— Добре де! Но дали ще бъдеш така добър да ми позволиш да стъпя на площадката и да не вися на тая прогнила стълба?
— Казвай!
Тони стъпи на третото стъпало отгоре надолу, после извади носна кърпа и попи потта по челото си, без да откъсва очи от ножа.
— Трябва на всяка цена да се свържа с шефовете вътре в посолството. Щом те не могат да излязат, налага се аз да вляза при тях.
— Прекалено опасно е, особено за човека, който ще те вкара, защото той ще остане отвън. — Мършавият убиец махна ножа от гръкляна на Макдоналд колкото да го завърти и пак да го опре над ключиците му. — Говори с тях по телефона. И други го правят — непрекъснато.
— Не мога да го кажа по телефона. Много важно е да го чуят само шефовете.
— Мога да ти продам един телефонен номер, няма го в никой указател.
— Все е написан някъде и щом ти го знаеш, сигурно го знаят и други. Не мога да рискувам. Трябва да вляза вътре на всяка цена. Трябва да проникна вътре!
— Много си капризен — каза психопатът. Левият му клепач потрепна, зениците и на двете му очи бяха разширени. — Защо си толкова капризен?
— Защото съм баснословно богат, а ти не си. На теб ти трябват пари за твоите прищевки… и навици.
— Обиждаш ме! — изсъска наемният убиец пронизващо.
Може да бе смахнат, но си даваше сметка, че на три етажа от него рибарите и докерите си вършеха сутрешната работа.
— Аз съм реалист. Искам да проникна в посолството. Колко ще струва?
Убиецът се изкашля и отвратителният му дъх стигна до лицето на Макдоналд. Отдръпна острието и погледна с блуждаещи очи своя предишен и сегашен благодетел.
— Сума ти пари. Повече, отколкото си плащал досега.
— Готов съм да ги увелича в рамките на разумното. Но нямам намерение да се разорявам. Винаги ще имаме работа за теб.
— Тази сутрин в десет часа в посолството има пресконференция — прекъсна го мъжът, който все още беше под влиянието на наркотика. — Както обикновено, журналистите и телевизионните репортери ще бъдат проверявани в последния момент, ще ги викат по име от портала. Бъди там и ми дай някакъв телефон, на който до два часа ще ти съобщя едно име.
Тони даде номера на хотелската си стая.
— Колко, малкият? — попита той.
Убиецът отпусна ножа и каза сумата в омански риали — равняваше се на три хиляди английски лири, или горе-долу на пет хиляди долара.
— Ще имам разходи — обясни той. — Трябва да пусна сухо, иначе ще ми видят сметката.
— Изключено! — извика Макдоналд.
— Тогава зарежи цялата работа!
— Ще ти ги платя — склони англичанинът.
Калейла крачеше из хотелската стая и въпреки че за шести път в трийсет и две годишния си живот беше отказала цигарите, сега пушеше като комин, без да сваля очи от телефона. В никакъв случай не биваше да действа от името на султана. Рискът бе прекалено голям. Ама че проклетник беше този Антъни Макдоналд. Кръгла нула, пияница… а се оказа, че е агент на някого, че разполага с добре организирана мрежа в Маскат. Но и Калейла не беше без връзки благодарение на съквартирантката си от Радклиф, която сега беше съпруга на султан. Благодарение на това, че преди няколко години в Кембридж, щата Масачузетс, тя — Калейла, беше запознала свой приятел арабин с най-добрата си приятелка. Господи, колко малък е светът! Майка й, родом от Калифорния, се беше запознала с баща й — студент, дошъл от Порт Саид по обмен, когато и двамата били последен курс в Бъркли. Тя следвала египтология, той пишел докторат за западните цивилизации, и двамата мечтаели за академична кариера. Русото калифорнийско момиче и египтянинът с маслинена кожа се влюбили и се оженили.
След време, когато се родила Калейла, родителите и на двамата, закоравели расисти, открили, че най- важна е не чистата кръв. Предразсъдъците рухнали и те се преизпълнили с любов. Четиримата старци, двете семейства, склонни взаимно да се презират, забравили различията между двете култури, цвета на кожата и вярата, намерили радост в едно дете. Банкерът и жена му от Сан Диего и заможният арабски търговец от Порт Саид и единствената му жена станали неразделни.
„Какво правя?“ — запита се Калейла. Сега не беше време да се връща назад в миналото, важно беше настоящето! После тя осъзна защо са я налегнали спомени, всъщност причините бяха две. Напрежението беше станало непоносимо, трябваше няколко минути да помисли за себе си и за тези, които обича, дори и само за да проумее омразата, която цареше навсякъде. Втората причина беше по-важна. В главата й се въртяха лицата и думите, разменени на една вечеря преди много години, особено думите, направили силно впечатление на осемнайсетгодишното момиче в навечерието на заминаването му за Америка.
— Монарсите от миналото нямат с какво да се похвалят — каза баща й онази вечер в Кайро, когато се беше събрало цялото семейство, включително двете баби и двамата й дядовци. — Но те са знаели нещо, което нашите ръководители отхвърлят, всъщност не могат и да го приемат, освен ако не станат монарси, което е малко вероятно днес, макар че някои полагат огромни усилия.
— Какво, момко? — попита банкерът от Калифорния. — Още не съм се отказал от монархията — републиканската, естествено.
— Още египетските фараони, после жреците в Древна Гърция, императорите на Рим и всички крале и кралици на Европа и Русия са уреждали браковете си така, че да включат във владенията си нови територии и държави. А когато някой те познава от вечери, танци, лов, от вицове, трудно ще има предразсъдъци към теб.
Всички на масата се спогледаха, леко се подсмихнаха и кимнаха.
— Но и в тези среди, синко — отбеляза търговецът от Порт Саид, — не всичко е било цветя и рози. Не съм историк, но е имало войни, семейни вражди, потъпкани амбиции.
— Вярно е, уважаеми татко, но колко по-зле щяха да се развият нещата, ако не бяха тези предварително уговорени бракове? Много, много по-зле.
— Не желая да бъда използвана за геополитическо оръжие — възкликна през смях майката на Калейла.
— Всъщност, скъпа, всичко между нас е било уговорено от изобретателните ни родители. Имаш ли представа колко са намазали от нашия брак?
— Единствената изгода за мен е прекрасната млада дама, която ми е внучка — отбеляза банкерът.
— Тя заминава за Америка, приятелю — каза търговецът. — Печалбите ти вероятно ще намалеят.
— Как си, мила? За теб сигурно е голямо изживяване.
— Не ми е за пръв път, бабо. Често сме ви гостували и съм видяла доста градове.
— Сега ще бъде по-различно, скъпа. — Калейла не помнеше кой каза тези думи, но те бяха началото на една от най-странните глави в живота й. — Ти ще живееш там — добави същият човек.
— Изгарям от нетърпение. Всички са толкова мили, чувстваш се нужен и обичан.
Отново всички се спогледаха. Банкерът наруши тишината.
— Едва ли винаги ще се чувстваш така — пророни той. — Ще има моменти, когато няма да си нужна и обичана, и това сигурно ще те обърка и нарани.
— Не мога да повярвам, дядо — каза възторженото момиче, което Калейла почти не помнеше.
Калифорниецът погледна крадешком, с болка в очите зет си.
— И на мен ми е трудно да повярвам, когато се връщам към спомените. Не забравяй, млада госпожице, ако възникнат проблеми или срещнеш затруднения, обади ми се по телефона и ще дойда с първия самолет.
— О, дядо, не мога да си представя, че ще стигна дотам.
Тя не го и стори, макар че неведнъж беше на път и я възпираха само гордостта и силата й. „Арабка, виж се каква си черна!“, беше първото й запознанство с омразата. Не със сляпата, ирационална омраза на
