преди няколко часа, Азра. Аз познавам Бахрейн. Ще избера някое място, където ще се установим. Някой от вашите хора тук в Маскат ще предаде къде сме и ще каже на Махди, че това е спешното съобщение, за което сестра ти е споменала на пресконференцията. — Кендрик се обърна към Ятийм. — Нещо такова имахте предвид, нали?
— Не съвсем — призна си Зая, — но и това става. Мислех просто как да се свържем с Махди по-бързо. Но и това е вариант.
— Ето го решението! — извика Ахбияд. — Баруди ни го подсказа!
— Все още не сме намерили решение — възрази забулената жена и отново седна. — А прехвърлянето на брат ми и на господин Баруди в Бахрейн? Как ще стане?
— Оставете това на мен — отговори Евън с разтуптяно сърце, удивен от собственото си спокойствие и безразличен тон. Приближаваше се все повече към Махди! — Казах на Азра, че имам един телефонен номер, който няма да ви дам, не мога да ви дам, но обадя ли се на него, няколко думи ще са достатъчни, за да осигуря самолет.
— Толкова лесно! — възкликна Ахбияд.
— Вашият благодетел тук в Оман има методи, за които не сте и сънували.
— Всички разговори от и с посолството се подслушват — възпротиви се Азра.
— Може би ще чуят мен, но не и другия човек. Това е сигурно.
— Заглушители ли имат? — попита Ятийм.
— Такова е оборудването ни в Европа. Към слушалката се прилепя най-обикновен конус. Никой не може да познае гласа.
— Обадете се — каза Зая, след което стана и заобиколи бързо бюрото, а Кендрик седна на стола й.
Набра номера, като държеше ръката си над шайбата.
— Ало? — каза Ахмат още след първото позвъняване.
— Самолет — рече Кендрик. — Двама пътници. Къде? Кога?
— Боже мой! — избухна младият султан на Оман. — Нека да помисля… На летището, разбира се. Има един завой на около половин километър от багажното отделение. Ще ви вземат с военна кола. Кажи им, че е открадната, за да минете покрай охраната.
— Кога?
— Ще трябва малко време. Всичко е блокирано, има да уреждам и някои формалности. Ще ми кажеш ли за къде пътуваш? Иран?
— Не, по-напред в азбуката.
— Бахрейн!
— Да.
— Това вече е нещо. Ще видя какво мога да уредя.
— В разгара на празненствата тук. Трябва да се измъкнем в суматохата.
— Значи към дванайсет часа?
— Както кажеш. Между другото, у лекаря остана нещо мое, може да ми потрябва, за да се лекувам.
— А, да, парите. Ще ти ги предадем.
— Чудесно.
— Завоят преди багажното отделение. Чакайте там.
— Добре. — Евън затвори телефона. — До дванайсет на обяд трябва да сме на летището.
— На летището ли? — извика Азра. — Ще ни вземат ли?
— На пътя преди летището. Някой ще открадне военна кола и ще ни вземе.
— Ще уредя някой от хората ни в града да ви откара — каза Зая Ятийм. — На него ще съобщите къде ще бъдете в Бахрейн, мястото на среща. Имате поне пет часа.
— Ще ни трябват дрехи, по един душ и малко почивка — обади се Азра. — Не помня кога за последен път съм спал.
— Ще поогледам сградата — отбеляза Кендрик и се изправи. — Може да науча нещо.
— Разбира се, Амал Баруди — рече Зая Ятийм и се приближи до Евън. — Вие сте спасили живота на скъпия ми брат. Не знам как да ви се отблагодаря.
— Само ме откарайте на летището до дванайсет на обяд — отговори Кендрик хладно. — Честно казано, предпочитам час по-скоро да се прибера в Германия.
— До дванайсет на обяд — съгласи се терористката.
— Уайнграс ще пристигне до обяд! — съобщи офицерът от Мосад на Бен Ами и на петимата от Масадската бригада.
Бяха в мазето на една къща в Джабал Саали, на минути път от английските гробища, където преди столетия са били погребани стотици моряци. Неугледното каменно мазе беше превърнато в щаб на израелското разузнаване.
— Как ще дойде? — попита Бен Ами, който беше махнал готрата от главата си и беше останал по много по-прилягащите му дънки и свободна тъмна риза. — Паспортът му е издаден в Ерусалим и с него едва ли ще го посрещнат особено радушно.
— Еманюел Уайнграс пипа безпогрешно. Сто на сто има повече паспорти, отколкото са дърветата в гората. Каза да не предприемаме нищо, докато не пристигне. „Абсолютно нищо“ — така се изрази.
— Вече не говорите така неодобрително за него — каза Яков с кодовото име Синия — син на един от заложниците и командващ Масадския отряд.
— Защото няма да ми се наложи да плащам сметките му! Сметки няма да има. Само споменах името Евън Кендрик и той начаса каза, че тръгва.
— Това едва ли означава, че пак няма да поиска да покриеш разходите му — възрази Бен Ами и се подсмихна.
— А, няма. Попитах без заобикалки колко ще ни струва помощта му и той отсече: „Вървете по дяволите! Този път аз поемам разходите!“
— Губим си времето — извика Яков. — Би трябвало да нападнем посолството. Проучили сме плановете, има поне пет начина да влезем и да излезем заедно с баща ми!
Всички вдигнаха глави и се вторачиха в младия водач по прякор Синия.
— Ясно! — каза офицерът от Мосад.
— Извинете. Нямах предвид това.
— Имаш всички основания да го кажеш — рече Бен Ами.
— Не биваше. Извинявайте още веднъж. Но защо трябва да чакаме този Уайнграс?
— Защото той е способен, приятелю, и без него може би няма да се справим.
— Да де! Уж сте от Мосад, а се отмятате. Сега искате да помогнете на американеца, а не на баща ми, както В началото!
— Резултатът сигурно ще бъде същият, Яков…
— Не съм никакъв Яков! — избоботи младият водач. — За вас аз съм само Синия, син на баща си, който пък от своя страна е гледал как майка му и баща му са се прегръщали, преди да бъдат отведени в газовите камери на Освиенцим. Искам да измъкна баща си жив и здрав и мога да го сторя! Колко още ще страда този човек? Имал е ужасяващо детство: пред очите му онези негодници от Вермахта са бесели негови връстници — деца, задето търсели нещо за ядене в боклука, и са ги изнасилвали. Криел се е полумъртъв от глад в горите на Полша, докато са дошли съюзниците. Господ му дарил трима синове, но двамата ми братя бяха убити, бяха заклани — заклани в Сидон от ония мръсни свине, арабските терористи! И искате от мен да мисля за някакъв си американски каубой, някакъв политик, наумил си да става герой, за да му дадат роля в някой филм и за да сложат снимката му върху пакетчетата „Зрънчо“?
— Доколкото знам — каза спокойно Бен Ами, — това Въобще не отговаря на истината. Този американец рискува живота си, без да му помага никой, без изгледи да бъде възнаграден, ако оживее. Както ни съобщи нашият приятел тук, той го прави по почти същите причини като теб.
— Да върви по дяволите! При него става дума за семейство, а не за цял народ! Казах, отиваме в посолството!
— Аз пък казах, че няма да ходим — отсече офицерът и бавно сложи пистолета си на масата. — Сега си под командването на Мосад и ще изпълняваш заповедите.
