Опита се да си припомни, да възстанови как се е хванал в капана, но спомените бяха мъгляви, защото навремето тя не се беше замисляла за това. Нямаше причини да се съмнява, че Тони Макдоналд — алкохолизираното нищожество, си умира от страх при мисълта да замине за Оман сам, без някой по- оправен, който да го придружава. На няколко пъти й се беше оплакал разтреперан, че фирмата имала сметки в Маскат и той трябвало да ги наглежда въпреки ужасите там. Калейла го бе успокоила, че проблемът е чисто американско-израелски, а не британски, така че няма да му се случи нищо. Сякаш очакваше да я пратят там и когато заповедта пристигна, Калейла си спомни за неговите страхове и му се обади, убедена, че той е най-подходящият придружител. Всичко изглеждаше идеално!
„Господи, кой знае каква мрежа има този негодник!“ — помисли си тя. Преди около час уж бе мъртво пиян и се правеше на палячо в бара на хотела, а ето че в пет сутринта я преследваше с кола със загасени фарове. Бе повече от очевидно, че той я държи под денонощно наблюдение и е тръгнал по петите й, след като Калейла напуснала двореца, което означаваше, че информаторите му са съобщили за връзката й със султана на Оман.
Но за кого ли работеше хитрият Макдоналд? Явно разполагаше с организирана мрежа от информатори и мощни автомобили по всяко време на денонощието в тази обсадена държава, където всеки чужденец се гледаше под лупа. На чия страна беше той? И ако беше на страната на противника, от колко ли години вездесъщият Тони Макдоналд играеше тази смъртоносна игра?
Кой стоеше зад него? Дали странното му противоречиво пристигане в Оман имаше нещо общо с Евън Кендрик? Ахмат говореше предпазливо, общо за тайната мисия на американския конгресмен в Маскат, не се впусна в подробности, само каза, че всяка версия, колкото и неправдоподобна на изглежда, трябва да бъде проверявана. Султанът подметна, че бившият инженер от Югозападна Азия е убеден: в кървавото превземане на посолството пръст вероятно имат един човек и една тайна, ала мощна компания, чието съществуване в Саудитска Арабия са се досетили преди четири години. Досетили са се, но не са го доказали. Все пак беше повече от онова, което й бяха казали нейните хора. И въпреки всичко един интелигентен, преуспяващ американец няма да рискува и да се внедри сред терористите, ако не е сигурен. На Ахмат, султан на Оман и поклонник на отбора „Ню Ингланд Пейтриътс“, това му стигаше. Освен че го докара тук, Вашингтон нямаше да се обвърже с този човек, нямаше да му помогне.
— Но ние можем да му помогнем! Аз мога! — беше възкликнал Ахмат.
А сега Антъни Макдоналд се явяваше като изключително обезпокоителен фактор в уравнението на терористите.
Професионалните инстинкти подсказваха на Калейла да изчезне, да натисне газта до дупка, но тя не можеше да го направи. Беше станало нещо, някой беше нарушил крехкото равновесие между вече извършеното и предстоящото. Калейла нямаше да повика малък реактивен самолет, който да я вземе от някое неизвестно скалисто плато в Кайро. Още не. Още не. Тя имаше да научава толкова много, а времето беше толкова малко. Нямаше връщане назад!
— Не спирай! — изрева едрият Макдоналд и се Вкопчи в дръжката на седалката, за да не залитне. — Тя е дошла тук по това време заради нещо, не да си прави кефа.
— Май ви видя, ефенди.
— Не ми се вярва, но и да ме е видяла, мога да мина за измамен от някоя проститутка клиент. Карай нататък и запали фаровете. Някой сигурно ги чака, трябва да разберем кой.
— Който и да е, ефенди, едва ли ще ни посрещне с разтворени обятия.
— Няма страшно, аз съм поредният пиян неверник, когото фирмата е наела да пази от самия него. Нали знаеш, никога не изтрезнявам.
— Както кажете, ефенди. Шофьорът включи фаровете.
— Какво има там отпред? — попита Макдоналд.
— Нищо, сър. Стар път, който се спуска към Джабал Шам.
— Какво е Джабал Шам?
— Началото на пустинята. Свършва при планините в далечината, на границата със Саудитска Арабия.
— Има ли други пътища?
— На няколко километра на изток, сър, но са много лоши, почти непроходими.
— Твърдиш, че пред нас нямало нищо, какво значи това?
— Каквото казах, сър. Всичко на всичко един път към Джабал Шам.
— А пътя, по който се движим, накъде води? — настоя англичанинът.
— Наникъде, сър. Завива наляво и се влива в пътя надолу към…
— Към Джабал не знам какво си — прекъсна го Макдоналд. — Ясно. Значи пътят е един и се спуска към проклетата ви пустиня.
— Да, сър…
— Среща — намеси се човекът на Махди тихо, сякаш шепнеше на себе си. — Размислих — продължи той бързо. — Угаси фаровете. Нали виждаш на лунната светлина?
— Ами да! — отговори шофьорът победоносно и угаси фаровете. — Познавам добре пътя. Познавам на пръсти всички пътища в Мускат и Матра. Дори и непроходимите на изток и юг. Но да си призная, ефенди, не разбирам какво става.
— Много просто, момчето ми. След като тази пачавра не пое към мястото или човека, с когото е трябвало да се свърже, той сам ще цъфне тук. И то преди да се развидели, което ще стане скоро.
— Небето бързо изсветлява, сър.
— Точно така.
Макдоналд остави пистолета на арматурното табло, бръкна в джоба на сакото си и извади малък бинокъл с изпъкнали, дебели лещи. Приближи го до очите си и огледа местността през предното стъкло.
— Още е твърде тъмно, няма да видите нищо, ефенди — каза шофьорът.
— Да, но и с този бинокъл — каза англичанинът, когато наближиха в лунната светлина поредния завой. — Дори да е тъмно като в рог, с него ще ти преброя чепатите дървета на километър оттук.
Шофьорът присви очи, натисна спирачките и острият завой остана зад тях. Пътят, прав и равен, се губеше в тъмнината отпред:
— След два километра сме при склона за Джабал Шам, сър. Ще се наложи да карам съвсем бавно, защото има много завои и камъни…
— Божичко! — ахна Макдоналд, съгледал нещо през мощния бинокъл. — Отбий! Бързо!
— Какво, сър?
— Прави, каквото ти казвам! Изключи двигателя!
— Сър!
— Изключи го! Влез в тревата!
Шофьорът изви кормилото надясно и колата се наклони върху твърдия коловоз. Той стискаше здраво волана и го въртеше непрекъснато, за да избегне разпръснатите, едва забележими дървета. След около двеста метра колата спря рязко — някакво разклонено дърво, полегнало на земята, се беше закачило за шасито.
— Сър…
— Тихо! — прошепна едрият англичанин, после отново пъхна бинокъла в джоба си и се пресегна към оръжието върху таблото. Със свободната си ръка сграбчи дръжката на вратата, сетне внезапно застина. — Лампата ще светне ли, ако отворя вратата? — попита той.
— Да, сър — отговори шофьорът и посочи към тавана на колата.
Макдоналд удари стъклото на лампата с дръжката на пистолета.
— Слизам — прошепна той. — Стой тук, не мърдай и внимавай с клаксона. Ако чуя шум — свършено е с теб. Ясно ли е?
— Да, сър. Но все пак мога ли да попитам защо?
— На пътя пред нас има някакви мъже, трима-четирима, бяха като точици, но идват насам, и то тичешком.
Англичанинът отвори тихо вратата и бързо, макар и тромаво слезе от колата. Приведен ниско, се отдалечи на шейсетина метра от пътя. Както беше с тъмния костюм и черната копринена риза, се притаи до
