ствола на едно дърво джудже, остави пистолета вдясно от извития дънер и извади от джоба си мощния бинокъл. Насочи го към пътя. Изведнъж се появиха приближаващите се фигури.
Синия! Та това беше Азра! Без брада, но сто на сто бе братът на Зая Ятийм, единственият член на щаба, който имаше капка мозък в главата си. А мъжът вляво от него… Макдоналд не се сети за името, но беше разглеждал снимките внимателно, сякаш от тях зависеше благосъстоянието му (а то наистина зависеше от тези снимки), и начаса позна мъжа. Беше по-възрастен, с еврейско име, бе терорист от двайсетина години…
Йосиф? Да, Йосиф. Обучен в либийската армия след бягството си от Голанските възвишения… Кой ли бе човекът отляво на Азра? Приличаше му на някого. Озадачен, Макдоналд фокусира лещите върху подскачащото забързано лице. Мъжът, който тичаше, беше горе-долу на възрастта на Йосиф, а малцината над трийсет в посолството имаха специални задачи, известни само в Бахрейн. Останалите бяха негодници и луди глави, фанатизирани фундаменталисти, лесни за манипулиране. Изведнъж Макдоналд забеляза нещо, което трябваше да види най-напред — тримата бяха в затворнически дрехи. Бяха избягали затворници! С тях ли бързаше да се срещне оная пачавра Калейла? Ако да, нещо не се връзваше. Тая мръсница работеше за врага в Кайро. Информацията беше неоспорима — бе потвърдена и от Бахрейн. Точно затова Макдоналд се бе лепнал за нея, бе й повтарял като курдисан, че фирмата му има сметки в Оман, че го е страх да отиде там при тези обстоятелства и че ще е много доволен, ако има оправен придружител. Тя се беше хванала на въдицата, бе приела предложението му, но при условие че напуснат Кайро в определен ден и час, с определен полет, какъвто имаше само веднъж дневно. Макдоналд се обади в Бахрейн и оттам му наредиха да се съгласи. И да я държи под око, което той и правеше. Никой не я посрещна, никой дори не я погледна. Но сред хаоса на граничната проверка Калейла му се бе изплъзнала. Да пукне дано! Беше се измъкнала от залата за багажа и когато той я откри, тази вироглава негодница беше сам-сама. Дали се беше свързала с някого, дали беше предала нещо на врага? И ако го бе сторила, имаше ли това нещо общо със затворниците, които сега тичаха презглава?
Сто на сто имаше. Но беше толкова нелепо!
Щом тримата мъже го подминаха, плувналият в пот Антъни Макдоналд се опря на земята и с пъшкане се изправи. Без никакво желание: знаеше, че от следващите няколко часа зависи дали ще спечели доста милиони. Изведнъж си даде сметка, че ключът към тази загадка, Калейла, и отговорите, които толкова отчаяно търсеше, могат да бъдат намерени само в посолството.
„Локхийд С–130“ с израелски обозначения се носеше на около дванайсет хиляди метра над саудитската пустиня източно от Ел Убаялах. Маршрутът му след Хеврон лъкатушеше на юг през Негев, залива Акаба и Червено море, после на еднакво разстояние от Египет, Судан и Саудитска Арабия. При Хамдана самолетът пое на север-североизток, изплъзвайки се на радарите в Мека и Кал Биша, после при Ел Курма зави на изток към Руб ел Кали в Южна Арабия. Беше заредил във въздуха над Червено море, същото щеше да стори и при обратния полет без обаче петимата си пътници.
Те седяха в багажното отделение: петима войници с груби цивилни дрехи, бяха доброволци от малко известната елитна Масадска бригада за бързо реагиране, специализирана да осъществява спасителни акции, саботажи и убийства. Най-възрастният беше на трийсет и две години, всички говореха свободно иврит, идиш, арабски и английски. Бяха расови мъже с бронзов загар след ученията в пустинята, дисциплинирани и способни да взимат решения на секундата. На теста за интелигентност се бяха представили блестящо, освен това имаха силни подбуди — те или техни близки бяха изживели големи мъчения. Не че не можеха да се смеят, просто предпочитаха да мразят.
Седяха наведени на пейката вляво в самолета и разсеяно държаха въжетата на парашутите, току-що сложени на гърбовете им. Говореха тихо помежду си, по-точно говореха четирима. Петият мълчеше. Беше техният водач; седеше най-отпред и гледаше безизразно. Беше към трийсетте, с вежди и коса, изсветлели от неумолимото слънце. Очите му бяха големи, тъмнокафяви, бе с високи скули, остър семитски нос, тънки и волеви устни. Не беше нито най-старият, нито най-младият от петимата, но бе техен водач — това прозираше и в очите, и в лицето му.
Бяха получили задачата В Оман от Висшия съвет на израелското Министерство на отбраната. Шансовете им за успех бяха нищожни, възможността да се провалят и умрат — значително по-голяма, но трябваше поне да опитат. Защото сред двеста трийсет и шестимата пленници в американското посолство в Маскат имаше и един таен агент на Мосад — ненадминатото израелско разузнаване. Ако го разкриеха, щяха да го закарат със самолет в някоя от десетките „клиники“ било в приятелска, било във вражеска страна, където, инжекции щяха да го накарат да проговори много по-бързо, отколкото с мъчения. Той щеше да издаде стотици тайни, които щяха да изложат на опасност Израел и да отслабят позициите на Мосад в Близкия изток. Задачата на петимата бе да го измъкнат или да го убият, ако не успеят.
Водачът на групата от Масадската бригада се казваше Яков. Агентът от Мосад, пленен в Маскат, му беше баща.
— Господа — каза спокойно и почтително по високоговорителя някой на иврит. — Самолетът започва да се снижава — продължи той. — Ще достигнем целта след шест минути и трийсет и четири секунди, но ако над планината има насрещен вятър, ще бъдем там след шест минути и четирийсет и осем секунди или може би след шест минути и петдесет и пет секунди, все тая. — Четиримата мъже се засмяха, а Яков примигна с очи, все така вперени в пространството отпред. Пилотът продължи: — На около три хиляди метра ще направим кръг над целта, така че ако имате да правите някакви поправки на шантавите чаршафи върху гърбовете си, оправяйте ги сега. Колкото до мен, обичам да се разхождам на височина три хиляди метра, но затова пък знам да пиша и да чета. — Яков се усмихна, другите се засмяха по-силно от преди. Мъжът отново ги прекъсна: — Вратата ще бъде отворена на височина три хиляди и двеста метра от нашия колега Джонатан Леви, който, както всички уважаващи себе си портиери в Тел Авив, ще очаква за извършената услуга щедър бакшиш от всекиго. Не държи да му благодарите. По мигащата червена лампичка ще разберете, че трябва да напуснете този луксозен небесен хотел, но момчетата долу на паркинга отказват да ви докарат лимузините. Те също могат да пишат и да четат и били с всичкия си за разлика от някои неназовани туристи, поели на тази екскурзия по небе. — Смехът вече ехтеше из целия самолет. Яков само се усмихна. Пилотът отново ги прекъсна, този път с мек, по-различен тон. — Да живеят любимият Израел и неговите смели синове и дъщери! И нека всемогъщият бог бъде с вас, скъпи приятели. Излизайте!
Един по един парашутите се разтвориха в нощното небе над пустинята, един по един петимата командоси от Масадската бригада се приземиха в обсег от сто и двайсет метра от кехлибарената светлина, струяща по пясъците. Всеки носеше мъничка радиостанция, чрез която да се свърже при нужда с останалите. Щом се приземиха, петимата изкопаха дупки и заровиха парашутите, като скриха широката лопата между плата и брезента. После се събраха при светлината. Тя беше загасена и бе заместена от фенерче, което държеше мъжът, дошъл в Маскат — висш офицер от Мосад.
— Чакайте да ви погледна — каза той и ги освети един по един. — Изглеждате добре. Приличате на бандюги от пристанището.
— Така сте заповядали — каза Яков.
— Заповедите невинаги се изпълняват — отговори агентът. — Ти трябва да си…
— Нямаме имена — прекъсна го рязко Яков.
— Заслужавам порицание — съгласи се мъжът от Мосад. — Честно да ви призная, знам само твоето и това е разбираемо.
— Забравете го.
— Как да ви наричам?
— Ние сме цветове и толкоз. Отдясно наляво сме Оранжевия, Сивия, Черния и Червения.
— Радвам се да се запозная с вас — каза агентът, осветявайки последователно всеки един отдясно наляво. — А ти? — попита той, когато лъчът стигна до Яков.
— Аз съм Синия.
— Естествено. Като знамето.
— Не — каза синът на заложника в Маскат. — Синият пламък е най-силен, това е достатъчно.
— Точно както синият лед е най-студен, момко. Но това не е важно. Колата е на няколкостотин метра северно оттук. Май ще се наложи да повървите след вълнуващото спускане от небето.
— Ами, вълнуващо! — възрази Сивия и излезе напред. — Мразя тези ужасни скокове с парашути.
