— Исках да видиш всичко това. Да знаеш, че държим пръст върху пулса на света, но не за да извлечем лични облаги! Ще ми се да го разбереш!
— Разбирам. Кои са другите?
— Заповядай, седни — рече Уинтърс и посочи един стол от другата страна на кръглата маса. — Съблечи си шлифера. Хората на моята възраст обичат отоплението да е пуснато докрай.
— Ако не възразявате, няма да се съблека. Срещата ни ще бъде кратка.
— Сигурен ли си?
— Напълно! — отговори му Пейтън и седна.
— Да-а — промърмори Уинтърс сякаш на стола си. — Необикновеният интелект обикновено избира своята позиция, без да се съобразява с измеренията на дискусията. А ти все пак притежаваш интелект, Ем Джей.
— Благодаря за снизходителния и донякъде унизителен комплимент.
— Това звучи малко враждебно и застрашително!
— Мисля, че е далеч по-страшно да решаваш вместо народа кой да бъде избран на ръководен държавен пост!
— Но той е най-подходящият човек!
— Напълно съм съгласен, не приемам обаче начина, по който действате. Когато си послужиш с измама, за да постигнеш някаква цел, никога не можеш да предвидиш последствията.
— Но други го правят дори сега, в този момент.
— Това не ви дава право да следвате пътя им! Ако можете, разобличете ги! Сигурен съм, че при вашите възможности това няма да е трудно. Но не им подражавайте!
— Чиста софистика! Живеем в политизирана джунгла, управлявана от хищници!
— Не е необходимо и ние да се превръщаме в хищници, за да се борим с тях! Разобличете ги, ала не прилагайте техните методи!
— Докато истината се разчуе и хората я проумеят, безмилостните орди ще ни стъпчат! Те променят правилата на играта! Променят законите! Недостижими са!
— При цялото ми уважение към вас позволете да не се съглася с това твърдение, доктор Уинтърс.
— Спомни си за Третия райх!
— Спомнете си какво стана с него! Спомнете си за Магна Харта, за тиранията на Бурбоните, за бруталното отношение на руските царе към народа, спомнете си за Филаделфия през 1787 година! Конституцията, господин докторе! Хората реагират бързо, когато ги потискат.
— Кажете това на гражданите на Съветския съюз!
— Е, тук сте прав, но защо не опитате да разясните тезата си на дисидентите, които непрестанно информират света за безобразията на Кремъл?
— Това са ексцеси! Навсякъде из тази нещастна, обречена планета има ексцеси! Те ще ни унищожат!
— Не и ако разумните хора ги разобличат и откажат да участват във всеобщата истерия! Вашата кауза е справедлива, но не е ли ексцес, че нарушавате писаните и неписаните закони? И с това причинявате смъртта на невинни мъже и жени само защото смятате, че стоите над закона на страната! Вместо открито да заявите пред обществеността онова, което ви е известно, вие сте решили да я манипулирате!
— Такова ли е убеждението ви?
— Да. Кои са останалите членове на Инвър Брас?
— Нима знаете това име?
— Нали току-що го казах! Кои са?
— От мен няма да ги научите.
— Ще ги намерим… все някога. Но моля ви, задоволете моето любопитство и ми кажете кога е била създадена организацията? Ако не желаете да отговаряте, няма да ви се разсърдя.
— Напротив, ще ви отговоря с удоволствие! — рече старият историк. Ръцете му трепереха и той стисна ръба на масата. — Инвър Брас се е родил преди десетки години в размирно и съдбовно за народа ни време. Голямата депресия била в разгара си. Държавният механизъм не действал, навред избухвали бунтове. Гладния човек не можеш да го залъжеш с глупави лозунги и празни обещания! Хора в разцвета на силите губели своето достойнство не по своя вина и това естествено ги тласкало към насилие… Инвър Брас е бил създаден от малка група невероятно богати и влиятелни американци, които следвали съветите на хора като Барух и не били засегнати от икономическата криза. Освен това притежавали силно чувство на отговорност и впрегнали всички сили, за да намерят начини за решаване на трудните проблеми. Успокоявали вълненията сред населението не само като стабилизирали цените чрез вливане на огромни капитали на пазара, но и като тайно прокарвали в Конгреса закони, които спомагали за облекчаване на тежкото положение. Ние и до днес следваме тази традиция.
— Така ли? — тихо попита Пейтън. Студените му очи изпитателно се взираха в стареца.
— Да — отвърна прочувствено Уинтърс.
— А какво означава „Инвър Брас“?
— Така се казва малко езеро в планинската част на Шотландия, което не е нанесено на нито една карта. Предложил го е първият ръководител на нашата организация, банкер от шотландски произход, който е съзнавал, че трябва да действаме тайно.
— Значи не водите отчет на изразходваните средства и на постигнатото.
— Повтарям! Не търсим лична изгода!
— Тогава защо е цялата тази тайнственост?
— Тя е необходима. Въпреки че нашите действия целят само добруването на страната, понякога те не са лицеприятни и за мнозина дори са морално неоправдани. Но винаги са били полезни за народа!
— „Морално неоправдани“! — повтори Пейтън, смаян от думите на историка.
— Ще ти дам един пример. Преди години нашите предшественици се сблъскали с проблем: тираничен държавник, обладан от натрапчивата идея да промени законите на страната. Джон Едгар Хувър, гигант, който на стари години бе обзет от мегаломания и изнудваше президенти и сенатори — все честни хора, с лъжливите си досиета, пълни с клюки и инсинуации. Инвър Брас го премахна, преди изцяло да е подчинил изпълнителната и законодателната власт. После отнейде изникна един млад писател на име Питър Чансълър и стигна твърде близо до истината. Ръкописът му причини гибелта на Инвър Брас, но не бе в състояние да предотврати възкръсването на тази организация.
— О, Господи! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Решавате кое е добро и кое не! Вие сте единствени съдници! Издавате присъди! Самозабравили сте се!
— Не е вярно! Нямахме друг изход! Грешиш!
— Не! Това е истината!
Пейтън дръпна стола назад и стана.
— Излишно е да говорим повече, доктор Уинтърс. Тръгвам си.
— Какво ще предприемеш?
— Каквото съм длъжен да сторя. Ще напиша доклад до президента, до главния прокурор и до съответната комисия в Конгреса. Такъв е законът! Край на игрите ви, докторе! Не е необходимо да ме изпращате! Сам ще намеря пътя.
Пейтън излезе от къщата и пое дълбоко от студения утринен въздух. Но нещо му пречеше да диша спокойно. Тъга, досада и отвращение — чувства, не особено подходящи за Коледа. Той стигна до стъпалата и заслиза надолу към колата, когато проехтя изстрел. Шофьорът на Пейтън изскочи от автомобила и клекна с насочен пистолет в стойка за стрелба.
Ем Джей бавно поклати глава и продължи към задната врата на колата. Беше капнал. Чувстваше се като изцеден. Сега вече беше излишно да бърза за самолета за Калифорния. С Инвър Брас бе свършено. Ръководителят на групата току-що сам си бе подписал смъртната присъда. Без авторитета на Самюъл Уинтърс организацията щеше да се разпадне. Вестта за смъртта му щеше да обезсърчи останалите членове. Пейтън реши, че трябва да разкаже на Евън Кендрик всичко. Нека конгресменът решава сам. Но това можеше да почака… поне ден. Когато шофьорът отбори вратата, Ем Джей мислеше само за едно: да се прибере вкъщи, да удари няколко питиета и да се наспи.
— Господин Пейтън — каза шофьорът. — Получи се кодирана радиограма за вас.
