почиват, Евън. И на тях им дойде множко, дори не разбраха какво им е минало през главата. Аз съм добре, просто съм уморен. Я да те видим как ще участваш в спринта на олимпийските игри, когато станеш на шейсет.
— На шейсет ли?
— Замълчи, синко. Още можем да си премерим силите за това прекрасно момиче.
— Дали лекарят не ви е дал нещо? — попита усмихната Калейла — бе й станало приятно от комплимента.
— Ами, дал ми е! Само ми взе кръв за скапаната лаборатория и ми пробута някакви хапчета, които му казах, че ще хвърля в тоалетната. Сигурно бяха мостра, която е получил безплатно, а после иска такъв хонорар, че да си построи ново крило на палата… Чао, младежи.
Двамата го проследиха как минава под арката в хола, местейки с мъка краката си, сякаш събираше сила, каквато не притежаваше.
— Дали наистина е добре? — попита Евън, когато Уайнграс се скри.
— Струва ми се, че е изтощен — каза Калейла. — Опитай се да направиш това, което той е извършил снощи — няма значение дали си на шейсет или на осемдесет — само се опитай утре.
— Ще му хвърлям по един поглед.
— Ще се редуваме. Така ще сме по-спокойни, без да будим сестрите.
— Тоест те няма да ни се пречкат, нито ще припарват до прозорците.
— Ами да — призна Рашад. — Но наистина ще сме по-спокойни.
— Ще пийнеш ли?
— Не, благодаря…
— Аз ще си налея. Кендрик стана от дивана.
— Не съм свършила.
— Какво?
Евън се извърна, а Калейла се изправи и застана пред него.
— Не искам нищо за пиене… но искам теб.
Кендрик я загледа мълчаливо и накрая се вторачи в очите й.
— От съжаление ли? Понеже съм объркан и страдам?
— От мен няма да видиш съжаление, вече ти казах. Прекалено много те уважавам, и това ти казах. Колкото до горкия объркан и страдащ човек, кой кого съжалява?
— Нямах предвид това…
— Знам. Просто не съм сигурна точно какво имаше предвид.
— Вече съм ти казвал. Не съм по бързите работи, най-малкото с теб. Ако мога да получа само това, ще си го взема, няма да се двоумя, но на мен ми трябва друго.
— Говориш прекалено много, Евън.
— А ти прекалено много премълчаваш. Каза на Мани, че не увърташ, но си е така. Най-малко от месец и половина се опитвам да се доближа до теб, да те накарам да поговорим за нас, да счупя тази стъклена стена, която си издигнала, но ти непрекъснато ме пращаш за зелен хайвер.
— Защото ме е страх!
— От какво?
— От нас двамата!
— Сега ти пък се разприказва прекалено много.
— Е, снощи ти не каза нищо. Да не мислиш, че не съм те чула? Сновеше като маймуна в клетка пред вратата.
— А ти защо не нахълта? — Тихо се засмяха и се прегърнаха. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не… Искам теб.
Нямаше го безумието от Бахрейн. Е, бяха припрени, но като хора, които се обичат, а не като двама отчаяни непознати, търсещи мир в един обезумял свят. Техният свят също не беше нормален — съзнаваха го много добре, — но бяха намерили нещо като ред помежду си и това откритие ги бе вдъхновило и изпълнило с надежда за разлика от празнотата, която им носеше само несигурност…
Бяха ненаситни. Щом свършеха, си говореха тихо, после се редуваха да наглеждат Еманюел Уайнграс, сетне отново си говореха и телата им се сливаха, устремени към пълнотата, за която и двамата копнееха. Не се пускаха и за миг, преобръщаха се, милваха се, въртяха се, докато не капнаха съвсем и не заспаха, вкопчени един в друг.
Ранното изгряващо слънце озари Колорадо. Изтощен, но странно успокоен в топлото временно убежище, което си бяха намерили, Евън протегна ръка към Калейла. Нея я нямаше, той отвори очи. Наистина я нямаше. Подпря се на лакът върху възглавницата — дрехите й бяха метнати на един стол и Евън въздъхна облекчено. Видя, че вратата на спалнята и на дрешника зеят, и се засмя тихо и унило. Героят от Оман и опитната разузнавачка от Кайро бяха заминали за Бахамските острови с по един сак и в бързината ги бяха зарязали в полицейската кола в Насау или във военния самолет. Въобще не им бе направило впечатление, докато не се втурнаха към леглото и Калейла не заяви замечтано:
— За това пътуване си купих страхотна нощница — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания, — но ще взема да си я сложа. — Спогледаха се с отворени уста и очи. — Божичко! — извика тя. — Къде, по дяволите, сме ги оставили? Няма ги и двата сака!
— В твоя имаше ли нещо уличаващо?
— Само нощницата — с такова нещо не спи никое добродетелно момиче… Ама че сме професионалисти и двамата!
— Никога не съм се мислел за професионалист…
— А ти…
— Мръсни чорапи и наръчник как да правим любов — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания. — Отново се прегърнаха — бяха научили още нещо за себе си от тази комична ситуация. — Щеше да си с нощницата само пет секунди, после щях да я разкъсам и тогава щеше да поискаш властите да ти компенсират загубата. Спестих на данъкоплатците най-малко шест долара… Ела тук.
Единият беше ходил да нагледа Мани, но никой не помнеше точно кой от двамата.
Кендрик стана и отиде при дрешника. Там имаше две хавлии — сега едната я нямаше, и той влезе в банята да се пооправи. Взе си душ и се обръсна, после си изсипа върху главата, кажи-речи, половин шише одеколон, но това не му беше навредило преди двайсетина години в колежа, когато ходеше с една вятърничава активистка. Нима толкова отдавна е обръщал внимание на впечатлението, което ще направи? Сложи си втората хавлия, излезе от стаята и по каменния коридор се отправи към хола. Калейла седеше на масивната дъбова маса, покрита с черна кожа, и говореше тихо по телефона. Видя го и му се усмихна лекичко, съсредоточена върху разговора с човека от другата страна на линията.
— Ясно — каза тя, когато Евън се приближи. — Ще се обадя. Дочуване.
Стана от масата, заметната в прекомерно голямата хавлия, под която се показваше удивителното й тяло. Придърпа хавлията, отиде при Евън, най-неочаквано протегна ръце и ги сложи на раменете му.
— Целуни ме, Кендрик — заповяда му нежно.
— Не трябва ли аз да кажа това?
Целуваха се, докато Калейла не осъзна, че след секунди пак ще се върнат в спалнята.
— Добре, добре, Тарзан, имам да ти казвам нещо.
— Тарзан ли?
— Не помниш ли, че исках да разбиеш вратата?… Хубава работа, много бързо забравяш.
— Може да съм некомпетентен, но още ме бива за едно-друго.
— Вероятно си прав за първото, инак наистина те бива, скъпи мой.
— Знаеш ли колко ми е приятно да го чуя от теб?
— Кое?
— Скъпи мой…
— Така се казва, Евън.
— Иде ми да убия всеки, на когото си го казвала.
— Я не се занасяй!
