— Познаваш околността много по-добре от мен — каза Евън на английски. — На какво разстояние е онзи лагер?
— На десетина-дванайсет километра, не повече. Пътят долу става прав. Скоро ще пристигнат.
— Да вървим тогава.
Кендрик се обърна и видя, че по-възрастният терорист занася младежа на пътя. Той тръгна към тях. Азра обаче не се помръдна.
— Къде, Амал Баруди? — извика той. — Къде ще ходим?
Евън отметна глава.
— Къде ли? — повтори той с презрение. — На първо време ще се махнем оттук. Скоро ще съмне и ако изляза прав, а сто на сто съм прав, не след дълго тук ще кръжат хеликоптери, дошли да ни търсят. Можем да се скрием в града, но не и тук.
— Какво ще правим тогава? Къде отиваме?
Кендрик не виждаше добре в слабата лунна светлина, но почувства напрегнатия въпросителен поглед на Азра. Подлагаше го на проверка.
— Трябва да съобщим в посолството. На сестра ти Ятийм или на онзи Ахбияд. Да спрат изнасянето на снимките и да убият предателите.
— Как ще го направим? Как ще съобщим? Твоите хора ли ти казаха, Амал Баруди?
Евън беше подготвен — въпросът бе неизбежен.
— Честно казано, не знаеха къде е каналът и приеха, че ако имате поне малко мозък в главите, той ще се променя всеки ден. Трябваше да предам през портала бележка за щаба, за да ме пуснат по канала.
— Много от тези бележки могат да са капан. Откъде да знаем, че твоята не е.
Кендрик направи пауза. Когато заговори, гласът му беше нисък, спокоен и многозначителен.
— Защото е подписана от Махди. Азра зяпна. Кимна бавно и вдигна ръка.
— Така ли? — попита той.
— Пликът беше запечатан с восък, който не биваше да се маха. Това беше обида, която трудно преглътнах, но дори аз се подчинявам на заповедите на тези, които плащат, нали ме разбираш?
— Тези, които осигуряват средствата за нашата дейност…
— Ако е имало някакъв закодиран — знак, някой от вас, ако не и всички в щаба, трябваше да го разпознаят.
— Дай ми бележката — каза Азра.
— Кретен! — изкрещя раздразнено конгресменът от девети колорадски избирателен район. — Когато видях, че полицията затяга обръча около мен, я скъсах на парченца, които пръснах из Ал Кабир! Ти не би ли сторил същото?
Палестинецът не се помръдна.
— Да, разбира се — отговори той. — При всички случаи няма да ни е необходима. Аз ще организирам проникването ни в посолството. Каналът, както го наричаш, работи безупречно, и отвътре, и отвън.
— Толкова безупречно, че под носовете на добре обучените ви часовои са измъкнати филми. Съобщи на сестра си. Сменете охраната и веднага започнете да издирвате фотоапарата. Щом го намерите, убийте притежателя и неговите близки. Всички до един!
— Заради такава дреболия! — възрази Азра. — Рискуваме да погубим невинни хора, ценни борци.
— Я не си криви душата! — засмя се Амал Баруди. — Спрямо враговете нямаме такива задръжки. Ние убиваме не ценни борци, а невинни хора, за да накараме света да се вслуша — този сляп и глух за борбата ни свят.
— В името на всемогъщия Аллах сега ти се проявяваш като сляп и глух — изсъска Азра. — Вярваш на западната преса. А не бива да се съмняваш! От единайсетте трупа четирима души бяха вече мъртви. Включително две жени — едната се самоуби, защото се тресеше от страх да не я изнасили някой арабин, другата — много по-силна, като матроса, нападнал Насир, се хвърли върху един млад негодник, чиято единствена реакция беше да стреля. Двамата мъже бяха стари и болни и умряха от сърдечен удар. Това не ни оневинява, но не сме ги застреляли ние. Зая го обясни, никой обаче не ни повярва. И няма да ни повярва!
— Не че има някакво значение, но какво стана с останалите? Бяха седмина, струва ми се.
— Бяха осъдени от нашия щаб, и то съвсем справедливо. Разузнавачи, създали мрежа в Персийския залив и Средиземноморието, членове на небезизвестния Консулски отдел, дори двама араби, продали душите си на ционистите и другите американски марионетки. Те заслужаваха да умрат, защото с радост биха наблюдавали как умираме ние, но обезчестени, превърнати в карикатури на злото. А ние не таим зло, само искаме да живеем на собствените си земи.
— Стига, поете — прекъсна го Кендрик и погледна Йосиф и младия терорист, който се молеше на Аллах за милост. — Нямаме време за проповедите ти, трябва да се махаме оттук!
— Отиваме в посолството — съгласи се Азра. — През канала.
Кендрик се върна бавно при палестинеца.
— Да, в посолството — каза той. — Но не през канала, само до портала. Оттам ще изпратиш на сестра си съобщение, в което ще й обясниш всичко. С тези заповеди моята работа тук приключва, както и твоята, поне за ден-два.
— Какво? — попита учуден Синия.
— Наредено ми е час по-скоро да заведа в Бахрейн един от вас и аз се спрях на теб. Вече веднъж ме хванаха, избягах, но повече не исках да рискувам. Не и сега!
— В Бахрейн ли?
— При Махди. Само за няколко часа, но е спешно. Той има нови заповеди, заповеди, които не би доверил на никого освен на човек от щаба. Ти си негов член, и двамата сме извън посолството.
— Летището е под наблюдение — отсече Азра. — Охранява се от патрули и кучета. Никой не може да влезе или да излезе, без да бъде разпитан. Няма да успеем! Същото важи и за пристанището. Всеки кораб бива претърсван или взривяван, ако не се подчини.
— Но това не пречи на хората ви да влизат и излизат по този канал. Видях резултатите в Берлин.
— Ти обаче каза „спешно“, а минаването по канала отнема едно-две денонощия.
— Защо толкова дълго?
— Пътуваме на юг само нощем, и то с униформи на йеменски граничари. Ако ни спрат, казваме, че проверяваме крайбрежието. После се срещаме с екипажа на катери, идващи от Бахрейн, естествено.
— Естествено.
„Излязох прав“ — помисли си Евън. Южният бряг до Рас ел Хад и отвъд пролива Масира беше разграден двор: неприветлива пустош от скалисти заливчета и негостоприемни равнини — истински рай за крадците и контрабандистите и най-вече за терористите. Каква по-добра маскировка от униформата на граничарите — войниците, избрани заради своята вярност и жестокост, равна и дори превишаваща бруталността на международните убийци, приютени в Йемен?
— Много добре — продължи Ахмат Баруди с професионален тон. — А как се сдобихте с тези униформи? Доколкото знам, са необичайни — по-светли, с по-различни пагони, с ботушите пригодени и за пустиня, и за вода.
— Наредих да ги изработят — прекъсна го Азра с очи, вперени в долината под тях. — В Бахрейн, разбира се. Всяка се заключва и се води на отчет, когато не се използва… Прав си, трябва да тръгваме. Камионетката ще стигне в лагера след някакви си две минути. Ще говорим по пътя. Хайде!
Йосиф беше положил превързания ранен млад терорист напреки на пътя, успокояваше го и с тих глас му нареждаше нещо. Азра и Кендрик се приближиха.
— По-бързо ще стигнем, ако вървим по пътя — каза Евън. — Ще се движим по него, докато видим фаровете в равнината. Побързайте!
След още няколко насърчителни думи за техния паднал събрат тримата бегълци хукнаха нагоре по криволичещия път към платото на няколкостотин метра. Наоколо се виждаха само посърнали шубраци и ниски чепати дървета, подхранвани от нощната влага, нахлуваща откъм морето, колкото да се спаружат на другия ден от безветрието и пърлещата жега. Докъдето поглед стига, пътят в оскъдната лунна светлина беше прав. Запъхтян, с повдигащи се гърди, Йосиф заговори:
— На три-четири километра северно оттук има дървета, по-високи дървета, много по-кичести, в които да
