Щом спре да върти телефона, ще получим номерата, на които е звънил. И двамата са въоръжени. — Капнал от умора, Кендрик описа в подробности на султана каква е връзката с агентите на Махди. — Трябва ни само един, Ахмат, който да ни отведе при него. Няма да мирясам, докато не получа информацията.
Кендрик затвори телефона и се отпусна върху възглавниците.
— Трябва да хапнеш — каза Калейла.
— Прати да донесат нещо от някой китайски ресторант — рече Евън. — Моите петдесет хиляди са у теб, не у мен.
— Ще кажа да ти приготвят нещо в кухнята.
— За мен ли?
Кендрик погледна с притворени клепачи мургавата жена на смешната табуретка със златните ръбове в стил рококо. Бялото на тъмнокафявите й очи беше кръвясало, тя имаше сенки от преумора, а красивото й лице бе прекалено набръчкано за възрастта.
— А ти?
— Не мисли за мен. Гледай себе си.
— Още малко, и ще паднеш от лилипутското си тронче.
— Не бери грижа, ще се оправя — отвърна Калейла, изправи гръб и примигна предизвикателно.
— Не ми даваш часовника, ще ми кажеш ли поне колко е часът?
— Четири и десет.
— Всичко е наред — рече Евън и както бе загърнат с чаршафа, стъпи на пода. — Убеден съм, че все някой в това страхотно жилище ще ме събуди. Прочетох някъде, че почивката била оръжие. С отспиване или недоспиване са печелени и губени повече битки, отколкото със стрелба… Ако свенливо се извърнеш, ще грабна една хавлия от вероятно най-голямата баня в Бахрейн и ще си намеря друго легло.
— Ако излезем от стаята, трябва да напуснем и къщата.
— Защо?
— Такава е уговорката. Емирът не си пада по младата съпруга на братовчед си, затова движението ти е ограничено само в нейните покои. Отвън има охрана, която следи за реда.
— Не думай!
— Не съм измислила правилата, само ти намерих квартира.
Кендрик умираше за сън. Претърколи се в другия край на леглото, като за всеки случай стискаше чаршафа.
— Добре, мис Кайро. В случай че не искаш да тупнеш от тази глупава табуретка или да паднеш по лице на пода, ела да легнеш. Но преди да заспиш, запомни две неща: не хъркай и на всяка цена ме събуди в осем и половина.
След двайсет мъчителни минути, през които едвам държеше очите си отворени и падна два пъти от табуретката, Калейла се мушна в леглото.
Случи се невероятното — невероятно, защото никой от двамата не го очакваше, не го искаше, дори не бе помислял за него. Мъжът и жената — уплашени, изтощени до краен предел, усетиха присъствието си и в просъница се приближиха един до друг; първо се докоснаха, после бавно и плахо протегнаха ръце един към друг, накрая се прегърнаха. Подпухналите им притворени устни търсеха отчаяно милувките, които да ги отърват от страховете. Любиха се лудо, не като непознати, които подражават на животните, а като мъж и жена, изградили духовен мост и усетили нуждата от малко топлинка, от утеха в този подивял свят.
— Сигурно трябва да ти се извиня — поде Евън, както бе отпуснал глава на възглавницата и си поемаше дълбоко дъх, сякаш се задушаваше.
— Моля те, недей — пророни Калейла. — Аз не съжалявам. Понякога… понякога на всички трябва да ни се припомни, че сме хора. Така ли го каза?
— Да, но в друг контекст.
— А, едва ли е в друг! Като се замислиш… Спи, Евън Кендрик. Няма да споменавам повече името ти.
— Какво означава това?
— Спи!
След три часа, почти на минутата Калейла стана, вдигна дрехите си от белия килим и след като хвърли поглед към неподвижния американец, се облече бавно. Написа бележка на лист с герба на емира и я остави на нощното шкафче до телефона. После отиде при тоалетката, издърпа едно чекмедже и извади вещите на Кендрик — включително оръжието, ножа, часовника и портфейла му. Остави всичко на пода до леглото без преполовения пакет американски цигари, който смачка и пъхна в джоба си. Прекоси стаята и тихо се измъкна.
— Слушай! — прошепна тя на арабски на униформения мъж от охраната. — Събудете го точно в осем и половина. Ще проверя дали сте изпълнили нареждането. Ясно ли е?
— Да, да! — отговори войникът и кимна.
— Може да го потърсят по телефона, ще поискат да ги свържете с „госта“. Запишете каквото ви предадат на лист хартия, сложете го в плик и го пъхнете под вратата. Ще го уредя с властите. Това са имената и телефонните номера на хората, които работят с неговата фирма. Ясно ли е?
— Да, да!
— Чудесно.
Калейла пъхна в джоба на мъжа бахрейнски динари на стойност петдесет американски долара. Той беше неин до края на живота си или поне през следващите пет часа. Тя се спусна по витата стълба с орнаменти към огромното антре и резбованата външна врата, която друг войник отвори с раболепен поклон. Излезе в навалицата по улицата, където хора с роби и тъмни официални костюми бързаха в двете посоки, и потърси уличен телефон. Видя един на ъгъла и се затича натам.
— Чакат да им се обадя, уверявам ви — рече Калейла, след като продиктува кода за извънредна ситуация.
— Ало? — Гласът, прозвучал от седем хиляди километра, беше рязък.
— Казвам се Калейла. Сигурно вие сте човекът, с когото трябва да се свържа.
— Точно така. От централата ми обясниха, че се обажда Бахрейн. Потвърждавате ли?
— Да. Той е тук. Бях с него няколко часа.
— Какво става?
— Има срещу между единайсет и половина и полунощ до джамията Джума и Ал Халифа. Трябва да бъда там, сър. Той не е подготвен. Няма да се справи!
— Изключено, госпожо!
— Той е като дете пред тези хора. А аз мога да му помогна!
— Можете и да ни издадете, което не бива да става в никакъв случай, знаете го много добре! А сега изчезвайте оттам!
— Знаех, че ще реагирате така, сър. Може ли да обясня минусите на тази операция?
— Не ме интересуват тези дивотии. Изчезвайте.
Калейла се смръщи, когато франк Суон затръшна телефона във Вашингтон, окръг Колумбия.
— Знам и „Арадус“, и „Тилос“ — каза Еманюел Уайнграс по телефона от стаята на охраната на летището в Мухарак. — Т. Фарук и Стрикланд, Божичко, не мога да повярвам! Онова пиянде от Кайро… Добре де, извинявай, не е пиянде, трезвеник е, същински кукуряк. Карай нататък.
Уайнграс записа информацията, която му даде от Маскат един младеж — архитектът го уважаваше все повече. Познаваше мъже, два пъти по-възрастни от Ахмат, с три пъти по-голям опит, които щяха да рухнат под тежестта на всичко, преживяно от султана на Оман, да не говорим за побеснелите западни репортери, които дори не се досещаха колко сърцат е той. Имаше смелостта да рискува, а това можеше да му коства султанството, че и живота.
— Добре. Записах… Хей, малкият, страхотен си. Нямаш грешка. Е, да, сигурно си го усвоил от мен.
— От теб усвоих едно, Мани, една много важна истина. Да посрещам нещата такива каквито са и да не си търся извинения. Независимо дали боли или е приятно, така ми каза. Твърдеше, че човек може да преживее провала, но не и извиненията, отнели му правото да се провали. Доста време ми беше нужно да
