малко от минута и тогава Евън трябваше да действа. Тези движения бяха уточнени набързо в амбулаторията на лагера, нападението трябваше да е бързо и просто. Реакцията на надзирателя беше ключът към успеха. След двайсет и две секунди той отново пусна уморено лявата си ръка.
Кендрик скочи от седалката и удари с тяло полицая, който си блъсна главата така силно във вратата, че за миг проблесна истерия в очите му, сетне се строполи.
— Бързо! — заповяда Евън на Азра. — Помогни ми! Вземи ключовете.
Палестинецът скочи напред, сержантът го последва. Всички заедно, нали ръцете им бяха оковани, избутаха автомата и издърпаха ключовете от колана на надзирателя.
— Ще го убия! — изкрещя фанатикът със заешката устна и залитайки в друсащата камионетка, грабна оръжието и го насочи към главата на полицая.
— Спри го! — заповяда Азра.
— Глупак! — избоботи сержантът, като изскубна оръжието от ръцете на младока. — Шофьорът ще чуе изстрелите!
— Той е наш враг!
— Само той ще ни измъкне оттук, нещастнико! — каза Азра, а после отключи белезниците на Кендрик и му подаде ключа, за да стори същото.
Конгресменът от Колорадо го освободи и се обърна към протегнатите китки на сержанта.
— Казвам се Йосиф — обясни по-възрастният. — Името е еврейско, защото майка ми беше еврейка, но ние не сме от израелските евреи. Ти си смелчага, Амал Баруди.
— Не обичам да ме разстрелват в пустинята — рече Кендрик, хвърли белезниците на земята и се обърна към младия терорист, който за малко да убие припадналия. — Дали да те освободя?
— Защо? — изкрещя хлапакът. — Защото съм готов да убия заради свещената ни кауза, да умра за нея?
— Не, момко, защото можеш да убиеш нас, а ние сме по-ценни от теб.
— Амал! — извика Азра и хвана Евън за ръката — и за да се закрепи, и за да привлече вниманието му. — Вярно си е, че е ненормален, но при него нещата са по-различни. Заселниците на Западния бряг взривили къщата на родителите му и магазина на баща му. Бащата умрял при експлозията, а израелската комисия продала и двата имота за трохи на някакви нови заселници. — Синия снижи глас и заговори в ухото на Кендрик: — Луд си е, но няма към кого да се обърне освен към нас. Ние с Йосиф ще го озаптим. Освободи го.
— Отговаряш с главата си, поете — отговори грубо Евън и отключи белезниците около китките на младия терорист.
— Защо спомена за разстрел в пустинята? — попита Йосиф.
— Защото пътят е песъчлив, не чувстваш ли? — каза Кендрик, който знаеше маршрута. — Ние просто ще изчезнем, изгорени или погребани в пустинята.
— Защо избраха точно нас? — настоя по-възрастният терорист.
— На мен ми е ясно — не знаят какво да правят с мен, защо да не ме убият? Ако съм опасен или влиятелен, и рискът, и влиянието ще изчезнат заедно с мен. — Евън замълча, после поклати глава. — Сега, като се замисля — добави той — това важи и за Йосиф и момчето — те говореха най-гръмогласно и сигурно са разпознали гласовете им. И двамата се чуваха ясно.
— А аз? — попита Азра, като погледна Кендрик.
— Можеш сам да си отговориш — рече Кендрик и отвърна на погледа на палестинеца, в очите му се четеше презрение. Опитах се да се отскубна от теб, когато се нахвърлиха върху мен в тоалетните, но ти беше прекалено муден.
— Искаш да кажеш, че са ни видели заедно?
— Получаваш тройка. Не само заедно, но и далеч от всички останали. Очевидно е, че си говорил с мен.
— Камионетката се движи по-бавно — възкликна Йосиф, когато намалиха скоростта, за да завият.
— Трябва да скочим — каза Евън. — Ако навлизаме в равнината, иде има войници. Бързо! Трябва да изчезнем на височините. Иначе никога няма да се изкатерим отново.
— Вратата — изкрещя Азра. — Сигурно е залостена отвън.
— Нямам представа — излъга Кендрик, следвайки набързо скалъпения в лагерната амбулатория сценарий. Нитовете бяха извадени и разхлабени на две места. — За първи път ме залавят тук. Но карай! Вратата е от заварен метал. Ако четиримата я блъснем заедно, може да поддаде. В средата — там винаги е най-слабото място. — Евън сграбчи момчето със заешката устна за рамото и го изтика наляво. — Добре, дивако. Блъскай с всичка сила. И четиримата! Хайде!
— Чакай! — Азра се втурна напред. — Оръжието! — възкликна той, след което вдигна автомата и преметна каишката през рамото си — дулото беше насочено надолу. — Готово!
— Давай! — извика Кендрик.
Четиримата пленници налетяха на средната част на вратата, докато камионетката подскачаше по камъните на поредния завой. Металът поддаде и се изду по ръбовете. През широките процепи се видяха лъчите на луната.
— Още веднъж — изкрещя Йосиф с пламнали очи.
— Запомнете — заповяда мъжът, когото вече всички мислеха за Амал Баруди. — Ако успеем да я избием, приклекнете, когато усетите под себе си земята. Никой не бива да пострада.
Отново се хвърлиха върху полуизбитата врата. Долните нитове изскочиха, металната плоскост излетя на лунната светлина, а четиримата изхвърчаха върху виещия се път, водещ към една равнина в пустинята. Вътре в камионетката надзирателят се претърколи напред, понеже се движеха надолу, от страх по челото му бяха избили капки пот. Той изпълзя и неколкократно почука на шофьорската кабина. В отговор се чу един- единствен удар. Задачата им за тази нощ беше наполовина изпълнена.
Бегълците също се изтърколиха, но от земното притегляне се закрепиха и се опитаха да си възвърнат равновесието. Азра и Йосиф първи се изправиха на крака, завъртяха глава и инстинктивно огледаха одраскванията си. Кендрик ги последва. Рамото му гореше, краката го боляха непоносимо, ръцете му бяха издрани, но общо взето, той беше благодарен, чу ме предстои трудният преход през планините и реката. Болеше го, ала не се беше наранил. Най-пострадал бе палестинецът със заешката устна, той простена на каменистата земя, покрита тук-таме с пустинна трева, гневно се загърчи: не можеше да се изправи. Йосиф изтича при него и докато Евън и Азра оглеждаха равнината долу, навъсеният мъж рече:
— Момчето си е счупило крака.
— Тогава ме убийте веднага! — извика младежът. — Аз ще ида при Аллах, а вие ще продължите борбата.
— Млъкни! — нареди Азра с автомат в ръка и се приближи до раненото момче заедно с Кендрик. — Писна ни да хленчиш, че ти се мре, а с този писклив глас наистина ще ни умориш. Йосиф, разкъсай му ризата. Завържи ръцете и краката му и го остави на пътя. Камионетката ще се върне веднага щом стигне в лагера долу и ония глупаци разберат какво е станало. Ще го намерят.
— Значи ме оставяш на врага? — изпищя момъкът.
— Замълчи! — тросна се Азра и преметна автомата през рамо. — Ще те закарат в болница, където ще се погрижат за теб. Децата не ги убиват освен при бомбардировки. Случва се доста често, но не тук, нито пък там.
— Нищо няма да издам!
— Ти не знаеш нищо — каза мъжът с прякора Синия. — Вържи го, Йосиф. Нагласи крака му. — Азра се наведе над момчето. — Има по-добри начини да се бориш от това да умреш за тоя, що духа. Нека врагът те излекува, за да продължиш борбата. Върни се при нас, мой твърдоглав борецо за свобода! Имаме нужда от теб. Йосиф, побързай!
Докато по-възрастният терорист изпълняваше заповедите, Азра и Кендрик се върнаха на каменистия път. Долу в далечината започваха белите пясъци, които сякаш нямаха край в лунната светлина — един огромен алабастров под с тъмното небе за покрив. По-нататък върху белотата на пясъка блещукаше жълто петънце: пустинен огън, който също влизаше в плана за бягство. Беше твърде далече, за да се различат фигурите край него, но приличаха на омански войници и полицаи. Ала не бяха палачите, за които ги взеха спътниците на Амал Баруди.
