се бе разчуло за бягството им. Ала и в този случай врагът не би предприел необмислено нападение — последиците щяха да са смъртоносни. Площадът бе безлюден, ако не се броят неколцината дрипави просяци, насядали пред варовиковия зид на посолството. Бяха сложили паничките за подаяния пред себе си, а до мнозина се виждаха собствените им изпражнения. Най-окаяните сред тях не можеха да бъдат агенти на султана или на чужди държави, но не бе изключено по-спретнатите да изпълняваха секретна мисия. Азра се взря във всеки просяк с надеждата да забележи някое внезапно, рязко движение, което да го издаде, че не е дошъл тук за подаяние. Само мъж, чиито мускули са свикнали с непрекъснатия стрес и седналото положение, можеше да издържи неподвижен толкова дълго. Никой не помръдна, никой не протегна крак, това не доказваше нищо, но на Азра му стигаше. Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Йосиф, извади оръжието изпод ризата си и го подаде на по-възрастния терорист.
— Отивам — каза на арабски. — Прикривай ме. Ако някой от онези просяци направи необичайно движение, веднага да си при него.
— Върви. Ще стоя в сянката на болницата и ще се придвижвам от дясната страна от вход на вход. Имам страхотен мерник, така че ако някой направи необичайно движение — край с него!
— Не бързай, Йосиф. Не допускай грешката да стреляш без нужда. Трябва да се свържа с някой от тези малоумници вътре. Ще залитам, сякаш ме мъчи махмурлук. — Младият палестинец се обърна към Кендрик, приклекнал В редките храсти до стената на болницата. — А ти, Баруди — прошепна той на английски, — щом Йосиф стигне до първите сгради, излез бавно и го последвай, но гледай да не те забележат! Спирай от Време на Време да се почешеш, плюй често и помни, че Външността ти не приляга на човек с добро положение.
— Тези неща са ми ясни! — натъртено излъга Евън, впечатлен от това, което научаваше за терористите. — Да не мислиш, че не съм използвал тази тактика поне хиляда пъти повече от теб?
— Не знам какво да мисля — отговори простичко Азра. — Знам само, че не ми хареса как мина покрай джамията Зауа. Стичаха се моллите и муезините… Може би мястото ти е в изисканите европейски столици.
— Бъди сигурен, че знам какво върша — изрече ледено Кендрик, осъзнавайки, че трябва да демонстрира арабската версия на мощ, която изрази със студено спокойствие.
Много скоро стана излишно да се преструва, защото младият терорист се усмихна. Усмивката му беше неподправена, Кендрик за пръв път виждаше Синия да се смее.
— Сигурен съм — каза Азра и кимна. — Аз съм тук, а не съм труп в пустинята. Благодарение на теб, Амал Баруди. А сега не ме изпускай от очи. Следвай знаците ми.
Синия се завъртя бързо, изправи се и залитайки, пресече моравата пред болницата, след което излезе на магистралата към площада. Само след секунди Йосиф хукна под прав ъгъл вдясно от началника си и пресече уличката на десетина метра от ъгъла, прикривайки се в най-тъмната сянка на сградата. Когато самотният силует на Азра, залитащ към посолството, се появи В полезрението му, Йосиф заби. Последното, което Евън видя, беше смъртоносният автомат, който намусеният сержант държеше ниско в ръка. Кендрик разбра, че е дошъл моментът да действа, дълбоко в себе си съжали, че не е отново В Колорадо, на югозапад от Телюрайд, в подножието на планината, временно намерил мир със света. После в съзнанието му отново нахлуха спомени. Гръм. Няколко оглушителни взрива. Пушек. Стени, рухващи върху ужасените деца, които след миг щяха да умрат. Деца! И жени, млади майки, крещящи от ужас, докато от петдесетина метра височина върху земята се стоварваха отломки. И безпомощни мъже — приятели, съпрузи, бащи, надали вой под развалините, където щяха да намерят смъртта… Махди!
Евън се изправи, въздъхна дълбоко и тръгна към площада. Привел рамене, стигна северния тротоар пред барикадираните магазини, като често спираше да се почеше и изплюе.
— Жената беше права — прошепна мургавият арабин в западняшко облекло, както надничаше през щорите на кафенето — само допреди двайсет и два дни много посещавано заради кафето с кардамон, тортите и плодовете. — Оня, по-възрастният, мина толкова близо, че можех да го докосна! Казвам ти, спрях да дишам!
— Шшт! — предупреди го мъжът с арабски дрехи, който стоеше до него. — Ето го и американеца. Бие на очи, какъвто е висок.
— Ще го издаде не само ръстът му. Малко му остава.
— Кой е той? — попита мъжът с робата едва чуто.
— Не ни интересува. Важното е, че рискува живота си заради нас. Ще изпълняваме каквото ни каже жената. Такива са заповедите. — Отвън приведеният силует подмина кафенето, като спря да се почеше по слабините и да се изплюе на тротоара. В другия край на площада втори силует, който почти не се забелязваше в предизгревния здрач, се приближи до вратата на посолството. — Именно жената — продължи арабинът със западняшките дрехи, все така надничайки през процепа, — нареди да ги търсим на пристанището, да проверяваме катерите и пътищата, водещи на север и юг, да видим дори тук, където бе най-малко вероятно да се появят. Свържи се с нея и й кажи, че неочакваното се е случило. После се обади на другите, на Калба и Бустафи Уадис и им предай да спрат издирването.
— Готово — рече мъжът с робата и тръгна към задната част на безлюдното кафене, осеяно със столове, които зловещо стърчаха с краката нагоре върху масите, сякаш собствениците очакваха извънземни, които не могат на понасят подове. После арабинът спря и бързо се върна при колегата си. — Какво ще правим после?
— Жената ще ти каже. Побързай! Оная свиня при оградата прави знак на някого вътре. Ето къде отивали — в посолството!
Азра се вкопчи в железните пръчки и бързо погледна небето — на изток хоризонтът ставаше все по- светъл. Не след дълго мътният здрач, обгърнал площада, щеше да отстъпи пред жаркото слънце на Маскат. Както всяка сутрин, светлината щеше да блесне изневиделица и да облее всичко. „Бързо! Обърнете ми внимание, идиоти такива, тъпаци! Врагът е навсякъде — наблюдава, търси, чака подходящ момент, за да нанесе удар. А сега аз съм безценен! Един от нас трябва да иде в Бахрейн, при Махди! Ще дойде ли все пак някой? Не мога да говоря по-високо!“
Ето че се зададе някой. Един младеж с лекьосан панталон се отдели колебливо от петчленния отряд. Петимата се взираха в мъждивата светлина, привлечени от странния мъж отляво на огромната двойна врата, вързана с верига. Щом се приближи, младежът ускори крачка и върху лицето му вместо въпрос се изписа учудване.
— Азра? — извика той. — Ти ли си?
— Тихо! — прошепна Синия и няколко пъти притисна длани към пречките.
Момъкът беше един от стотиците доброволци, които беше обучавал как да боравят с автомат: и той като другите не се отличаваше с особена схватливост.
— Казаха, че си заминал със секретна мисия, толкова свещена, че трябвало да сме благодарни на Аллах, че те е надарил с такава сила.
— Заловиха ме…
— Слава на Аллах!
— За какво?
— Задето си теглил ножа на неверниците! В противен случай вече щеше да си в благословените обятия на Аллах.
— Избягах…
— И не закла неверниците? — попита тъжно младежът.
— Всички те са мъртви — отсече Синия. — Слушай сега…
— Слава на Аллах!
— Аллах мълчи, замълчи и ти и ме изслушай! Трябва да вляза вътре, и то бързо. Иди при Ятийм или Ахбияд. Тичай, сякаш от това зависи животът ти.
— Моят живот няма никаква стойност!
— А моят — има! Да дойде някой, който да даде инструкции. Бягай!
Синия загледа с разтуптяно сърце небето и изгрева на изток, който всеки момент щеше да обагри това зелено кътче. Даваше си сметка, че щом съмне, с него е свършено, той ще бъде мъртъв и няма да продължи
