— Казах, че имам някакъв опит, а не че съм пълен профан. Докато бяхме в Емирствата, в началото бяхме въоръжени.
— А налагало ли ви се е да стреляте? — настоя заместник-шефът на отдела.
— Разбира се — отговори конгресменът тихо, без да отвръща на предизвикателството. — Така че научих кое е спусък и накъде да насочвам оръжието.
— Много смешно, няма що! Имах предвид дали някога сте стреляли по човек?
— Толкова ли е важно?
— Да. Трябва да взема решение.
— Добре тогава — да, стрелял съм.
— Кога?
— Сред съдружниците ми и групата американски специалисти имаше един геолог и неколцина души, напуснали инженерните войски — бяха нещо като технически ръководители на обекти. Често пътувахме до евентуалните строителни площадки, за да проучваме почвата и шиста и да ограждаме машинния парк. Придвижвахме се с камионетка и няколко пъти бяхме нападани от бандити — банди номади, търсещи заблудили се пътници. Те от години създават проблеми и властите предупреждават всички, поели към вътрешността на страната, да се пазят. Почти същото е, както в големите американски градове. Тогава използвах оръжие.
— За да сплашите някого или за да го убиете, господин Кендрик?
— По-скоро да сплашвам, господин Суон. Но имаше случаи, когато се налагаше и да убиваме, защото и те искаха да ни убият. Съобщавахме на властите за всички такива случаи.
— Ясно — каза заместник-шефът на Консулския отдел. — А в каква форма сте?
Посетителят поклати раздразнено глава.
— Понякога след ядене изпушвам по някоя пура или цигара, докторе, и пия умерено. Но не вдигам тежести, нито пък участвам в маратони. И все пак в планинското гребане съм добър и се занимавам с алпинизъм. Освен това ми се струва, че това са глупости.
— Мислете каквото си искате, господин Кендрик, но ние не разполагаме с много време. Простичките и директни въпроси ни помагат да преценим даден човек не по-зле от психиатрите в нашите клиники във Вирджиния.
— Да ви имам психиатрите!
— Разкажете ми — отсече Суон враждебно.
— Не, вие ще ми кажете — прекъсна го посетителят, — стига сте се правили на интересен, Ще замина ли, или не? И ако не замина — защо?
Суон вдигна очи.
— Заминавате, господин конгресмен. И то не защото сте най-подходящият, а защото нямам друг избор. Готов съм на всичко — дори да използвам едно нагло копеле, каквото ми се струва, че сте под хладнокръвната си външност.
— Вероятно сте прав — каза Кендрик. — Ще ми предоставите ли резюме на сведенията, с които разполагате по случая?
— Ще ви ги пратя в самолета, преди да излетите от военновъздушната база „Андрюс“. Но не бива да ги изнасяте от самолета и да си водите записки. Ще бъдете под наблюдение.
— Разбрано.
— Сигурен ли сте, че сте готов да рискувате? Ще ви прикриваме, но вие сте обикновен гражданин, действащ на своя глава, въпреки политическото си положение. С две думи, ако ви заловят, не ви познаваме. Не можем да ви помогнем. Няма да рискуваме живота на двеста трийсет и шест заложници. Ясно ли ви е?
— Да, и то защото се покрива с това, което ви казах още когато влязох. Искам писмена гаранция за анонимност: никога не съм идвал тук, никога не съм ви виждал и никога не съм говорил с вас. Напишете информация за държавния секретар. Напишете, че по телефона ви се е обадил мой политически съмишленик от Колорадо, който ви е споменал моето име и ви е препоръчал да се свържете с мен заради биографията ми. Отхвърлили сте предложението му, защото според вас това е поредният политик, наумил си да трупа политически точки чрез Държавния департамент. Няма да ви затрудни. — Кендрик извади от джоба на якето си тефтерче, пресегна се и взе молива на Суон. — Ето адреса на моя адвокат във Вашингтон. Изпратете му по куриер копие от доклада, преди да се кача на самолета в базата „Андрюс“. Ще замина само ако той потвърди, че информацията е получена.
— Общата ни цел е толкова ясна и безкористна, че би трябвало да се радвам — каза Суон. — А защо нещо ме гложди? Защо все ми се струва, че не сте докрай искрен?
— Защото сте мнителен по рождение, а и професията ви го изисква. Ако бяхте доверчив, нямаше да сте на този пост.
— Секретността, за която толкова настоявате…
— Очевидно вие също — прекъсна го Кендрик.
— Аз ви казах защо. Там има двеста трийсет и шест души. Не можем да даваме и най-малък повод някой да натисне спусъка. А вие, ако не ви убият, печелите много. Защо тогава държите всичко да остане скрито- покрито?
— Причините ми не се различават много от вашите — отвърна посетителят. — Спечелих си много приятели в района. Поддържам връзки с доста от тях — пишем си, те често ми гостуват, нашите отношения не са тайна за никого. Ако името ми излезе наяве, току-виж някой се изкуши от джаремат таар.
— Наказание за приятелството — преведе Суон.
— Ситуацията е подходяща за това — добави Кендрик.
— Мисля, че доводите ви са убедителни — каза заместник-шефът не особено убедено. — Кога смятате да заминете?
— Час по-скоро. Нямам какво да уреждам тук. Ще хвана такси, ще си ида до вкъщи и ще се преоблека…
— Никакви таксита, господин конгресмен. Докато пристигнете в Маскат, вие сте представител на правителството и ще пътувате с военните. Ще се придвижвате с охрана. — Суон се пресегна към телефона. — Ще ви придружат до гаража, откъдето кола без номер ще ви закара до вас, а после до базата „Андрюс“. През следващите дванайсет часа сте на подчинение на правителството и ще правите каквото ви наредим.
Евън Кендрик седеше на задната седалка на автомобила на Държавния департамент и гледаше през прозореца гъстата растителност покрай река Потомак. След малко шофьорът щеше да завие наляво и да навлезе в дългия коридор от дървета във Вирджиния, откъдето до къщата му имаше пет минути път. До усамотената прикътана къща, помисли си той, в която все пак живееха семейство стари приятели и от дъжд на вятър идваше по някоя хубава жена, също приятелка, която споделяше леглото му.
Вече четири години в живота му нямаше нищо постоянно. Постоянството му беше чуждо. Единственото постоянно нещо беше несекващата жажда да си сменя работата, да намира най-добрите жилища за всички и да осигурява учители за децата на съдружниците си, деца, които понякога му се приискваше да са негови. Някои от тях, естествено. Но все не му оставаше време да се ожени и да има деца, негови съпруги бяха идеите, а проектите — негови деца. Може би тъкмо затова бе водач — нямаше семейни задължения. Повечето жени, с които се любеше, бяха като него. Също като него търсеха мимолетната наслада и дори утеха на краткотрайните връзки, но и за тях най-важно бе да не се обвързват. А в ония прекрасни години ги имаше вълнението, смехът, миговете на страх и на възторг, когато резултатите от някой проект надминаваха очакванията. Изграждаха цяла империя, която, макар и малка, щеше да се разрасне и след време, както твърдеше Уайнграс, децата на групата „Кендрик“ щяха да учат в най-престижните училища в Швейцария, само на няколко часа път със самолет.
— Те ще образуват нещо като гилдия на хората, които дърпат конците — смееше се Мани. — С това добро образование и всичките им езици. Ние отглеждаме най-рядката колекция от държавници — жени и мъже, от времето на Дизраели и Голда Меир.
— Чичо Мани, може ли да идем за риба? — все се обаждаше някой малък парламентьор, зад когото стояха съзаклятниците му със светнали очи.
