би предпочел да си спести. Шейсетина от заложниците бяха свалени от покрива в двора — да закусят набързо и да се измият. Клозетът бе скован от дъски, наредени над сандъчета за цветя с кръгли отвори отгоре. Мъжете бяха отделени от жените с огромно прозрачно перде, смъкнато от прозорците на посолството. Унижението беше пълно, защото пазачите, мъже и жени, се смееха и на висок глас се подиграваха на своите пленници. Тоалетната хартия, която подаваха и отдръпваха няколко пъти, преди да я предоставят на нещастниците, представляваше разпечатка от компютрите на посолството.
Точно срещу изплашените и унижени хора при тоалетните други заложници се бяха наредили на опашка пред три дълги тесни дъски, върху които бяха наредени метални чинии с хляб и малки резенчета съмнително сирене. Сред чиниите имаше мръсни чаши със сиво-бяла течност, вероятно разредено козе мляко, което биваше наливано пестеливо в дървените купички на затворниците от неколцина въоръжени терористи. Случваше се да не дадат на някой от заложниците чиния или мляко. Бе безсмислено той да ги моли. Щяха да го ударят с ръка или юмрук, с черпак в лицето, ако викаше прекалено силно.
Изведнъж, докато очите на Кендрик все още свикваха със силната светлина, един млад заложник, момче на четиринайсет-петнайсет години, изкрещя предизвикателно с лице, обляно в сълзи:
— Мръсни копелета! Майка ми е болна! Тя повръща от тези буламачи! Дайте й нещо свястно за ядене, негодници такива!
Думите на момчето бяха прекъснати от удар с приклад в лицето, който разкъса лявата му буза. Но вместо да се усмири, то още повече се вбеси. Хвърли се през масата, вкопчи се в ризата на мъжа с пушката и я разкъса, наоколо се посипаха метални чинии и чаши. Само след секунди терористите го сграбчиха и го издърпаха от брадатия мъж, с когото се бореше на земята. Заудряха го с прикладите и го заритаха по тялото, гърчещо се върху чакъла. Няколко други заложници, вдъхновени от действията на момчето, се спуснаха, закрещяха с изнемощели дрезгави гласове и замлатиха значително по-силните си безочливи противници. Минибунтът беше жестоко потушен. Заложниците падаха един по един. Биеха ги, докато загубят съзнание. Подмятаха ги като заклани животни в кланица.
— Зверове! — изхриптя един възрастен мъж, който държеше панталоните си и креташе решително и гордо откъм тоалетните. — Арабски говеда! Арабски диваци! Нямате ли поне капка човечност? Нима това, че пребивате до смърт слаби и беззащитни хора, ви прави герои на исляма? Ако е така, пребийте и мен и си издействате още медали, но, за Бога, престанете!
— За кой Бог говориш? — извика един терорист над момчето в безсъзнание. — За Исус на християните, чиито последователи въоръжават враговете ни, та да избиват нашите деца с бомби и оръдия? Или за някой скитащ се месия, чиито поклонници крадат земите ни и убиват нашите бащи и майки? За кой Бог става дума?!
— Спрете! — заповяда Азра, който се запъти бързо към тях.
Кендрик го последва — едвам се сдържаше. Само преди няколко мига му идеше да смъкне автомата от раменете на Синия и да стреля в терористите. Азра се надвеси над окървавения младеж и продължи небрежно:
— Ще им бъде за урок. Не прекалявайте, или няма да има кого да поучавате. Заведете тези долу в медпункта, при лекаря заложник… и намерете майката на момчето. Доведете я и й дайте да яде.
— Защо, Азра? — възрази палестинецът. — Никой не положи такива грижи за моята майка. Тя беше…
— За моята също — прекъсна го Синия. — Виж ни! Заведете момчето долу и го оставете при майка му. Някой да им обясни, че сме се поувлекли и да се направи на загрижен.
Кендрик наблюдаваше с отвращение как неподвижните окървавени тела биват отнасяни.
— Правилно постъпи — каза той на Азра на английски. Думите му бяха студени и безизразни, той говореше като робот. — Трудно е, но човек трябва да знае кога да спре.
Новият цар на терористите хвърли проницателен поглед към Евън.
— Говорех съвсем сериозно. Виж ни! Смъртта на ближния ни променя? Един ден сме деца, на следващия — възрастни, годините нямат значение и сме специалисти по смъртта, защото спомените не ни напускат.
— Разбирам.
— Не, не разбираш, Амал Баруди. Ти водиш идеологическа война. За теб смъртта е политически акт. Ти си много набожен, не се съмнявам, но всъщност твой бог е политиката. Войната, която водя аз, е различна. За мен е важна не идеологията, а оцеляването. Затова аз мога да изстискам смърт от смъртта и пак да оцелея.
— За какво? — попита Кендрик, изведнъж заинтригуван.
— Колкото и да ти е странно, за да живея в мир, от който бяха лишени родителите ми. Всички да живеем на земите си, които ни бяха отнети и предадени на враговете ни, подкупени от богатите страни, та да им е чиста съвестта, за да забравят какви престъпления са вършели спрямо един невинен народ. Сега жертви сме ние. Какво ни остава, освен да се бори.
— Ако и това не е политика! Помисли пак. Ти си оставаш поет, Азра.
— С нож и пушка, но и с разум, Баруди.
В другия край на двора отново имаше раздвижване — този път по-невинно. От една врата изтичаха двама души: забулена жена и мъж с прошарена коса. Зая Ятийм и Ахбияд — по пряко Белия, помисли си Евън, както стоеше вцепенен. Поздравът между брат и сестра беше странен — те се ръкуваха хладно, спогледаха се и после се прегърнаха. Обичайното покровителствено отношение на по-голямата сестра спрямо малкия брат — винаги неразумен и скован, — не познаваше раси и идеологии. По-малкото момче неизбежно ще порасне, ще стане по-силно, ще се превърне в мускулестата ръка на домакинството, ала голямата сестра винаги ще го напътства. Ахбияд беше по-естествен — прегърна най-младия и силен член на щаба и го целуна по двете бузи.
— Сигурно имаш да ни разказваш много неща — възкликна терористът с прякор Белия.
— Така е — съгласи се Азра и се обърна към Евън Кендрик. — Благодарение на този човек. Това е Амал Баруди от Източен Берлин, пратен е при нас, в Мускат, от Махди.
Зая огледа изучаващо, с настойчиви, дори яростни очи лицето на Евън.
— Амал Баруди — повтори тя. — Естествено, чувала съм името ви. Пипалата на Махди стигат далеч. Вие сте на хиляди километри от мястото, където действате.
— За жалост, да — съгласи се Кендрик на диалекта, на който в Риад говореха образованите. — Но другите са под наблюдение, всеки техен ход се знае. Искаха да пратят някой, когото не очакват, пък и Източен Берлин е удобен като отправен пункт. Хората ще се закълнат, че аз още съм там. Когато Махди ме потърси, приех. Всъщност тъкмо аз установих първия контакт с неговите хора по един важен за вас въпрос, за който ще ви осведоми брат ви. Нашите цели може и да са различни, но всички печелим, когато си сътрудничим, особено когато има кой да покрива разноските.
— Значи това си ти — смръщи се Ахбияд, — Баруди от Източен Берлин, вездесъщият… не те ли заловиха?
— Вярно, славя се, че пътувам много — отговори Евън, като си позволи лека, почти неуловима усмивка. — Но това, което ми се случи тук, едва ли ще оправдае моята слава.
— Значи някой те е предал — попита Зая Ятийм.
— Да. Но аз знам кой и ще го хвана. Трупът му ще се носи из водите на пристанището.
— Баруди ни помогна да избягаме — прекъсна го Азра. — Докато аз мислех, той действаше. Заслужаваш славата си.
— Да влезем вътре, скъпи ми братко. Ще говорим там.
— Скъпа ми сестро — каза Синия. — Тук има предатели, това е дошъл да ни съобщи Амал, както и още нещо. Те правят снимки, изнасят ги оттук и ги продават! Ако оживеем, ще ни преследват до края на живота ни. Тези снимки са доказателство за всичко, което правим, ще ги види целият свят.
Сестрата погледна изпитателно над булото брат си.
— Снимки ли? Правени със свръхмодерни фотоапарати, и то незабелязано? Нима сред нашите съратници тук, повечето от които не могат и да четат, има толкова способен фотограф?
— Той е видял снимките. В Източен Берлин.
— Ще говорим вътре.
Двамата англичани седяха пред голямото бюро в посолството на Великобритания. Измореният аташе,
