пак имате избиратели?
— Не съм политик — отговори Евън Кендрик, позволявайки си лека усмивка. — Бях избран случайно, повярвайте. Както и да е — чух новините и начаса дойдох. Наех комета до Флагстаф, после се опитах да наема самолет до Вашингтон. Но беше късно, прекалено късно, за да изготвя план на полета, затова отидох във Финикс и оттам взех най-ранния самолет. Телефоните в самолетите са голяма работа. Като хванах един, и не го пуснах. Говорих с много обиграната си секретарка и неколцина други души. Извинявайте, че изглеждам така — в самолета ми дадоха самобръсначка, но не исках да губя време и да ходя до вкъщи, за да се преобличам. И дойдох право тук, господин Суон, точно вие сте човекът, който ми трябва. Вероятно няма да ви свърша никаква работа и ако е така, съм сигурен, че ще ми кажете. Но пак повтарям — длъжен бях да предложа помощта си.
Докато посетителят говореше, заместник-шефът на отдела написа името „Кендрик“ на листче пред себе си няколко пъти и го подчерта. Кендрик. Кендрик. Кендрик.
— Какво предлагате? — попита той, като се намръщи и вдигна очи към странния натрапник. — Какво, господин конгресмен?
— Информация за района и за различните фракции, действащи там. Оман, Емирствата, Бахрейн, Катар — Маскат, Дубай, Абу Даби — от Кувейт до Риад. Живял съм по тези места. Работил съм там. Познавам на пръсти Азия.
— Нима сте живели и работили в цяла Югозападна Азия?
— Да, в Маскат съм бил над година и половина. Имах договор със семейството.
— На султана ли?
— На предишния султан — почина преди две-три години. Да, имах договор с него и министрите му. Пипаха здраво. Разбираха си от работата. Човек трябва да си тежи на мястото.
— Значи сте работили за някоя компания — каза Суон по-скоро като нещо сигурно, а не като въпрос.
— Да.
— В коя?
— В моята — отговори новоизбраният конгресмен.
— Вашата ли?
— Ами да.
Заместник-шефът на отдела зяпна посетителя, после сведе поглед към името, което беше написал неколкократно върху листа пред себе си.
— Боже Господи — каза той тихо, — групата „Кендрик“! Ето я връзката, а аз не се сетих. Не съм чувал името ви през последните четири-пет, че и шест години.
— Познахте първия път. Четири, ако трябва да бъдем точни.
— Бях сигурен, че ви познавам. Нали ви казах…
— Да, но никога не сме се срещали.
— Фирмата ви изгражда какво ли не — напоителни системи, мостове, хиподруми, жилищни сгради, клубове, летища.
— Строяхме по договори.
— Помня, беше преди десетина-дванайсет години. Вие бяхте децата чудо в Емирствата, наистина бяхте деца. Десетки млади американци на двайсет-трийсет години, много печени и ентусиазирани.
— Не всички бяхме толкова млади…
— Да де — прекъсна го Суон и се смръщи замислено. — Имахте си тайно оръжие — възрастен евреин архитект — същински вълшебник. Евреин, който на всичкото отгоре проектираше в ислямски стил и споделяше трапезата на богатите араби в околността.
— Казва се Еманюел Уайнграс, или Мани Уайнграс, от Гардън Стрийт в Бронкс, Ню Йорк. Замина за Израел, за да избегне неприятностите с втората или третата си жена. Вече наближава осемдесетте и сега живее в Париж. Добре е, доколкото мога да съдя от телефонните разговори.
— Точно така — каза заместник-шефът на отдела. — А вие продадохте фирмата май на „Бечъл“ за трийсет-четирийсет милиона.
— Не на „Бечъл“, а на „Транс Интърнешънъл“, и не за трийсет-четирийсет, а за двайсет и пет милиона. Предлагаха добри пари, а аз се отървах. Всички бяхме доволни.
Суон се взря в лицето на Кендрик и най-вече в светлосините му очи, в които се четеше тайнствена сдържаност.
— Не всички — каза Суон тихо, дори благо, а враждебността му изчезна. — Сега се сетих. На един от строежите ви край Риад стана злополука — газопроводът хвръкна във въздуха и погреба над седемдесет души, сред които съдружниците ви, всичките ви служители, че и няколко деца.
— Техните деца — добави тихо Евън. — Всички — и децата, и жените им. Празнувахме завършването на третия етап. Бяхме се събрали. Строителите, съдружниците с техните деца и жени. Строежът се срути, докато те бяха вътре, само ние с Мани бяхме отвън — слагахме си някакви глупави палячовски костюми.
— Но тогава имаше разследване, при което бе доказано, че групата „Кендрик“ няма вина. Фирмата снабдителка беше инсталирала дефектна тръба е фалшив щемпел.
— Общо взето, да.
— Тогава ли се отказахте?
— Не е важно — отсече конгресменът. — Губим време. Сега вече знаете кой съм или поне кой съм бил. Мога ли да ви помогна?
— Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос? Не мисля, че губим време и че не е важно. Трябва да знам повечко за миналото ви, за да преценя. Вече ви казах — доста хора от Капитолия се опитват да правят политическа кариера на наш гръб.
— Какъв е въпросът?
— Защо сте станали конгресмен, господин Кендрик? С вашите пари и професионална слава не сте опрели до това. А и не виждам каква изгода ще извлечете, особено в сравнение с частния сектор.
— Нима всички, които представляват избирателите, търсят личната изгода?
— Не, разбира се. — Суон замълча, после поклати глава. — Извинете, поувлякох се. Вие ми дадохте шаблонен отговор на шаблонния ми въпрос… Да, господин конгресмен, според мен повечето мъже и жени, които се кандидатират за такива длъжности, го правят заради славата, а ако спечелят, смятат, че са ударили десетката. Покрай всичко това си уреждат живота. Още веднъж извинявайте — говоря цинично. Но съм в този град от доста време и не виждам причини да променям мнението си. А вие ме обърквате. Знам кой сте, но никога не съм чувал за девети избирателен район в Колорадо. Известно ми е само, че това не е Денвър.
— Ще го откриете на малко карти — каза Кендрик с безизразен глас. — Намира се в подножието на югоизточните склонове на Скалистите планини и е доста затънтено. Затова си построих там къща — накрай света е.
— Но защо, защо се захванахте с политика? Да не би детето чудо от Емирствата да е използвало района като своеобразен политически трамплин?
— Политиката е последното нещо, което ме вълнува.
— По-скоро говорите като на митинг, вместо да отговорите на въпроса ми.
Евън Кендрик замълча за миг и на свой ред погледна Суон. После сви рамене. Суон леко се смута.
— Добре де — каза Евън твърдо. — Да приемем, че съм изневерил та себе си, нещо, което няма да се повтори. В района се разпореждаше един безочлив глупак, който си пълнеше гушата, а никой не го беше еня. Аз разполагах с време, пък и не си меря много-много думите. Имах и пари да го зарина. Не се гордея особено с това, което извърших и как го извърших, но оня си обра крушите. Мандатът ми изтича някъде след две години. Дотогава ще намеря някой по-подготвен, който да ме замести.
— Две години ли? — попита Суон. — Значи през ноември ще стане година, откакто сте избран?
— Да.
— И сте станали конгресмен миналия януари?
— Е?
— Не ми е приятно да ви отварям очите, ала мандатът ви е две години. Значи ви остават или една, или
