конформист, движен от ужасните си подбуди, беше по-оправен, отколкото тя бе предполагала. Не само беше излязъл невредим от ужасното посолство, нещо, което Калейла само до преди девет часа бе смятала за невъзможно и се бе изпопритеснила, а сега успя и да раздели агента от терориста. Какво беше намислил? Какво правеше?
— Побързай! — извика тя на пилота, който говореше с един механик до дясното крило. — Да вървим!
Пилотът кимна, направи отчаян жест с ръце и двамата се запътиха към служебния изход. Ахмат, младият султан на Оман, беше задвижил целия огромен човешки потенциал, с който разполагаше в Маскат. Тримата пътници от реактивния самолет щяха да бъдат отведени на страничен път далеч от такситата, чакащи пред главния вход, при импровизирана стоянка, където такситата с фалшиви знаци бяха карани от агенти на тайната полиция в Бахрейн. Никой измежду тях не получи никаква информация, на всички бе наредено единствено да съобщят накъде са поели пътниците.
Калейла и пилотът се сбогуваха набързо и се разделиха. Той се запъти към диспечерската кула да получи инструкции за обратния полет до Маскат, а тя — към импровизираната пиаца, откъдето трябваше да проследи американеца. Нямаше да е лесно да види къде отиват Кендрик и Макдоналд, без те да я забележат. Тони щеше да я познае на мига, а бдителният американец сигурно щеше да си спомни тъмната мръсна улица в Ел Шари ел Мишкуийс и жената с оръжие в ръка. Този човек живееше в постоянен риск и едва ли бе повярвал, че Калейла е насочила дулото не към него, а към четирима мъже на осеяната с боклуци улица, опитали се да я окрадат или може би и нещо по-лошо. Живееш ли непрекъснато в стрес, губиш контрол над реакциите си. Американецът бе въоръжен и ако споменът за Калейла изникнеше внезапно в съзнанието му, не се знаеше какво ще направи той. Калейла не се страхуваше за живота си. Осем години се бе подготвяла, четири от тях бе прекарала в изпълнения с насилие Близък изток и се бе научила винаги да е нащрек — да убива, преди да бъде убита. Натъжаваше я само, че този свестен мъж няма да умре за своята кауза: не бе изключено да го убие Калейла. С всяка изминала минута това ставаше все по- вероятно.
Тя отиде на стоянката преди пътниците от оманския самолет. Пред залата за пристигащи нямаше къде игла да падне: сновяха лимузини с тъмни стъкла, таксита, най-обикновени коли, какви ли не пикапи. Бе шумно и задимено, какофонията под ниския бетонен таван бе оглушителна. Калейла се спотаи в сенчестата ниша между две товарни рампи и зачака.
Пръв се появи терористът на име Азра, придружен от униформения служител, който махна на едно такси — то бързо спря пред младежа на тротоара. Терористът се качи и даде на таксиметровия шофьор адреса, който прочете от някакво листче.
След няколко минути странният американец и невероятният Макдоналд излязоха на платното. „Нещо не е наред“ — помисли си веднага Калейла, подчинявайки се на някакъв инстинкт. Тони се държеше точно Както навремето в Кайро. Във всяко движение на огромното му туловище прозираше нервност, той бе притеснен, гледаше изцъклено и гримасничеше като пияница, който много иска да го уважават, в поведението му нямаше и следа от изключителното самообладание, каквото би трябвало да притежава таен агент с огромна мрежа информатори по време на световна криза. Имаше нещо гнило!
И ето! Макдоналд най-неочаквано блъсна американеца и го изтласка на улицата, към таксито, което се приближаваше с голяма скорост. Кендрик се удари в предния капак на колата и политна нагоре, към колите, профучаващи под козирката на летището. Изсвистяха спирачки, проехтяха клаксони и конгресменът от девети избирателен район в Колорадо беше запокитен до предното стъкло на малка японска кола. „Божичко, той е мъртъв!“ — помисли си Калейла и изтича на пътя. Ала Кендрик се размърда — раздвижи ръце и се опита да се изправи, но пак се строполи.
Калейла бързо си проправи път до колата, като разбута полицаите и агентите от бахрейнската тайна полиция, стекли се на местопроизшествието, и халоса по далака някакъв мъж Хвърли се върху разтърсваното от спазми тяло на Кендрик и извади оръжието от куртката. Обясни на най-близкия униформен мъж с дуло, насочено към главата му:
— Казвам се Калейла. Това ти е достатъчно. Този тук ми принадлежи и ще дойде с мен. Разпореди се да ни направят път и ни измъкни, ако ти е мил животът!
Мъжът се втурна в голата стая така възбудено, че затръшна вратата и почти се препъна в тъмното, докато стигне при компютъра. Включи го с разтреперани ръце.
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Нещо се е случило! Пробив или провал, преследвани или преследвачи? Последният доклад е от Бахрейн, но в него няма подробности. Споменава се само, че обектът е много разтревожен и е настоял да замине за там. Дума да няма, или е избягал от посолството, или се е хванал на въдица, или изобщо не е стъпвал в него. Но защо точно в Бахрейн? Голяма бъркотия, сякаш човекът, пратен да следи обекта, нарочно премълчава по свои си съображения нещо. Това обаче е малко вероятно, все пак през последните години се случиха доста неща, а и Конгресът и разните други прокурори могат да го извикат да даде показания.
Какво ли е станало? Какво става? Компютърът иска още и още данни, а аз не мога да му ги осигуря! Вкарам ли някакво име без конкретна информация, той ще ми даде исторически факти, които отдавна са в паметта му и само се осъвременяват. Понякога си мисля, че се надценявам, че зад фактите и вероятностите ми се привиждат призраци.
И все пак съм сигурен, че е той! Компютърът го твърди, а аз му вярвам.
13
Евън се опита да махне бинта, с който бе превързано лявото му рамо, и усети по гърдите си щипене и острата миризма на спирт. Отвори очи и с учудване видя, че седи в някакво легло, облегнат на възглавници. Беше в стаята на жена. Отляво до стената имаше тоалетка с ниско столче, обковано със злато. Пред тройното огледало, обрамчено с малки крушки, имаше какви ли не сиви флакончета с лосиони и парфюми. Френските прозорци до тоалетката, надиплените прозрачни завеси в прасковен цвят и пищните мебели в стил рококо подсказваха, че тук се е трудил скъпоплатен дизайнер. При прозореца в дъното имаше тапициран със сатен фотьойл, а до него — масичка с розов мраморен плот за телефон и списания. Срещу леглото, на около седем-осем метра имаше вграден гардероб с огледални врати. Вдясно при нощното шкафче имаше писалище от слонова кост и табуретка, и тя обточена със златни кантове. До него покрай цялата стена имаше полирано бюро, най-дългото, което Евън бе виждал през живота си: с политура в прасковен цвят, или peche2, както би настоял Мани Уайнграс. Подът беше покрит с мек дебел бял килим, сякаш създаден да гали босите нозе на хората, дръзнали да стъпят върху него. Липсваше само огледало над леглото.
Релефната врата беше затворена и все пак Евън долови зад нея гласове: мъжки и женски. Обърна китката си, за да види колко е часът. Часовника му го нямаше. „Къде ли съм? Как съм попаднал тук? О, Божичко! Шосето при летището…“ Блъсна го кола, всъщност две профучаващи коли. Около него се насъбра тълпа, някой го поведе нанякъде, Евън куцукаше. Азра! Азра го чакаше в хотел „Арадус“… Ами Макдоналд! Беше изчезнал! Господи, всичко се провали! На ръба на паниката, без да забелязва следобедното слънце, което грееше през прозорците, Евън махна завивката и стана от леглото. Запристъпва бавно, несигурно, при всяко движение се мръщеше от болка и стискаше зъби, но все пак можеше да върви и това беше най- важното. Беше гол. Изведнъж вратата се отвори.
— Радвам се, че сте станали — рече мургавата жена.
Кендрик се втурна към леглото и чаршафа с прасковен цвят тъкмо когато тя затваряше вратата.
— Това потвърждава диагнозата на лекаря. Току-що си тръгна. Каза, че имате натъртвания, но от рентгеновите снимки не личи да сте си счупили нещо.
— Рентгенови снимки ли? Къде сме и коя сте вие, госпожо?
