координатор е сред най-бързо издигащите се млади кадри в правителството. Всички министерства и агенции във Вашингтон се надпреварват да го привлекат на служба. В частния сектор му предложиха постове, запазени за бивши президенти й държавни секретари, два пъти по-възрастни от него.
— Трябва да е страхотен юрист или някой млад експерт по външна политика — прекъсна го Маргарет Лоуел.
— Нито едното, нито другото — отвърна й белокосият ръководител на Инвър Брас. — Смятат го за най- добрия компютърен специалист в страната, а може би и в Западна Европа. За наш късмет произхожда от богато семейство и частният бизнес не го влече. По свой начин и той като Милош Варак е предан на делото… на непрестанния стремеж към преуспяване на нашия народ… Когато осъзнал способностите си, всъщност е станал един от нас.
Уинтърс се наведе и натисна бутон от слонова кост.
— Заповядайте, влезте, моля!
Тежката врата на странната библиотека се отвори и в рамката й се появи млад мъж на двайсет и няколко години. Това, което го отличаваше от останалите присъстващи освен младостта му, беше зашеметяващата му красота. Като че току-що бе слязъл от страниците на някое модно списание. Дрехите му обаче бяха скромни. Нито много скъпи, нито много евтини — просто обикновени. Най-удивителни бяха изваяните черти на класическото му древногръцко лице.
— Защо не зареже компютрите? — промърмори Джейкъб Мандел. — Имам приятели в агенция „Уилям Морис“. Веднага ще го ангажират за главната роля в някой телевизионен сериал.
— Заповядайте, елате при нас — прекъсна го Уинтърс, като сложи ръка на рамото на стария си приятел. — Представете се, ако обичате!
Младият мъж тръгна с уверена крачка, но без да демонстрира прекалено самочувствие, към западния край на масата и застана под черното навито руло, което, когато се спуснеше, се превръщаше в екран.
— Казвам се Джералд Брайс и съм директор на отдел „КОС“ в Държавния департамент.
— Какво е това „КОС“? — попита Мандел. — Някакво съкращение ли?
— „Компютърни операции в света“, сър.
Лъчите на калифорнийското слънце вече струяха през прозореца на болничната стая, когато Калейла най-сетне пусна Евън от прегръдката си. Седна на леглото, надвеси се над него и му се усмихна уморено. В очите й още блестяха сълзи, а мургавото й лице бе пребледняло.
— Добре дошъл в страната на живите! — каза му тя и го стисна за ръката.
— Добре заварил — отвърна й Кендрик със слаб глас и я погледна. — Когато отворих очи, не бях сигурен дали наистина си ти, или пак ме… пак ми погаждат някакви номера.
— Какви номера?
— Взеха ми дрехите… После бях по дънки и дънково яке… Сетне пак бях облечен в костюма… Синия…
— В твоето „конгресменско райе“. Май така го наричаше — нежно го прекъсна Калейла. — Налага се да си купиш друг костюм, скъпи. Срязаха ти панталона и няма шивач, който да превърне в дреха онова, което остана от него.
— Голяма разсипница си! Господи, колко е хубаво, че пак те виждам! Мислех, че няма да се срещнем вече, и това ме вбесяваше.
— Не можеш да си представиш колко се радвам аз. Протърках килима в тази хотелска стая да снова напред-назад. Сега си почини, ще говорим по-късно. Току-що се събуди, а лекарите казаха…
— Да вървят по дяволите! Искам да знам какво е станало! Как е Емилио?
— Ще се оправи, но единият му бял дроб е отишъл и бедрената му кост е доста потрошена. Ще оживее, ала ще куца.
— Все ще може да седне на капитанското място.
— Какво?
— Няма значение… Островът! Името му е Пътят към Китай…
— Знаем — прекъсна го Калейла. — След като си такъв инат, остави аз да говоря, а ти само слушай! Двамата с Карало сте извършили нещо невероятно?
— Кой е Карало? Емилио ли?
— Да. Видях снимките. Страхотна разруха! Огънят е плъзнал навсякъде, обхванал е цялата източна част на острова. Постройките, дворът, дори и пристанът, където са експлодирали другите лодки — всичко е изчезнало от лицето на земята. Когато долетели флотските хеликоптери с десантчиците от морската пехота, обитателите на острова до един били уплашени и чакали, скупчени на западните плажове. Посрещнали нашите хора като спасители.
— Значи са заловили Гринел?
Калейла погледна Евън право в очите, направи пауза, после поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, скъпи. Не са го хванали.
— Как… — възкликна Кендрик, после се опита да стане и примижа от болката, която прониза бинтованото му рамо.
Рашад нежно го прегърна и леко го бутна обратно върху възглавницата.
— Не е възможно да им се е изплъзнал! Просто не са го търсили както трябва!
— Не им се е наложило да го правят. Мексиканците им казали къде е.
— Е, и?
— Техният шеф бил отлетял с някакъв хидроплан.
— Не разбирам! Та нали всички връзки бяха прекъснати!
— Не всички! Има нещо, което не си знаел и е нямало как да научиш. В мазето на централната къща Гринел е държал резервен генератор, достатъчно мощен, та той да се свърже със своите хора, които го чакали на някакво летище в Сан Фелипе. Това узнахме от мексиканските власти, които отговарят за радиообмена. Те не ни казаха на кого се е обадил, а само че другият радиопредавател е бил разположен в района на летището. Гринел може да изчезне за известно време, но не е в състояние вечно да се крие. Вече сме по следите му.
— Добра алитерация, както би казал моят екзекутор.
— Какво?
— Няма значение…
— Престани да ми отговаряш по този начин!
— Извинявай! Наистина! Какво стана с адвоката на Ардис и със счетоводната книга, за която ти бях казал?
— На път сме да го намерим. Изчезнал е. Никой не знае къде се е покрил. Подслушваме всичките му телефони. Рано или късно все ще позвъни. Тогава ще го пипнем.
— Подозира ли, че сте по петите му?
— Това остава под въпрос! Гринел е успял да се обади на хората си на сушата, следователно е могъл да се свърже със Сан Фелипе и да предаде съобщение за адвоката на Ардис. Но няма как да разберем дали го е направил.
— Как е Мани? — колебливо попита Евън. — Сигурно не си имала време да…
— Напротив! Разполагах с мъчително много време, време на отчаяние. Снощи позвъних в болницата в Денвър, но главната сестра на етажа можа да ми каже само, че състоянието му е стабилно и… че Мани се държи доста досадно.
— И в двата случая силно е смекчила действителността — рече Кендрик, затвори очи и поклати глава. — Той умира, Калейла. Умира и никой не може да му помогне.
— Ние също умираме, Евън! С всеки изминал ден постепенно се приближаваме към неизбежната смърт. Знам, думите ми няма да прозвучат утешително за теб, но все пак имай предвид, че Мани минава осемдесетте. Освен това нищо на този свят не е сигурно. Той ще умре, когато му е писано!
— Знам — отвърна Кендрик и погледна ръката й, стиснала неговата. — Знаеш ли, че си изключително красива?
— Не съм се замисляла сериозно, но смятам, че не съм от най-грозните. И ти не приличаш на Квазимодо.
