— Спасил е живота на много хора — намеси се Яков. — На много евреи. И въпреки това не го одобрявате.
— Не го познаваш! Кой ти обръща внимание на седемдесетгодишен бонвиван — паркетен кавалер, дето се перчи по „Монтен“ с една, ако не и с две парижки манекенки, които току-що е облякъл в „Сент Оноре“ с парите получени от групата „Кендрик“.
— С какво това намалява стойността му? — попита Бен Ами.
— Той иска да му осребряваме сметки за вечери в „Ла тур д’Аржан“. По три-четири хиляди шекела! Как да му откажем? Винаги си върши работата, пък и веднъж стана неволен свидетел на едно доста кърваво събитие, когато ние взехме нещата в ръцете си. Факт, за който ни напомня от време на време, когато плащанията се забавят.
— Според мен е прав — вметна Бен Ами и поклати глава. — Той е агент на Мосад в чужда страна и трябва да си пази кожата.
— Притиснал ни е здравата до стената! — промълви шофьорът на себе си. — А най-лошото тепърва предстои.
— Моля? — попита Яков.
— Ако някой може да открие Евън Кендрик в Оман, това е Еманюел Уайнграс. Щом стигнем в седалището в Маскат, ще се обадя в Париж. Дявол да го вземе!
— Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Пон Роаял“ в Париж. — Господин Уайнграс замина за няколко дена. Оставил е обаче телефонния си номер в Монте Карло.
— Съжалявам — каза телефонистката на хотел „Ермитаж“ в Монте Карло. — Господин Уайнграс не е в апартамента си. Трябваше да вечеря в хотел „Париж“ срещу казиното.
— Имате ли телефона?
— Разбира се — отговори възторжено жената. — Мосю Уайнграс е изключително чаровен. Преди малко напълни централата с цветя. Такъв прекрасен човек! Телефонът е…
— Съжалявам — изтананика гърлено телефонистът на хотел „Париж“. — Ресторантът е затворен, но изключително щедрият Уайнграс ни информира, че поне два часа ще бъде на маса единайсета в казиното. Ако някой го потърси, каза да звънне на Арман в казиното. Телефонът е…
— Много съжалявам — измърмори Арман — мрачният портиер на казино „Париж“ в Монте Карло. — На мосю Уайнграс и неговата прекрасна дама не им провървя на рулетката ни тази вечер, затова той реши да отиде в казиното на плажа — заведението е от по-ниска категория, но крупиетата си знаят работата, французите, естествено, не италианците. Потърсете Луиджи — един почти неук критянин. Той ще ви намери мосю Уайнграс. Поздравете го от мен и му кажете, че ще го чакам утре, когато късметът му ще проработи. Телефонът е…
— Естествено! — избоботи победоносно на италиански Луиджи. — Моят най-добър приятел! Синьор Уайнграс. Моят еврейски брат, който говори езика на Комо и Лаго ди Гарда, сякаш му е майчин, а не пелтечи като тези диваци, неаполитанците и другите от ботуша. Пред очите ми е!
— Бихте ли го извикали на телефона? Моля ви!
— Той е много зает, синьор. Неговата дама печели като луда. Ако ги прекъсна, няма да им върви.
— Кажете на това копеле веднага да дойде на телефона, или еврейските му топки ще врат в арабско козе мляко!
— Какво?
— Такова. Предайте му, че се обажда Мосад.
— И таз добра — ахна Луиджи и остави слушалката. — Тия са се побъркали — добави той и предпазливо пристъпи към шумните маси.
Еманюел Уайнграс — с идеално поддържани мустаци под орловия нос, издаващ аристократично потекло, и с къдрава бяла коса, стоеше кротко сред стрелкащите се превъзбудени комарджии. С яркожълто сако и червена пепитена папионка, той наблюдаваше по-скоро играчите, отколкото самата игра. От време на време усещаше погледа на някой зяпач от тълпата или на някой развълнуван комарджия. Беше му ясно защо го гледат, както му беше ясно почти всичко за самия него. Някои неща в себе си одобряваше, други не харесваше. Те гледаха лицето му — някак си по-съхранено, лице на възрастен мъж, което не беше загубило детинските си черти и младееше въпреки годините, за което допринасяше и стилното, макар и малко крещящо облекло. Онези, които го познаваха, забелязваха други неща. Те виждаха, че очите му са зелени и живи дори когато той си почива, че са очи на скитник и в духовния и в географския смисъл, вечно недоволен, вечно неспокоен, непрестанно блуждаещ над пейзажи, които искаше да опознае или да създаде. Още отдалеч личеше, че Уайнграс е донякъде ексцентричен. Той беше творец и бизнесмен, бе първичен, но и много обигран. Никога не изневеряваше на себе си и за своя чест беше възприел архитектурния си гений като част от безкрайно странната игра на живота, игра, която без съмнение скоро щеше да свърши за него. Дано съдбата да е благосклонна и да издъхне през нощта. Но имаше нещо, което трябваше да изживее, да изпита, докато още бе жив. Уайнграс си даваше сметка, че наближава осемдесетте и трябва да бъде реалист, колкото и да го дразни и плаши това. Погледна ослепителното момиче с пищни форми до себе си, толкова жизнено и толкова празноглаво. Щеше да я заведе в леглото си, може би да я погали по гърдите и после да заспи. Меа Кулпа. Всичко бе безсмислено.
— Синьоре — прошепна италианецът със смокинга в ухото на Уайнграс. — Търсят ви по телефона. Някакъв, към който никога няма да изпитвам уважение.
— Странна забележка, Луиджи.
— Той обиди вас, моя скъп приятел и почитан гост. Ако желаете, ще го разкарам с езика на диваците, който той заслужава.
— Не всички ме обичат като теб, Луиджи. Какво каза онзи?
— Не бих го повторил и пред най-тъпото френско крупие!
— Толкова си верен, приятелю. Каза ли си името?
— Да — синьор Мосад. И пак ви казвам, не е с всичкия си!
— Повечето са такива — рече Уайнграс и забърза към телефона.
10
Все повече се развиделяваше и те бяха във все по-голяма опасност. Азра погледна нагоре към утринното небе и изпсува, като не пощади и Йосиф, който при кулата Кабрита зави погрешно и така загубиха ценни минути. Тримата бегълци бяха разкъсали затворническите панталони високо над глезените, към средата на прасеца, бяха скъсили и ръкавите. В тъмното можеха да минат за работници, доведени от Ливан или от бедняшките квартали на Абу Даби, за да похарчат риалите си за единственото достъпно за тях развлечение — проститутките и уискито в Ел Шари ел Мишкуийс — това царство на престъпниците.
Бяха в арката на бетонния служебен вход на болницата Уалджат, на стотина метра от американското посолство. Тясната уличка вдясно пресичаше главната магистрала. От ъгъла започваха магазини, които не се виждаха зад металните щори. Заради безумието търговията бе замряла. В далечината, зад оградата на посолството бавно се разхождаха летаргични младежи с отпуснати ръце и приведени под тежестта на оръжието рамене. Те изпълняват заповедите в името на джихад — своята свещена война. С първите лъчи на слънцето летаргията им обаче щеше да изчезне, а щом се появяха първите талази зяпачи и най-вече репортери от радиото и телевизията, младоците щяха да покажат завидна енергия. След около час тяхното представление щеше да започне.
Азра огледа големия площад пред посолството. Отсреща, на север се издигаха три бели двуетажни административни сгради, долепени една до друга. Прозорците с дръпнати завеси бяха тъмни, което всъщност не беше от значение. Дори и вътре да имаше хора, които наблюдаваха, те бяха твърде далече, за да чуят това, което той щеше да прошепне през решетката, а светлината бе твърде слаба, за да го разпознаят, ако
