борбата срещу тези негодници, ограбили живота му, удавили детството му в кръв — с един откос превърнали него и Зая в сираци.
Той помнеше всичко така ясно, така болезнено. Баща му — кротък, изключително интелигентен мъж, следвал медицина в Тел Авив, докато в трети курс властите не решили, че е по-подходящ за фармацевт и не го принудили да отстъпи мястото си в медицинския факултет на един евреин емигрант. Било нещо обичайно. В Израел правеха всичко възможно да прогонят арабите от престижните професии. Но с годините баща му стана единственият „доктор“ в тяхното селище на Западния бряг. „Гастролиращите“ лекари от Беер Шева бяха некадърници, принудени да си вадят хляба в малките градове и бежанските лагери. Един такъв лекар се оплакал и това промени всичко. Аптеката беше затворена.
— Не стига, че живеем като кучета, пак са недоволни! — изкрещя баща му.
Отговорът дойде от дъщерята на име Зая и сина, който се превърна в Азра Терориста. Израелският комитет, отговарящ за арабите на Западния бряг, отново предреши всичко. Баща им бе обявен за размирник. Семейството беше прогонено от селото.
Поеха на север, към Ливан, беше им все едно къде ще се заселят, стига да ги оставеха на мира, и накрая спряха в бежанския лагер „Шатила“.
Пред очите на брата и сестрата, скрили се зад ниската каменна ограда на една градина, майката и бащата бяха убити, както и много други — телата им бяха разкъсани от стакатото на покосяващите куршуми, от очите и устата им бликна кръв. А там горе, на възвишенията, внезапно отекна тътенът на израелската артилерия, който за децата бе олицетворение на вражеския триумф. Някой беше одобрил акцията.
Така се роди Зая Ятийм — от нежно дете тя се превърна в хладнокръвен стратег, а брат й, известен като Азра — в най-новия цар на терористите.
Спомените му бяха прекъснати от един мъж, който тичаше в двора на посолството.
— Синия! — извика прегракнало и учудено Ахбияд, чиято прошарена коса вече се виждаше в предизгревната светлина, а гласът му беше остър и учуден. — В името на Аллах, какво се е случило? Сестра ти е бясна, но й е ясно, че не може да излезе в този час и особено щом ти си тук. Следят ни отвсякъде. Какво ти се е случило?
— Ще ти кажа, но първо да влезем. Сега няма време. Побързай!
— Кои сте вие?
— Аз, Йосиф и един мъж на име Баруди, праща го Махди! Побързай! Почти се съмна. Откъде да минем?
— Махди!
— Хайде, Ахбияд.
— При източната стена, на четирийсетина метра от южния ъгъл, има стар канал.
— Знам го. Минавал съм оттам. Чист ли е?
— Навеждайте се, докато се катерите, иначе е чист. Има отвор…
— Под трите големи камъка във водата — каза Азра и кимна няколко пъти. — Прати някой там. Ще се състезаваме с настъпването на деня.
Терористът с прякор Синия се отдалечи от вратата, ускори крачка и бързо заобиколи оградата откъм юг. Спря с гръб, допрян до зида, и огледа няколкото залостени магазина. Йосиф се подаде лекичко от един закован с дъски вход — не беше изпускал Азра от очи и държеше младия водач да го знае. По-възрастният мъж изсъска и след секунди от уличката между сградите се показа Амал Баруди. Изтича по тротоара, без да излиза от сянката, и отиде при Йосиф. Азра махна наляво към разбития път успоредно със зида на посолството — намираше се встрани от площада с магазините. Зад него имаше пущинак, покрит с рядка трева и боклуци. В далечината, по посока на обагрения в червено хоризонт, се виждаше скалистият бряг на Оманския залив. Един след друг бегълците с разкъсани затворнически дрехи и скандали от твърда кожа изтичаха надолу по пътя, покрай посолството, обляно от внезапно лумналата светлина на слънцето. Водеше ги Азра. Излязоха на малък нос, върху който се разбиваха вълните. Новият повелител на всички убийци по света се заспуска бързо и чевръсто по огромните скали, от време на време спираше, за да подкани мъжете зад себе си и да посочи обраслите с водорасли камъни, където човек можеше като нищо да се подхлъзне и да загине върху зъберите отдолу. След по-малко от минута стигнаха до странна издатина в подножието на малък склон, където морето стигаше до скалите. Тя бе отбелязана с три камъка, образуващи причудлив триъгълник — в основата му имаше прилична на пещера дупка, широка около метър, край която се плискаха вълните.
— Ето я! — възкликна Азра с глас, в който се долавяха радост и облекчение. — Знаех си, че ще я намеря!
— Какво е това? — извика Кендрик, за да го чуят през шума на разбиващите се вълни.
— Стара канализационна тръба — избоботи Синия. — Прокарвана е преди столетия за обществена тоалетна, миели са я с морска вода, пренасяна от роби.
— Те ли са прокопали канала през скалата?
— Не, Амал. Само са издълбали пръстта и са наредили камъните. Природата се е погрижила за останалото. Проходът е стръмен, но нали все някой е трябвало да го оформи, затова има прагове, по които да стъпват робите — и ние, палестинците.
— Как ще влезем?
— Ще вървим през водата. След като пророкът Исус е могъл да ходи по нея, защо да не можем и ние! Хайде! Към посолството!
Плувнал в пот, Антъни Макдоналд се качи по външната стълба на стария пристанищен склад. Стъпалата заскърцаха под тежестта му и този звук се сля с шума, идващ от кея, в който опираха корпусите и въжетата на лодките. Първите жълти слънчеви лъчи озариха водата в пристанището, осеяно с лодки и стари тралери, които, преди да се отправят в открито море, минаваха през строга проверка; от време на време патрулите даваха знак някое корабче да бъде огледано по-внимателно.
Тони нареди на шофьора да се върне бавно, без фарове, в Маскат. Накрая излязоха на затънтена уличка в Ас Саада, която пресичаше града и водеше към пристанището. Чак когато видяха улични лампи, Макдоналд каза на мъжа зад кормилото да запали фаровете. Нямаше представа накъде тичат тримата бегълци и къде смятат да се укрият посред бял ден. Издирваше ги цялата полиция. Вероятно щяха да потърсят убежище у някой от агентите на Махди в града, когото никой не подозира. Засега Макдоналд нямаше да се занимава с тях. Имаше да проучва прекалено много неща, да разгадава прекалено много загадки, че да си позволи случайна среща с младия амбициозен Азра. Трябваше обаче да иде на едно място, при човек, където не се излагаше на никакъв риск да го забележат. При един платен убиец, който за пари изпълняваше всякакви нареждания, при една отрепка, която се срещаше с бъдещите си клиенти само в мръсните улички на Ел Шари ел Мишкуийс. Шепа хора знаеха къде живее той.
Тони изкачи запъхтян последните стъпала към ниската дебела врата. На последното стъпало спря като попарен. Вратата се отвори изневиделица, убиецът изскочи полугол на малката площадка с нож в лявата ръка. Дългото, наточено като бръснач острие проблесна на слънчевата светлина. В дясната ръка мъжът държеше малък пистолет двайсет и втори калибър. Острието беше насочено към гърлото на Макдоналд, а дулото на пистолета бе опряно в слепоочието му. Онемял от страх, едрият като канара англичанин се вкопчи в двете перила, за да не падне от стълбата.
— А, ти ли си? — каза слабият мъж с хлътнали страни дръпна пистолета, без обаче да маха ножа. — Не бива да идваш тук! За нищо на света.
Макдоналд си пое въздух и все така вцепенен заговори дрезгаво, чувствайки острието на психопата върху гръкляна си.
— Ако не се налагаше, никога нямаше да дойда. Да сме наясно.
— Ясно е само, че ме измамиха! — отговори мъжът и завъртя ножа. — Убих сина на онзи търговец точно както сега мога да убия и теб. Обезобразих момичето и го зарязах на улицата, а после бях измамен.
— Никой не е смятал да те лъже.
— Ами, не е смятал!
— Аз ще ти платя. Трябва да поговорим. Както вече споменах, се налага.
— Говори тук. Няма да влизаш. Никой не влиза вътре!
