъти към бюрото в стил кралица Анна, на което имаше разхвърляни документи. — Не, чакайте малко — извърна се Дженингс. — Сам казахте, има редица обстоятелства, които по един или друг начин свързват оманската криза със Сан Диего. Смятате, че това не е просто съвпадение, но не разполагате с „неопровержими улики“, като свидетели посочвате неколцина души, които са се познавали преди години в Близкия изток, и една жена, която сякаш изпод земята се появява там, където не я очакваш.
— Въпросната дама се е занимавала с гешефти за баснословни суми. Едва ли ще се изкуши от някакъв
