пламнали очи щяха да се развихрят още повече. Мълчанието щеше да породи у тях желание за сензация. Новинарите само това и чакаха, а смъртта бе най-голямата сензация.

Кой? Какво? Как?

Кой?… Това беше основният въпрос, чийто отговор можеше да подскаже някакъв изход — изход, който трябваше да бъде намерен до пет дни. Екзекуциите бяха отсрочени със седмица, а два дни вече бяха минали, докато най-известните ръководители на тайните служби от шест държави се събраха в Лондон. Пристигнаха със свръхзвукови самолети, броени часове след като бе взето решението да обединят силите си, защото всеки знаеше, че следващото посолство можеше да бъде на неговата страна. Някъде по света работиха без почивка две денонощия.

РЕЗУЛТАТИТЕ: Оман си оставаше загадка. Беше смятан за опора на сигурността в Югозападна Азия, за султанство с образовано и просветено ръководство, което, доколкото го позволяваше ислямът, се доближаваше до представителното правителство. Управниците от семейството на султана почитаха даденото им от Аллах, но не само като нещо, което им се полага по рождение, а и като отговорност през втората половина на XX век.

ИЗВОДИТЕ: Бунтът е организиран отвън. Едва двайсетина от около двестате необуздани кресливи младежи бяха разпознати като оманци. Затова офицери от тайните служби с връзки във всички екстремистки фракции по оста Средиземно-Арабско море се запретнаха, свързаха се със своите хора, подкупваха ги и ги заплашваха.

— Кои са, Азиз? От Оман са само неколцина и повечето са смятани за бавноразвиващи се. Хайде, Азиз! Ще си живееш като султан. Посочи някаква сума. Хайде де!

— Шест секунди, Махмет! Шест секунди и си без дясна китка! После и без лява. Започвам да броя, джебчия такъв! Казвай!

Шест, пет, четири… Кръв.

Нищо. Абсолютно нищо. Пълна лудост.

И изведнъж — пробив. Направиха го благодарение на един грохнал човек, който едвам изричаше думите и имаше памет, слаба като измършавялото му тяло всред халите, връхлетели откъм Ормузкия проток.

— Не търсете там, където ви подсказва логиката. Търсете другаде.

— Къде?

— Където скръбта не се ражда от немотия или самота. Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния.

— Говорете по-ясно, многоуважаеми муезине.

— Аллах не ми го повелява. Да пребъде неговата воля! Той може би не застава на ничия страна — така да бъде.

— Но вие вероятно имате причина да ни съобщавате това.

— Щом Аллах ми е подсказал тази причина — така да бъде!

— Как ви я е подсказал.

— Думи, прошепнати по ъглите на джамията. Шепот, който трябваше да бъде чут от старите ми уши. Недочувам и нямаше да доловя нищо, ако Аллах не беше пожелал.

— Сигурно има още нещо.

— Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.

— Кои са те?

— Не бяха назовани имена, нито високопоставени лица.

— Може би някаква група или организация? Моля ви! Някаква секта, държава, народ? Шиитите, Саудитска Арабия… Ирак, Иран… руснаците?

— Не, не чух нито за правоверни, нито за неверници, чух само „те“.

— Те ли?

— Това долових в джамията, това пожела Аллах да чуя. Да пребъде неговата воля! Единствено „те“.

— Можете ли да разпознаете хората, които говореха?

— Аз съм почти сляп, пък и светлината е мъждива. Неколцина души си шушукаха сред многобройните богомолци. Не мога да позная никого. Знам само, че трябва да ви предам чутото — такава е волята на Аллах.

— Защо, муезине? Защо е такава волята на Аллах?

— Касапницата трябва да бъде спряна. В Корана е казано, че ако необуздани младежи проливат кръв, страстите им трябва да бъдат подложени на проверка, понеже младостта…

— Добре де! Ще изпратим един-двама души с вас в джамията. Обадете ни, ако чуете нещо.

— След месец. Тъкмо заминавам на последното си поклонение в Мека. Вие сте последната ми спирка, преди да поема. Такава е волята…

— По дяволите!

— Вашите дяволи, не моите. Не нашите.

2

Вашингтон, Окръг Колумбия,

сряда, 11 август, 11,50 часът

Пладнешкото слънце напичаше паважа на столицата, въздухът беше неподвижен в летния зной. Пешеходците едвам пъплеха, мъжете бяха разкопчали яките и бяха разхлабили вратовръзките си. Куфарчетата и чантите сякаш бяха пълни с олово, докато притежателите им апатично чакаха по кръстовищата да се смени светлината на светофара. Макар че тълпите мъже и жени, повечето държавни, следователно и народни служители, вероятно имаха спешни задачи, никой по улиците не бързаше. Над града бе надвиснала летаргия, вцепенила онези, които бяха дръзнали да излязат от стаите, кабинетите и автомобилите с климатична инсталация.

На ъгъла на Двайсет и трета улица и авеню Вирджиния беше станала катастрофа. Не бе тежка — нямаше ранени, нито пък големи щети, и въпреки това се вдигна голяма олелия. Едно такси се беше блъснало в държавна лимузина, излизаща от подземния гараж на Държавния департамент. И двамата шофьори бяха в правото си, горещяха се, защото се бояха от шефовете си, стояха до колите и се обвинява взаимно, надвиквайки се в канската жега, докато чакаха полицията, повикана от минаващ държавен служител. Само за секунди улицата се задръсти, шофьорите засвириха с клаксоните и се разкрещяха през прозорците, които смъкнаха без желание.

Пътуващият в таксито слезе нетърпеливо от задната врата. Беше висок строен мъж на около четирийсет и изглеждаше не на място сред летните костюми, пъстрите рокли и куфарчетата. Беше с измачкан панталон в защитен цвят, с ботуши и с мръсно памучно яке вместо риза. Приличаше на човек, който рядко стъпва в града, на професионален екскурзовод, слязъл от високите планини. Но лицето му контрастираше с дрехите. Мъжът беше гладко избръснат, чертите му бяха изсечени и изразителни, светлосините му очи бяха живи, пронизващи и зорки. Той сложи ръка на рамото на разгорещения таксиметров шофьор. Мъжът се обърна и клиентът му даде две банкноти от двайсет долара.

— Трябва да си вървя — каза пътникът.

— Ама чакайте, господине! Нали видяхте! Това копеле излезе, без да изсвири, без нищо!

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Изобщо не видях и не усетих, че сме се блъснали!

— Господин Непукист — нищо не бил видял и усетил! Защо да си навлича неприятности!

— Имам си достатъчно неприятности — отговори спокойно пътникът, а после извади трета двайсетдоларова банкнота и я пъхна в джоба на сакото на шофьора. — Но не тук.

Странно облеченият мъж си проправи път през насъбралата се тълпа и тръгна надолу към Трета улица, към внушителната стъклена врата на Държавния департамент. Беше единственият, който тичаше по тротоара.

На вратата на помещението в сутерена на Държавния департамент, където трябваше да се състои срещата, имаше табела: „ОХАЙО–40“. В превод това означаваше „Оман — тревога първа

Вы читаете Планът Икар
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату