три години, но не и две.
— В девети район няма истинска опозиция, но за да съм сигурен, че на поста няма пак да се намърда някой от ония стари политици, се съгласих да се кандидатирам отново и после да се оттегля.
— Това вече е друго.
— Но съм обвързан. Искам да се отърва.
— Изразихте се достатъчно ясно, ала това не обяснява страничния ефект.
— Не ви разбрах.
— Ами ако през следващите двайсетина месеца ви хареса тук? Какво ще стане тогава?
— Това е невъзможно, господин Суон. Но да се върнем към Маскат. Там бъркотията е страхотна, стига да имам правото да правя подобни констатации.
— Разбира се, че имате, аз решавам кой има и кой — не. Заместник-шефът на отдела поклати посивялата си глава. — Ужасна бъркотия, господин конгресмен, и сме убедени, че е организирана отвън.
— Безспорно — съгласи се Кендрик.
— Имате ли представа защо?
— Причините са няколко — отговори посетителят. — Най-напред за да се дестабилизира напълно страната. Границите да бъдат затворени и в Оман да не влизат чужденци.
— Нещо като преврат ли? — попита Суон. — В стила на Хомейни? Няма да стане — ситуацията е различна. Няма го недоволството, няма я тайната полиция САВАК.
Суон направи пауза и добави замислено:
— Няма шах с неговите пълчища грабители, нито пък аятолах с пълчищата фанатици. Не е същото.
— Не съм и твърдял подобно нещо. Оман е само началото. Онзи — или онези, които действат, са си наумили не да превземат страната, а само да попречат на другите да вземат парите.
— Какво? Какви пари?
— Милиардите. За дългосрочните проекти, които все още се разработват за Персийския залив, Саудитска Арабия и цяла Югозападна Азия — единствените райони в тази част на света, които могат да бъдат относително стабилни, защото го искат дори враждебно настроените държави. Сега в Оман се разиграва нещо, което тук би било равнозначно на блокирането на транспорта и строителството или на затварянето на пристанищата в Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо не се узаконява със стачки и колективни договори — има само терор и заплахата от още по-голям терор, осигуряван от развихрили се фанатици. И всичко приключва. Специалистите по конструкторските бюра и строежите мислят само как най-бързо да се махнат оттам.
— Ив мига, в който си отидат — добави бързо Суон, — хората, подкрепящи терористите, се появяват на сцената. И терорът секва. Господи, звучи като добре подготвена операция на мафията!
— В арабски стил — добави Кендрик. — И както се изразихте, не е за първи път.
— Сигурен ли сте?
— Да. Нашата компания беше заплашвана няколко пъти, но пак според вашия израз, имахме тайно оръжие. Еманюел Уайнграс.
— Уайнграс ли? Че какво, по дяволите, правеше той?
— Беше ненадминат в лъжите. Твърдеше ту че е генерал от запаса и израелската армия, готов да извика ескадрила, която да помете всяка арабска група, опитваща се да ни мъти водата или да ни измести, ту голяма клечка в Мосад, който ще изпрати наказателна рота да избие до крак дори онези, които ни предупреждаваха. Както мнозина застаряващи гении, Мани често беше ексцентричен и почти винаги преиграваше. Просто се забавляваше. За жалост съпругите му рядко се забавляваха дълго с него. Но във всички случаи никой не искаше да се забърква с откачен израелец. Тактиката е доста позната.
— Предлагате да го наемем ли? — попита заместник-шефът на отдела.
— Не. Въпреки възрастта той си живее живота в Париж — ще го видите с най-красивите жени, които може да наеме, да пие най-скъпия коняк, който може да намери. Той не е в състояние да помогне… Но има нещо, което можете да направите вие.
— Какво?
— Ще ви кажа. — Кендрик се наведе. — През последните осем часа мисля само за това. Проблемът е, че фактите са оскъдни, да не кажем никакви. Затова пък прозира план, който се покрива с чутото от нас преди четири години, и все повече се убеждавам, че съм на прав път.
— Какво сте чули? Какъв план?
— Първо плъзнаха слухове, после дойдоха заплахите, и то сериозни. Не бяха шегички.
— Карайте нататък. Слушам ви.
— Когато се справяше със заплахите по свой си начин — обикновено със забраненото уиски, Уайнграс дочул нещо, твърде смислено, че да е пиянски брътвеж. Казали му, че тихомълком се сформира консорциум, нещо като индустриален картел. Лека-полека погълнал десетина фирми, увеличавал и броя на служителите, техниката и оборудването. И тогава целта беше ясна, а ако информацията е вярна, сега тя е още по- очевидна. Тези хора са си наумили да сложат ръка върху промишлеността в Югозападна Азия. Доколкото подразбрал Уайнграс, седалището на тази нелегална организация било в Бахрейн, в което няма нищо чудно. Мани бе изненадан и безкрайно развеселен обаче от това, че в управителния съвет имало човек, който се представял като Махди — мюсюлманския фанатик, изхвърлил преди сто години британците от Хартум.
— Махди? Хартум?
— Точно така. Символът е ясен. Само дето този новоизлюпен Махди не дава пет пари за исляма, а още по-малко за неговите необуздани фанатици. Използва ги да разгонят конкурентите. Решил е договорите и парите да бъдат в ръцете на арабите, по-точно в неговите ръце.
— Един момент — прекъсна го Суон замислено, след като вдигна слушалката и натисна някакво копче на телефона. — Това съвпада с информацията, която пристигна снощи от Шести отдел на британското военно разузнаване в Маскат. — Той продължи бързо, без да сваля очи от Кендрик: — Не можахме да я проверим, просто не знаехме как, но при всички случаи представляваше страхотно четиво… Свържете ме с Джералд Брайс, моля… Ало, Джери, снощи, или по-точно към два часа след полунощ получихме в „Охайо“ секретен материал от британците. Намери го и ми го прочети бавно, защото ще го записвам дума по дума. — Заместник-шефът покри слушалката с ръка и заговори на посетителя, който изведнъж застана нащрек. — Ако в онова, което ми казахте, има истина, правим първия си пробив.
— Нали затова съм тук — вмирисан на пушена риба.
Заместник-щефът кимна безцелно и нетърпеливо, докато чакаше на телефона да се върне човекът, когото бе нарекъл Брайс.
— Един душ няма да ви навреди, господин конгресмен… Да, Джери, започвай… „Не търсете там, където ви подсказва логиката, търсете другаде.“ Да, записах. Помня го. Беше преди изречението: „Където скръбта не се ражда от немотия или самота.“ Точно така. А сетне още нещо, май: „Където Аллах е благословил хората на този свят, но не и в отвъдния…“ Да, а сега карай по-нататък, имаше нещо за слуховете, само това си спомням. Да, точно там. Я повтори. „Бяха споменати хората, които ще спечелят от това кръвопролитие.“ Благодаря ти, стига толкова. Доколкото си спомням, всичко друго беше празни приказки. Никакви имена, никакви организации… Така си и знаех… Още не съм наясно. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще научи. Междувременно извади на разпечатка списъка на всички строителни фирми в Бахрейн. Ако има и списък на предприемачи, които наемат работници, приготви и него… За кога ли? За вчера, естествено! — Суон затвори телефона, погледна изреченията, които беше записал, а после и Кендрик. — Чухте всичко, господин конгресмен. Искате ли да ви го повторя?
— Не е необходимо. Това не са калам-фарех, нали?
— Не, господин Кендрик, не са празни приказки. Бих дал какво ли не, за да реша как да постъпя.
— Използвайте мен, господин Суон — каза конгресменът. — Изпратете ме в Маскат възможно най- бързо.
— Защо? — попита заместник-шефът, вторачен в посетителя си. — С какво сте по-добър от нашите опитни момчета там? Те не само говорят арабски, но и повечето са араби.
— И работят в Консулския отдел — довърши Кендрик.
— И какво от това?
— Те са белязани. Бяха белязани преди четири години, белязани са и сега. Ако направят някоя
