погрешна стъпка, на съвестта ви ще тежат десетина убити.
— Как си позволявате да говорите така! — изрече бавно Суон, като присви очи и погледна посетителя в лицето. — Белязани ли? Я ми обяснете какво имате предвид?
— Преди няколко минути ви казах, че ония там бързо надушиха какво върши Консулският ви отдел. Подметнахте, че се предоверявам на слуховете в Конгреса, но не е така. Говоря ви сериозно.
— Значи са надушили какво вършим.
— Ще ви кажа още нещо, ако искате. Дори ви вземаха на подбив. Един бивш военен инженер и Мани Уайнграс стигнаха дотам, че свиха номер на вашите хора.
— Номер ли?
— Сигурен съм, че случаят е описан някъде по досиетата. При нас дойдоха хора на Хюсеин да ни поръчат проект за ново летище, тъкмо довършвахме аерогарата в Хафар, Саудитска Арабия. След ден двама от вашите хора довтасаха и започнаха да ни подпитват за техническите подробности, като наблегнаха, че като американци сме длъжни да ги осведомяваме, защото Хюсеин често се съветвал с руснаците, което естествено не ни интересуваше. Летището си е летище и всеки глупак може да прелети над строителната площадка и да види какви са пистите.
— А какъв беше номерът?
— Мани и инженерът им казаха, че двете основни писти са с дължина десетина километра и очевидно са предназначени за специални самолети. И двамата се ометоха от кабинета, сякаш ги беше хванала диария.
— А после?
— На другия ден хората на Хюсеин ни се обадиха и казаха, че се отказват от проекта. Били ни посетили хора от Консулския отдел, а на тях това не им допадало.
Заместник-шефът се облегна, уморената му усмивка издаваше безсилие.
— Понякога всичко е толкова глупаво, нали?
— Сега обаче не мисля, че е глупаво — възрази Кендрик.
— Не, разбира се. — Суон рязко се наведе напред. — Значи според вас в случая всичко опира до парите. До тия пикливи пари.
— Ако не направим нещо, ще стане още по-лошо — каза Кендрик. — Много по-лошо.
— Господи, как да го направим?
— Това е изпитана формула за икономическо заробване. Парализират ли веднъж правителството в Оман, ще приложат същата тактика и другаде. В Емирствата, Бахрейн, Катар, дори в Саудитска Арабия. Който ръководи фанатиците, ще получи договорите и при всички тези масирани операции, съсредоточени в ръцете на една и съща организация — каквито и имена да използва тя, неминуемо ще станем свидетели на опасни политически трусове в района, които едва ли ще са в наша полза.
— Господи, за всичко сте помислили!
— Това правих през последните осем часа.
— Ако ви изпратя там, какво ще предприемете?
— Ще преценя, когато пристигна. Познавам неколцина важни клечки, влиятелни оманци, които знаят какво се разиграва там и които в никакъв случай не участват в това безумие. По различни причини, вероятно заради същото недоверие, което изпитвахме към вашите от Консулския отдел, те няма да си развържат езика пред непознати, но пред мен ще говорят. Имат ми доверие. Прекарвал съм дни наред, уикенди със семействата им. Дори съм виждал жените им без фереджета, познавам и децата им.
— Жени без фереджета и деца — прекъсна го Суон. — Както се казва на арабски „шорбет“ — залог за приятелство, нещо като брудершафт.
— Така си е — съгласи се конгресменът от Колорадо. — Те ще сътрудничат на мен, но едва ли на вас. Освен това познавам повечето доставчици и хамали по пристанищата, дори хора, които се крият от властите, защото си вадят хляба от стока, внасяна незаконно. Смятам да проследя откъде идват парите и инструкциите, постъпващи с тях и накрая да стигна до посолството. Някой изпраща отнякъде и парите, и нарежданията.
— Доставчици ли? — попита невярващо Суон, като смръщи вежди. — Тоест снабдителите на храни и лекарства, нещо от тоя род?
— Това е само…
— Луд ли сте? — възкликна заместник-шефът на отдела. — Заложниците са наши сънародници. Развързали сме кесията, доставяме им каквото поискат, каквото е по силите ни!
— Като например куршуми, оръжие и резервни части за него?
— Не, разбира се.
— От написаното във вестниците, които се получават във Флагстаф и Финикс, разбрах, че всяка нощ след Магреб се стреля по четири-пет часа — това са хиляди патрони. Посолството е направено на решето.
— Това влиза в терора — избухна Суон. — А представяте ли си какво е вътре? Изправен до стената под лъчите на прожекторите, край теб непрекъснато свистят куршуми и ти си мислиш: „Божичко, ей сега ще ме убият!“ Ако изобщо успеем да измъкнем онези клетници оттам, те години наред ще ходят по психоаналитици, само и само да се отърсят от преживения кошмар.
Кендрик не обърна внимание на този емоционален изблик.
— Тези луди глави нямат там арсенал, господин Суон. Смятам, че водачите им няма да го допуснат. Някой ги снабдява. Така както се захранват миннеографите, които не умеят да задействат принтерите и компютрите за всекидневните бюлетини, излъчвани по телевизията. Опитайте се да разберете — най-много един на двадесетима от тези хаховци има капчица ум в главата си, а да не говорим за някаква ясна идеологическа позиция. Те са манипулирани отрепки, на които е дадена зелена улица. Вината може би е наша, не знам, но съм убеден, че някой друг дърпа конците. И вие сте наясно с това. И зад всичко това стои човек, който си е наумил да заграби Югозападна Азия.
— Онзи Махди ли?
— Да, който и да се крие зад това име.
— Мислите ли, че можете да го откриете?
— Ще ми е нужна помощ, за да се измъкна от летището, арабски дрехи — ще направя списък.
Заместник-шефът на отдела отново се облегна и допря пръсти до брадичката си.
— Защо, господин конгресмен? Защо искате да се заемете с тази задача? Защо Евън Кендрик — мултимилионерът предприемач, е готов да рискува собствения си живот? Там не ви е останало нищо. Защо тогава?
— Най-простият и искрен отговор е: защото мога да помогна. Както подчертахте, спечелих доста пари. Може би сега е моментът да дам малко от себе си.
— Ако всичко опираше само до парите и до „малко от вас“, щях да се съглася — каза Суон. — Но ако ви оставя да заминете, това означава да тръгнете по минирано поле, без да сте обучен как да оцелеете. Не сте ли се замисляли над тази страна на въпроса, господин конгресмен? Не е лошо да го направите.
— Нямам намерение да превземам посолството — отговори Евън Кендрик.
— Едва ли ще се наложи. Достатъчно е да зададете неподходящ въпрос на неподходящ човек и резултатът ще бъде същият.
— Мога по обед да пътувам с такси по Двайсет и трета улица и на кръстовището с авеню Вирджиния да ме удари кола.
— Значи вече ви се е случило.
— Поне не карах аз. Само се возех. Аз си отварям очите на четири, господин Суон, а познавам улиците в Маскат, движението там не е така непредсказуемо, както във Вашингтон.
— Служили ли сте в армията?
— Не.
— Били сте на подходяща възраст за Виетнам. Как ще го обясните?
— Още не бях завършил училище. Затова не заминах.
— Боравите ли с оръжие?
— Имам някакъв опит.
— Тоест знаете накъде да го насочите и кое е спусъкът.
