Можеш, да се нараниш.
„Колата“ беше опростен японски вариант на „Ланд Роувър“, бе доста очукана, за да не прави впечатление в арабска страна, където скоростта беше нещо абстрактно и често ставаха катастрофи. Поеха към Маскат, където щяха да стигнат след около час, но внезапно спряха. На няколко километра от града неколкократно проблесна кехлибарена светлина.
— Извънредни обстоятелства — каза агентът от Мосад на Яков, който седеше до него на предната седалка. — Това не ми харесва. Трябваше да отидем безпрепятствено в Маскат. Султанът е сложил навсякъде патрули. Извади оръжието, младеж. Знае ли човек какво да очаква.
— Какво да очаква ли? — попита сърдито Яков и тутакси извади оръжието от кобура. — Никой не знае за нас, дори жена ми мисли, че съм на маневри в Негев.
— И въпреки това трябва да си отваряме очите на четири. Врагът не си поплюва. Дай заповед на останалите. Пригответе се за стрелба.
Яков се подчини. Оръжията бяха извадени. Мъжете загледаха през прозорците. Но се оказа, че е било излишно да се готвят за нападение.
— Това е Бен Ами! — извика мъжът от Мосад и спря джипа, чиито гуми изсвистяха по неравния паваж. — Отвори вратата!
В джипа скочи дребен слаб мъж с дънки, свободна бяла памучна риза и готра на главата, който изтика Яков на седалката.
— Тръгвай — заповяда той. — Бавно. Тук няма патрули и евентуално ще ни спрат след десетина минути. Имаш ли фенерче? — Шофьорът от Мосад бръкна и извади фенерчето. Натрапникът го светна и огледа хората в джипа. — Добре! — възкликна той. — Приличате на нехранимайковци от пристанището. Ако ни спрат, мънкайте и се перчете с похожденията си. Ясно ли е?
— Няма проблем — казаха тримата. Четвъртият — Оранжевия, възрази:
— В Талмуда пише, че не бива да лъжеш — изтананика той. — Намерете ми една мацка с големи гърди и може и да дойда с вас.
— Млъкни! — извика не особено развеселеният Яков.
— А ти защо си тук? — попита агентът от Мосад новодошлия.
— Не е за разправяне — отговори той. — Един от хората ни във Вашингтон се свърза с нас час след като поехте от Хеврон. Съобщи ни за някакъв американец. Цял конгресмен. Той е тук и си пъха носа, дето не му е работата. Законспирирал се е, моля ви се!
— Ако това е вярно — вметна човекът зад кормилото, — тогава всичките ми съмнения, че американските разузнавателни служби не ги бива за нищо, ще се оправдаят. Заловят ли го, цивилизованият свят ще ги презре. Не е трябвало да поемат такъв риск.
— Но са го поели. Той е тук.
— Къде?
— Не знаем.
— Какво общо има това с нас? — възрази Яков. — Някакъв американец. Някакъв глупак. Какво търси тук?
— Със съжаление трябва да кажа, че е пристигнал със специална задача — отвърна Бен Ами. — И трябва да му помогнем с каквото можем.
— Какво? — възкликна младият водач от масадската бригада. — Откъде-накъде?
— Във Вашингтон си дават сметка за рисковете и възможните трагични последици и затова са го оставили сам да се оправя. Ако го хванат, няма да се обърне за помощ към правителството си, защото то ще отрече, че е в течение. Американецът действа като частно лице.
— Тогава отново да попитам — настоя Яков. — Щом американците не искат да знаят за него, защо ще му помагаме ние?
— Защото те никога нямаше да допуснат той да дойде, ако някоя важна клечка не беше убедена, че американецът е надушил нещо от изключително значение.
— Но защо точно ние? Имаме си работа. Защо точно ние?
— Може би защото ние можем, а те — не.
— Но това е политически гаф! — натърти човекът зад волана. — Вашингтон пуска механизма, после се оттегля, за да си опази кожата, и натопява нас. Явно го е решил арабският отдел в Държавния департамент. Ние се проваляме, тоест той се проваля, докато ние сме с него, и за новите екзекуции в посолството ще бъдат обвинени евреите! Убийците на Христос пак се омърсиха с кръв.
— Чакай малко — прекъсна го Бен Ами. — Вашингтон не ни натопява, защото никой във Вашингтон няма представа, че сме в течение. И ако си вършим работата както трябва, няма да научи никой, ще му помагаме тайно, ако се наложи.
— Не искате да ми отговорите. Защо? — изкрещя Яков.
— Аз ви отговорих, но вие не ме слушахте, младеж, в главата ви се въртят други мисли. Казах, ще предприемем нещо, защото вероятно ще сме в състояние. Вероятно, гаранции няма. В посолството, в този ад има двеста трийсет и шестима души, които страдат. А нашият народ познава страданието. Сред тях е баща ви — един от най-ценните хора в Израел. Ако този човек, този конгресмен може да предложи някакво решение, трябва да направим всичко по силите си, дори и само за да докажем, че е прав или че греши. Първо обаче трябва да го открием.
— Кой е той? — попита презрително агентът от Мосад зад волана. — Има ли име, или американците са погребали и него?
— Казва се Кендрик.
Очуканата джипка се разтресе и заглуши думите на Бен Ами. Мъжът от Мосад реагира така буйно на името, че за малко джипът да изхвърчи от пътя.
— Евън Кендрик ли? — ахна той, укротявайки волана, и зяпна учудено.
— Да.
— От групата „Кендрик“.
— Какво? — попита Яков и погледна лицето на шофьора.
— Така се казва компанията, която той ръководеше тук.
— Довечера от Вашингтон ще ни пратят досието му — поясни Бен Ами. — До сутринта ще го имаме.
— Не ви трябва! — извика агентът от Мосад. — Имаме цяла папка за него, дебела е като тухла. За него и за Еманюел Уайнграс.
— Нещо не разбирам.
— Ще ти обясня друг път, Бен Ами. Трябват ни няколко часа и цяла бъчва вино. Ах, тоя проклетник Уайнграс! Това за виното го казах заради него.
— Можеш ли да говориш по-ясно?
— Ще бъда лаконичен, приятелю, но не непременно и по-ясен. Ако Кендрик се е върнал, значи е надушил нещо и е дошъл да уреди сметките си отпреди четири години. При взрив загинаха седемдесет мъже, жени и деца. Те бяха неговото семейство. Трябва да го познаваш, за да го разбереш.
— А ти познаваш ли го? — попита Бен Ами и се наведе.
— Бегло, но достатъчно, за да го разбера. Човекът, който го познава най-добре, който му е като баща, който си пие с него питието, който му е изповедник, съветник, негов гений и най-добър приятел, се казва Еманюел Уайнграс.
— А вие очевидно не го одобрявате — намеси се Яков, без да сваля очи от лицето на шофьора.
— Малко е да се каже, че не го одобрявам — съгласи се офицерът от израелското разузнаване. — Но той си има и качества. Не може да му се отрече.
— Качества, които биха могли да са от полза за Мосад? — попита Бен Ами.
Агентът зад волана сякаш се смути и отговори, шептейки:
— Използвали сме го в Париж — поясни той, преглъщайки. — Движи се в специални среди, има връзки с големи клечки. Неприятно ми е да го призная, но всъщност ни върши страхотна работа. Чрез него открихме терористите, взривили еврейския ресторант на улица Бак. Щяхме да се справим и сами, но някой глупак го включи в акцията. Защо да си кривя душата — добави заядливо шофьорът, като стисна волана, — Уайнграс ни се обади в Тел Авив и ни даде информация, която осуети още пет такива атентата.
