споменала Калейла — „отвън“. Евън издърпа чаршафа от леглото, омота се с него и прекоси стаята. Спря. На пода имаше някакъв плик. Ето какво бе чул — как някой го промушва, как се опитва да го пъхна по дебелия килим. Евън го взе, разкъса го и зачете. Беше списък от шестнайсет имена, адреси и телефонни номера. Макдоналд! Телефоните, на които беше звънил в Бахрейн. Още една стъпка към Махди!
Евън отвори вратата. Поздрави набързо войника на арабски.
— Вече сте буден, сър. Наредено ми беше да не ви безпокоим до осем и половина.
— Ще съм ви благодарен, ако ме обезпокоите с малко храна. Жената спомена, че мога да получа от кухнята нещо за ядене.
— Разбира се. Каквото пожелаете, сър.
— Каквото намерите. Месо, ориз, хляб… и мляко, пие ми се мляко. Побързайте, ако обичате.
— Веднага, сър!
Войникът се обърна и забърза по коридора към стълбището. Евън затвори вратата и постоя малко, докато очите му свикнат с мрака в стаята. Запали лампата върху безкрайното бюро, после отиде по дебелия килим при вратата за една от най-пищните бани в Бахрейн.
След десет минути излезе от нея, изкъпан и обръснат, беше си сложил къса хавлия. Отиде при гардероба, където Калейла бе казала, че са дрехите му — „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“. Отвори огледалната врата и едва разпозна странните дрехи, които бе подбрал в посолството в Маскат. Сега те приличаха на военна униформа. Без да ги маха от закачалките, ги сложи на фотьойла, върна се при леглото, седна и погледна вещите си на пода. За миг се изкуши да провери дали от портфейла му не липсват по-едри банкноти, после се отказа. Поне сега не го интересуваше дали Калейла е крадла.
Телефонът иззвъня, по-скоро изписука. За миг Евън се вторачи учудено в апарата: кой ли го търсеше? Списъкът на Макдоналд беше у него. Това беше единственото обаждане, за което го беше предупредила Калейла. Дали не беше тя? Дали не бе променила решението си? Евън неочаквано се развълнува, вдигна слушалката и я долепи до ухото си. След осем секунди вече съжаляваше.
— Американецо — каза някакъв мъж монотонно и с омраза. — Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв! Утре се прибирай по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.
14
Еманюел Уайнграс приближи до устните си радиостанцията на Сивия и заговори:
— Продължавайте и не забравяйте да държите радиостанцията включена. Искам да чувам всичко.
— Извинявайте, Уайнграс — рече Бен Ами, както се бе спотаил пред хотел „Тилос“, — но ще съм по- спокоен, ако Сивия също ни чува. Ние с вас не сме подготвени за подобни ситуации, както младежите.
— Нямат капчица мозък в главите си.
— Това не е игра, Еманюел. Сега сме като на фронта и може да стане твърде опасно.
— Имам ти доверие, момчето ми, стига да ми гарантираш, че радиопредавателите вършат работа и зад стоманени стени.
— Те предават и приемат по-чисто и от най-модерните подслушвателни уредби, стига да работят директно! Достатъчно е да натиснеш копчетата.
— Ти ще ги натискаш — рече Уайнграс. — Продължавайте, ние ще ви последваме, щом изслушаме този Макдоналд-Стрикланд.
— Първо ни пратете Сивия.
Бен Ами се измъкна от сянката на навеса пред хотел „Тилос“ и се смеси с навалицата при вратата. Влизаха и излизаха хора, повечето мъже с костюми и тук-таме по някоя жена, също със западни дрехи. От такситата слизаха пътници, после се качваха други, след като даваха бакшиш на портиера, чието единствено задължение бе да отваря и затваря вратата и от време на време да подсвирне оглушително на пиколото да пренесе багажа. Бен Ами се сля с тълпата и влезе в хотела. След малко сред шума във фоайето започна да набира номера. Както си мърмореше под мустак, Мани вдигна радиопредавателя между себе си и много по- високия и мускулест, мъж с кодовото име Сивия. Първите думи от стая 202 не се чуха добре, после агентът от Мосад каза:
— Шейх Стрикланд?
— Кой се обажда?
Предпазливият шепот на англичанина вече се чуваше добре. Бен Ами бе настроил предавателя.
— Аз съм долу… Ана хена, литий гахрах.
— Проклет черен глупак! — извика Макдоналд. — Не говоря този просташки език! Защо се обаждаш от фоайето?
— Проверявах ви, господин Стрикланд — прекъсна го бързо Бен Ами. — Когато човек е в стрес, често се издава. Можехте да ме попитате къде заминавам в командировка например или да кажете някоя друга парола, която да ви издаде. Тогава щях да знам, че не сте вие…
— Да, да, разбирам! Слава Богу, че си тук! Къде се замота? Чакам те от половин час. Трябваше да ми кажеш нещо. Хайде!
— Не по телефона — отсече агентът от Мосад. — Никога по телефона, трябва да ви е ясно.
— Ако мислиш, че току-така ще те пусна в стаята си…
— И да ме пуснете, пак няма да прекрача прага й — пак го прекъсна Бен Ами. — Знаем, че сте въоръжен.
— Така ли?
— Съобщават ни за всяко оръжие, продадено нелегално.
— Да де.
— Отворете вратата, без да сваляте веригата. Ако паролата не съвпада, убийте ме.
— Да… добре. Сигурен съм, че няма да се наложи. Но искам да ме разбереш, който и да си — една погрешна сричка и си труп!
— Ще поупражнявам английския си, шейх Стрикланд. Изведнъж върху радиопредавателя в ръката на Уайнграс започна да мига синя светлинка.
— Какво е това, по дяволите? — попита Мани.
— Предава пряко — отговори Сивия. — Дайте ми го. — Командосът от Масадската бригада взе апарата и натисна едно копче. — Готово.
— Сам е! — каза Бен Ами. — Трябва да действаме бързо и да го хванем веднага!
— Нищо няма да предприемам, глупако! — възрази Уайнграс и грабна радиопредавателя. — Дори и онези кретени от консулския отдел на Държавния департамент знаят кога да се подчиняват, но не и свещеният Мосад! Чувате само себе си и евентуално Авраам, стига и той да знае кода.
— Мани, спести ми го! — проточи обидено Бен Ами по радиопредавателя.
— Стига си се правил на глух, чу ли! Онзи тъпанар очаква всеки момент връзка с Махди. Някой, който няма да се обади от фоайето, а ще се качи направо в стаята му. Той знае паролата, след която Макдоналд ще отвори вратата. Тогава ще се появим ние и ще заловим и двамата! Ти какво искаше? Тоя неандерталец до мен да избие вратата ли?
— Ами… да.
— И на мен ми спестете това! — промълви Сивия.
— Не се учудвам, че се провалихте във Вашингтон. Мислехте, че „Парола“ е измислена от Мосад, а не от американската телевизия.
— Мани!
— Размърдай си задника и се качи на втория етаж! Ще бъдем там след две минути! Хайде, стига сте се мотали!
— Господин Уайнграс — намеси се мъжът с кодовото име Сивия със стисната челюст и дръпна радиопредавателя. — Вие сте най-неприятният и досаден човек, когото съм срещал.
— О, и обиждаш! Ако бяхме в Бронкс, щеше да изядеш боя! Десетина-дванайсет от моите приятелчета ирландци и италианци щяха да те понатупат хубавичко. Хайде!
Мани тръгна да пресича улицата, последван от Сивия, който продължаваше да тръска глава, сякаш за да прогони мислите си.
Коридорът в хотела беше дълъг, а килимът — изтъркан. Беше време за вечеря и повечето гости не бяха
