се укрием.
— Сигурен ли си? — попита Кендрик, неприятно изненадан, защото мислеше, че единствен той знае къде се намират.
— Може би не е същият път, макар че пътищата тук са малко — отговори свъсен по-възрастният терорист. — Но са еднакви. От пустинята към Залива пейзажът се променя. По-зелено е и има малки хълмове. И изведнъж стигаш в Маскат. Става неусетно.
— Йосиф беше в разузнавателния отряд под командването на Ахбияд — обясни Азра. — Дойдоха пет дни преди да завземем посолството.
— Ясно. Но и цяла гора няма да ни помогне, щом се развидели, а Оман не е Шварцвалд. Войската, полицията и хеликоптерите ще претърсят Всичко педя по педя. Можем да се скрием само В Маскат. — Със следващите думи Евън се обърна към мъжа с прякор Синия: — Разбира се, имаш верни хора в града.
— Много са.
— Колко горе-долу?
— Десетина-двайсет, някои са доста високопоставени. Търся ги само когато е наложително.
— Събери ги в Маскат и ме заведи при тях. Ще избера един.
— Ще избереш един…
— Трябва ми само един, който обаче да е подходящ. Той ще занесе съобщение от мое име, а след три часа ти идваш в Бахрейн.
— При Махди ли?
— Да.
— Но нали каза, или по-точно намекна, че не го познаваш.
— Така е.
— Ала знаеш как да стигнеш до него?
— Не — отговори Кендрик и внезапно усети тъпа болка в гърдите си. — Пак ме обиди, но този път те разбирам. Действам в Европа, не тук. Бях сигурен, че ти знаеш как да се доберем до Махди в Бахрейн.
— Сигурно в бележката, която си унищожил на — Ал Кабир, е имало някакъв, код…
— Винаги има план за действия при извънредни обстоятелства! — прекъсна го Евън грубо и се опита да потисне тревогата си.
— Да, има — замислено се съгласи Азра. — Но никога, ако се касае за Махди. Както вероятно знаеш, неговото име се споменава само на ухо, и то пред малцина.
— Не знам. Казах ти, не действам в тази част на света и очевидно бях избран за това.
— Да — съгласи се Синия. — Ти си далече от твоя щаб и тук си куриер, когото не чакаме.
— Не ти вярвам! — избухна Кендрик. — Всеки ден получавате инструкции.
— Да. — Азра погледна Йосиф. — Но и аз като теб съм куриер.
— Какво?
— Аз съм член на щаба, млад и силен съм. Не съм жена. Но не съм ръководител — възрастта не ми го позволява. Насир, сестра ми Зая и Ахбияд — те бяха определени да оглавят щаба. До смъртта на Насир тримата отговаряха за операцията. Когато получехме запечатани съобщения, ги предавах, без обаче да ги отварям. Само Зая и Ахбияд знаят как се стига при Махди. Не директно, разбира се, а по верига от хора, които му предават съобщението.
— Можеш ли да се свържеш със сестра си по радиото? На някоя сигурна честота или неподслушван телефон? Тя ще ти даде тази информация.
— Невъзможно е. Врагът разполага с модерна подслушвателна апаратура. Не говорим по радиото и по телефона нищо, което не бихме казали и пред чужди хора. Все същото е.
— Хората ти в Маскат! — продължи Евън бързо и натъртено и почувства, че по челото му избиват капки пот. — Може ли някой от тях да влезе вътре и да измъкне някакви данни?
— Данни за Махди ли? — попита Азра. — Сестра ми ще убие човека, който ги поиска.
— Но ние трябва да ги получим! До довечера трябва да те заведа в Бахрейн — при него, и няма да изложа на риск източниците ни на средства в Европа само защото не съм свършил тук нещо, което не ми е работа!
— Имаме само един избор — каза Азра. — Споменах ти за него долу. Да идем в посолството. Да проникнем вътре.
— Нямаме време за такива сложни неща! — настоя Кендрик отчаяно. — Познавам Бахрейн. Ще избера някое място и ще извикаме някой от твоите хора, за да предаде съобщението на сестра ти. Тя или Ахбияд ще намерят начин да се свържат с хората на Махди. Разбира се, имената ни не бива да се споменават, нека кажат, че е възникнало извънредно положение. Така си е — това е извънредно положение и те знаят как да действат. Аз ще посоча къде ще се срещнем. Някоя улица, джамия на пристанището или при летището. Все някой ще дойде. Трябва да дойде!
Снажният мускулест млад терорист отново замълча и изгледа мъжа, който вършеше същото като него, само че в далечна Европа.
— Питам те, Баруди — каза той след десетина секунди. — Ще боравиш ли така свободно и недисциплинирано със средствата в Берлин? Москва или българските банки в София, или тайните фондове в Загреб щяха ли да позволят такова несигурно капиталовложение?
— При извънредно положение — да.
— Ако допуснеш такова положение, ще ти прережат гърлото и ще ти намерят заместник.
— Ти, Синия, си гледай твоите средства, а аз — моите.
— Ще се погрижа, и то веднага. Отиваме в посолството!
Ветровете на Оманския залив задухаха над рядката трева и чепатите ниски дървета, но не заглушиха сирената, писнала в далечината над пустинята. Това беше сигналът! Скрийте се! Кендрик го очакваше.
— Бягай! — изкрещя Йосиф, след което сграбчи Азра за рамото и го избута на пътя. — Бягайте, братя, накъдето ви видят очите!
— Посолството! — извика мъжът с прякора Синия. — Преди да е съмнало.
За Евън Кендрик — конгресмен от девети колорадски избирателен район започваше кошмарът, който щеше да го преследва до края на живота му.
9
Калейла затаи дъх. Погледът й внезапно бе привлечен от някакъв проблясък, от сянка в огледалото за обратно виждане. Ето — на хълма, извисяващ се в далечината над Маскат, — кола, която се движеше след нея. Без запалени фарове, само една черна, мърдаща се сянка. Автомобилът пое по пустинния път, който се виеше надолу към равнината, към пясъците на Джабал Шам, където щеше да се осъществи „бягството“. Само този път водеше към равната като тепсия пустиня и Калейла смяташе да отбие встрани, да скрие колата и да последва Кендрик и спътниците му — бегълци, пеша, след като те се измъкнат от камионетката. Сега вече не можеше да го направи.
„О, Господи, не бива да ме хванат! Ще убият всички заложници в посолството! Какво направих? Махай се! Изчезвай!“
Калейла изви кормилото — мощният автомобил се завъртя в обратна посока върху меката песъчлива почва и подскочи по коловозите на разбития път. Тя натисна газта до дупка и само след няколко мига, със запалени дълги светлини, мина покрай колата, която се носеше към нея. Човекът до смаяния шофьор се опита да се наведе, за да скрие лицето и тялото си, но не успя.
Калейла не повярва на очите си! Но бе истина. За миг го съгледа: не можеше да има грешка. Тони! Пипкавият, вечно мърморещ, заекващ Антъни Макдоналд. Отрепката на фирмата, нямаше да го изхвърлят, защото компанията беше собственост на тъст му, но го изпратиха в Кайро, където можеше да прави по- малко бели. Представител без никакви права; биваше го само да дава вечери, на които и той, и тази патка, жена му неизменно се напиваха. На челата им сякаш беше татуирана заповед: „Да не се допускат във Великобритания освен за погребение на член на семейството. Задължително с билети за връщане в Кайро.“ Колко изобретателно! Дебелото, разглезено тъпо конте с шитите по поръчка костюми, които обаче не прикриваха тлъстините му. Чудесно прикритие, няма що! Калейла беше убедена, че е така. Имаше опит в това отношение и нямаше как да не признае, че е пипано вещо.
