си мижав политически пост, и то срещу заплащане, далеч по-малко от сумите, с които живее… Освен ако не е имала и други съображения.
— Анди бой — каза сякаш на себе си президентът. — Този политикан, вечно любезният Анди… Не знаех това за Ардис, разбира се. Мислех, че е била управителка на банка или нещо такова, когато Андрю се е запознал с нея в Англия. Защо все пак Ванвландерън ще иска тя да работи за Орсън?
— Според мен, сър, това е брънка от мрежата, от веригата. — Пейтън се изправи. — Чакам вашия отговор, господин президент.
— Господин президент — повтори Дженингс и тръсна глава, сякаш не можеше да приеме званието. — Дали тази дума не ви засяда на гърлото?
— Моля?
— Много добре ме разбирате, докторе. Довтасвате посред нощ с този налудничав план и ме карате да нарушавам законите. И когато ви задавам няколко въпроса, ми заявявате, първо, че не бихте гласували за мен. Второ, че опростявам нещата. Трето, в най-добрия случай съм предшественик на по-достоен президент. Четвърто, не различавам съвпадението от уликите…
— Никога не съм го казвал, господин президент.
— Но го загатнахте.
— Искахте да съм откровен, сър. Ако знаех…
— Добре де — каза Дженингс и се извърна към старинното бюро, отрупано с документи. — Давате ли си сметка, че никой от хората в Белия дом, а те са към хиляда, не би се осмелил да ми каже тези неща? Изключвам съпругата и дъщеря си. Те обаче не са мои служители, но между другото, и двете ме критикуват много по-сурово от вас.
— Ако съм ви обидил, извинявайте…
— Само това оставаше да се извинявате. Казах ви, че ми допадате, не се отмятам от думите си. А освен това само на човек като вас ще позволя да ме моли за това, което искате вие. Много просто, няма да им повярвам… Имате зелена улица, докторе. Ще ви дам един телефонен номер, който знае само семейството ми.
— Бих искал да подпишете заповед за неразкриване на тайната. Подготвил съм я.
— А, осигурявате си отстъплението?
— Няма такова нещо, сър. Ще я преподпиша и ще поема цялата отговорност.
— Тогава защо да я подписвам и аз?
— За да съм сигурен за подчинените си, въвлечени в тази история, без да знаят нищо — Пейтън бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Така ще е ясно, че администрацията ви не е дала съгласието си.
— Много благодаря. Значи увисваме и двамата.
— Не, господин президент. Само аз. Съхраняването на тайната е предвидено в закона от 1947 година, когато Конгресът създава ЦРУ. Според него при национална криза Управлението има право да взима изключителни мерки.
— Но само временно.
— Да, сър. В рамките на пет дни.
— Ще подпиша. — Дженингс пое листа и се протегна да вземе някакъв документ от бюрото. — А вие прочетете това — всъщност не сте длъжен. Като повечето доклади на президентската пресслужба и този е прекалено дълъг. Получих го следобед.
— Какво е това?
— Анализ на кампанията за включване на конгресмена Евън Кендрик в партийната листа за президентските избори следващия юни. — Дженингс замълча. — Като кандидат за вицепрезидент — тихо добави той.
— Мога ли да го видя? — попита Пейтън, като пристъпи с протегната ръка.
— Знаех си, че ще ви заинтересува — каза Дженингс и подаде дългата разпечатка на директора на „Специални операции“. — Чудех се дали ще му обърнете такова внимание, каквото Сам Уинтърс е обърнал на вас.
— Да, сър — отвърна Пейтън, докато преглеждаше бързо и внимателно дразнещия окото компютърен шрифт.
— Ако в цялата тази безумна история има зрънце истина, това може да послужи за основа — рече президентът и погледна изпитателно неканения гост. — Според хората от пресслужбата работата е дебела. От следващата седмица седем много четени вестника в Средния запад непрекъснато ще пишат за Кендрик, ще му посвещават едва ли не уводни статии. Три от тях притежават радио и телевизионни станции в населени райони на север и юг и понеже стана дума за съвпадения, те всички са получили аудио– и видеокасети от интервюто на конгресмена за телевизията.
— Кой им ги е дал? Тук не пише.
— Естествено. В Денвър имало специално създаден комитет, за който никой не е чувал. Всичко се изпраща в Чикаго.
— Невероятно!
— Не съвсем — възрази Дженингс. — От конгресмена би излязъл чудесен кандидат. Около него има някакъв заряд. Той излъчва доверие и сила. Като нищо би могъл да успее — както казват моите хора. Ония от групата на Орсън Болинджър, която би трябвало да е и моя, може да започнат кръв да пикаят.
— Не заради това казах „невероятно“, господин президент. Натъкна ли се на такава очевидна връзка, дори аз се стъписвам. Прекалено е просто. Не мога да повярвам, че хората на Болинджър са толкова тъпи. Защо си слагат главата в торбата?
— Не ви разбирам, докторе. Мислех си, че ще кажете нещо от рода на: „Аха, скъпи Уотсън, ето ви и улики!“ Но вие не го казвате.
— Не. Щом трябва да подпиша тази изключителна хартийка, имам поне правото да знам защо.
— Защото наистина е прекалено очевидно. Да предположим, че хората на Болинджър научават, че Евън Кендрик ще бъде лансиран с шумна кампания, за да измести техния вицепрезидент, и наемат палестински терористи да го убият? Само на един ненормален ще хрумне такъв план. Една-единствена грешка в подготовката, един заловен убиец — какъвто вече имаме, — и те могат да бъдат разкрити… наистина ще бъдат, стига да подпишете този документ.
— И кого тогава ще намерите? Какво ще откриете?
— Не знам, сър. Може би ще се наложи да започнем с комитета в Денвър. От няколко месеца вниманието на обществеността непрекъснато се насочва към Кендрик, нещо, което той никога не е искал — всъщност дори е избягвал. А сега, в навечерието на същинската атака, се разиграва клането във Феърфакс и къщата в Меса Верде е нападната, слава Богу, без последствия благодарение на един старец, който явно не се дава на възрастта. Убил е трима терористи.
— Между другото, искам да се запозная с него — прекъсна го Дженингс.
— Ще го уредя, но може да съжалявате.
— В какъв смисъл?
— Съществуват две групировки, два лагера, и двата пипат вещо. Но единият може би е допуснал невероятна грешка, която просто е безсмислена.
— Пак не разбирам нищо…
— Аз също, господин президент… Ще подпишете ли заповедта? Ще ми дадете ли тези пет дни?
— Да, д-р Пейтън, но защо имам чувството, че ще заплатя за това с главата си?
— А, няма страшно, обществеността никога не би го позволила.
— Обществеността понякога греши — каза президентът на Съединените щати и се наведе над бюрото, за да подпише документа. — Такава е историята, професоре.
Уличните лампи по Лейк Шор Драйв в Чикаго примигваха в падащия сняг и хвърляха отблясъци по тавана на стаята в хотел „Дрейк“. Минаваше два часът след полунощ, едрият като канара блондин спеше на леглото, като дишаше дълбоко и равномерно, сякаш дори насън не губеше самоконтрол. Внезапно престана да диша, сепнат от оглушителния телефон. Седна рязко в леглото, измъкна крака изпод измачканата завивка, стъпи на пода и вдигна със замах слушалката.
