— И какво пише в нея?
— „Обадете се спешно в Сан Хасинто.“
— Закарай ме обратно в ЦРУ, ако обичаш.
— Слушам, сър!
— А, после да не забравя! Весело прекарване на Бъдни вечер!
— Благодаря, сър.
44
— Ще го наглеждаме поне по веднъж на час, госпожице Рашад — успокои я сестрата на средна възраст, която седеше зад бюрцето в края на коридора във флотската болница. — Ще му осигурим пълно спокойствие… Знаете ли, че самият президент му позвъни днес следобед?
— Да, бях при него. Понеже стана дума за телефони, не свързвайте никого със стаята му!
— Знам. Ето тук е написано: всички обадили се да бъдат отпращани към вас в хотел „Уестлейк“. Копие от бележката има и при телефонистката.
— Точно така. Много ви благодаря!
— Колко жалко. Бъдни вечер е и вместо да се весели с приятели, господин конгресменът лежи бинтован в болница, а вие ще останете сама В хотелската стая.
— Сестра, ще Ви призная нещо: за мен това е най-щастливата Коледа, защото той е тук и е жив!
— Знам, скъпа. Видях ви как си гукате двамата!
— Погрижете се за него. Аз трябва да поспя, иначе утре сутринта конгресменът ще се уплаши, като ме види!
— Той е най-важният ни пациент! А ти си почини, момиче! Изглеждаш доста изтощена. Казвам ти го като медицински работник!
— Чувствам се като парцал!
— Де да бях и аз такъв парцал!
— Много си мила — каза Калейла и леко стисна ръката на сестрата. — Лека нощ! До утре.
— Щастлива Коледа, скъпа!
— За мен наистина е щастлива. И на теб желая същото!
Рашад стигна по белия коридор до асансьорите и натисна копчето. Наистина се нуждаеше от сън. Не бе затваряла очи от две денонощия, ако не се броят двайсетината минути, през които бяха дремнали двамата с Евън. Горещ душ, топла вечеря в стаята и право в кревата! Такава бе програмата й за тази вечер. Слава Богу, имаше магазини, които утре щяха да са отворени заради хората, неуспели да напазаруват за празниците. Сутринта щеше да купи някакви подаръчета за своя… О, Боже… За своя годеник! Колко глупаво звучеше.
„Интересно как Коледа променя хората, как пробужда доброто, човешкото у тях независимо от възпитанието и от вероизповеданието им, а дори и при липсата на такива!“ — помисли си Калейла.
Ето например тази медицинска сестра. Беше грозновата пълна лелка, която навярно бе самотна, но въпреки това намери добра дума за Калейла. Каза, че знаела как се чувства по-младата жена, защото я била виждала да си гука с конгресмена. Не бе вярно. Калейла помнеше всички, влизали в болничната стая. Сестрата не бе сред тях, но приповдигнатото коледно настроение я бе накарало да излъже, да зарадва друго човешко същество. „Важното е, че той е вече в безопасност!“ — помисли си Калейла. Вратата на асансьора се отвори и тя влезе в металната клетка. Беше спокойна и щастлива.
Кендрик отвори очи в тъмнината. Нещо го бе събудило… Но какво? Вратата на стаята? Да, разбира се, вратата! Калейла му бе казала, че цяла нощ ще минаваш да го наглеждат. Сигурно се страхуваше да не отиде някъде. Може би на танци! Той отново се отпусна върху възглавницата и задиша бавно. Постепенно започна да се унася… Не! Не беше вратата, а усещането за нечие присъствие! В стаята имаше някой!
Бавно, сантиметър по сантиметър, конгресменът извъртя главата си. В мрака се белееше някакво неясно петно.
— Кой е там? — проговори той със слабия си глас. — Кой?
Тишина.
— Кой си, по дяволите? Какво искаш?!
После най-неочаквано бялата маса се хвърли върху него и затисна лицето му. Възглавница! Кендрик не можеше да диша! Вдигна дясната си ръка и се опита да изблъска мускулестата мишница на нападателя. Сетне дланта му попадна на по-мека плът: лице, коса… Женска коса! Събра всичките си сили, претърколи се и тясното болнично легло и падна на пода, като повлече и убийцата със себе си. Озова се върху едрото й тяло, пусна косата й и я заудря с юмруци по лицето. Проряза го болка, шевовете на рамото му се пръснаха и кръвта обагри превръзката. Той се опита да изкрещи, но викът заглъхна в гърлото му. Яката жена го бе сграбчила за врата. Силните й пръсти с остри нокти разкъсваха кожата му, после се насочиха към очите и изподраха клепачите и челото му. Конгресменът се надигна, за да се измъкне от ръцете й, и от инерцията се блъсна в стената. Болката бе непоносима. Залитна към вратата, но жената отново го докопа и го притисна към таблата на леглото. Кендрик напипа гарафата с вода върху нощното шкафче и я запокити към жестокото лице на нападателката. Тя се стресна за миг и Евън се втурна към нея, заби здравото си рамо в туловището й, като я отпрати към стената, хвърли се към вратата и я отвори широко. Стерилнобелият коридор бе озарен от слаба, приглушена светлина. Само една ярка лампа блестеше в сестринската стая.
— Помощ! Помогнете!
Но вместо думи от устата му се разнесоха тихи неразбираеми звуци. Конгресменът закуцука, като провлачваше ранения си крак. Къде бяха изчезнали всички?! Сестринската стая бе празна! Две сестри излязоха от някаква врата в дъното на коридора. Кендрик вдигна ръка, замахна отчаяно и най-сетне си възвърна гласа:
— Помощ!
— О, Господи! — изпищя едната жена и двете се спуснаха към него.
В този момент Евън чу и топуркането на друг чифт крака. Обърна се и безпомощно проследи с поглед как мускулестата сестра изхвърча от стаята, как се втурва по коридора към вратата с червен надпис „Изход“, отваря я и изчезва.
— Веднага повикай лекаря! — кресна на своята колежка сестрата, която първа стигна до него. — Кърви много силно!
— Тогава може би трябва да се обадим и на госпожица Рашад! — отговори й другата и тръгна към телефона. — Длъжни сме да я уведомяваме при всяка промяна в състоянието му, а той не изглежда никак добре!
— Не! — извика Кендрик, чийто глас най-сетне бе възвърнал силата си. — Не я безпокойте!
— Но, господин конгресмен…
— Правете каквото ви казвам! Не й се обаждайте! Не е спала от два дена. Само повикайте лекаря и ми помогнете да се прибера в стаята… После трябва и да телефонирам…
След четирийсет и пет минути раната на рамото му бе зашита и кръвта по лицето и врата му бе почистена. Кендрик седна в кревата, взе телефона на колене и набра номер във Вашингтон, който знаеше наизуст. Въпреки бурните им възражения бе наредил на сестрите и на лекаря да не съобщават за случилото се на военната полиция и дори на охраната на болницата. Оказа се, че никой от етажа не познава яката сестра освен по име, същия следобед бяха пристигнали документите за прехвърлянето й тук от болницата на военната база Пенсакола във Флорида. Старшата сестра се бе зарадвала на назначаването й, тъй като персоналът все не достигаше, и не си бе направила труда да провери каква е причината за това преместване. На излизане никой не бе спрял новодошлата. Докато случаят не се изяснеше, не бе възможно да започне официално разследване, инак журналистите щяха да надушат, че е станало нещо. Засега всичко трябваше да бъде запазено в тайна.
— Извинявай, че те събудих, Мич…
— Евън!
— Реших, че трябва да знаеш какво се случи.
Кендрик му описа кошмара, който е преживял, като не пропусна да му каже, че не е уведомил нито
