костюм. Сега е с тъмна риза, а сакото и панталонът му са от черна груботъкана вълна, неподходяща според мен за климата тук.
— Какви ги дрънкаш! — възкликна смаян Дики. — Имах предвид оръжието!
— Да, мой човек, ти се занимаваш с черни метали, а аз — с текстил.
— Ще ме побъркаш! И двамата виждаме един едър като канара нахалник, който само преди петнайсетина минути беше толкова пиян, та се наложи да го качваме на ръце, а сега търчи като коза из улицата, раздава заповеди и размахва оръжие, докато влита в профучаваща кола, която явно е повикал. А ти виждаш само дрехите му!
— Всъщност има още нещо, мой човек. Разбира се, че видях оръжието, онзи страхлив арабин, и колата, очевидно карана от маниак, и най-странното е, че на фона на всичко това аз забелязах дрехите му. Сториха ми се особени, разбираш ли?
— И хабер си нямам.
— Може би „особени“ не е точната дума.
— Опитай се да намериш точната, Джак.
— Добре, ще се опитам… Този дебелак, не го знам дали беше пиян, но беше като изваден от кутийка. Раираният му костюм беше от най-добрия, лек като перце плат, ризата му беше марка „Анджело“, купена от Ист Бонд, вратовръзката му беше от най-качествените, които предлага веригата от магазини „Хародс“, а обувките — от африканска кожа, бяха правени по поръчка в Италия. Той е облечен като граф, помислих си, точно като за климата тук.
— Е? — попита раздразнено Дики.
— А сега на улицата беше със сако и панталон средна хубост, прекалено дебели за жегата тук, а и не му бяха по мярка. Никога няма да им обърнеш внимание в тълпата, пък и с тях той не може да иде на официална закуска или на сутрешно представление. И понеже стана дума, познавам всички текстилни фирми в Манчестър и там няма никакъв „Туилингейм“ или „Бърлингейм“.
— Така ли?
— Слушай какво ти казвам.
— Ама че работа!
— Мен ако питаш, не бива да се качваме на самолета тази сутрин.
— Господи, защо?
— Редно е да отидем до посолството и да събудим някого.
— Какво?
— Дики, ами ако този човек е тръгнал да убива някого?
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Продължение на дневника.
Последните доклади са тревожни и понеже моята машина още не е открила кодовете за компютрите на ЦРУ, дори не знам дали някой укрива данни. Обектът е осъществил връзката. Човекът, който го следи, намеква за рискован избор, който е неизбежен, но и изключително опасен.
Какво прави той и как? Какви са методите му и кои са връзките му? Трябва да знам подробностите. Ако оживее, ми трябва всеки детайл, защото тъкмо детайлите правят разказа достоверен, а с действията си обектът ще влезе в съзнанието на нацията.
Но дали той ще оцелее, или ще се превърне в труп, влязъл в статистиката на неразкрития низ от събития? Моят компютър не може да отговори, той само ще потвърди огромната сила на този човек, а това ще е без значение, ако той загине. Тогава цялата ми работа ще отиде на вятъра.
8
Четиримата терористи бяха с окови, двама седяха от дясната страна на препускащата полицейска камионетка, а другите двама бяха отляво, срещу тях. Кендрик бе до младия фанатик с дивия поглед и заешка устна, която му пречеше да говори. Азра седеше отсреща с намусения по-възрастен убиец, който беше предизвикал и нападнал Евън. До тракащата метална врата на камионетката стоеше полицай, стиснал с лявата ръка пръчката на тавана, за да не падне. В дясната държеше автомат „МАК–10“, прехвърлен през рамото му на кожен ремък. Само един разтърсващ откос можеше да превърне четиримата затворници в окървавени бездиханни трупове, залепени на стените на камионетката. Но пак по предварителна уговорка на колана на надзирателя висеше връзка ключове, ключовете за белезниците на пленниците. Те се надпреварваха с времето, с безценното време. Минутите преминаваха в часове, а часовете — в нов ден.
— Вие сте луд!
— Докторе, нямаме избор! Този човек е Азра — синия.
— Изключено! Азра е с брада и дълга коса — всички сме го виждали по телевизията…
— Обръснал си е брадата и се е подстригал.
— Питам ви, вие Амал Баруди ли сте?
— Вече да.
— Вие сте Амал Баруди точно колкото той — Азра. Този човек беше докаран тук преди пет часа от един пазар в Уалджат. Той е пиян негодник, палячо, нищо повече. Неговият приятел сам си е прерязал гръкляна с полицейски нож!
— Аз бях там, Фейзал. Той е Азра — брат на Зая Ятийм.
— Защото го твърди ли?
— Не. Защото аз говорих с него, изслушах го. Неговата свещена война не е за или против Аллах, Авраам или Исус. Той се бори, за да оцелее в този живот, на тази земя.
— Безумие, около нас цари безумие!
— Какво каза Ахмат?
— Да правя каквото ми наредите, но трябва да изчакате полицията. Двама мъже, на които той има пълно доверие. Предполагам, по ваше нареждане.
— Двамата, дето си приличат като две капки вода ли? Униформените, които ме взеха от пазара в Ал Кабир?
— Те са професионалисти. Единият ще кара полицейската кола, а другият ще ви охранява.
— Предвидливо. Наистина играя по свирката на Ахмат.
— Не сте прав, Кендрик.
— И той не е съвсем прав… Ето другите двама затворници, които искам да бъдат прехвърлени заедно с мен и Азра.
— Кои са?
— Единият е смахнат, би напсувал и палачите си, но другият е дясната ръка на Азра. Изпълнява всички заповеди на Синия. Махнеш ли тези двамата, няма кой да ръководи лагера.
— Човек не може да ви разбере.
— Останалите са лесни, докторе. Те не знаят нищо, но могат да бъдат пречупени. Предлагам ви да измъквате по трима-четирима, да ги слагате в по-малки килии и после да постреляте по задната стена на лагера. Може да намерите някои фанатици, които не умират от желание да бъдат убити.
— Навлизате в непознати води, шейх Кендрик. В един свят, който не разбирате.
— Ще го разбера, докторе. За това съм тук.
Знакът беше даден. Надзирателят на камионетката се закрепи и за миг пусна лявата си ръка, разтръска я, за да не изтръпва, веднага посегна нагоре, за да се хване за пръчката. Щеше да го повтори след по-
