Кендрик не чу останалата част от възхвалата, която човекът от охраната си направи. Загледа се във внушителната му външност — бе висок близо метър и деветдесет, с широки рамене и завидно тънък кръст. Ако не се брои кръстът, беше с телосложението на Евън. Американецът погледна блестящите от чистота дрехи върху стола, после пъстрата живописна червено-синя униформа на бъбривия готвач боец. Без да му мисли много-много, посегна към пистолета под възглавницата, докато войникът редеше вещо изпускащите пара ястия по бюрото. Само едно му се въртеше в главата: дрехите на терориста веднага ще се превърнат в мишена за разлика от униформата на бахрейнски войник от охраната на емира, особено ако той излезе от тази къща. Всъщност Евън нямаше друг избор. Ако не предприемеше нещо, на сутринта щеше да е мъртъв — все щяха да го убият някъде. Наистина трябваше да стори нещо. Заобиколи огромното легло, застана зад войника и с всичка сила го цапардоса по главата с дръжката на пистолета.
Мъжът се свлече на земята в безсъзнание. Пак без да се замисля, Евън седна на бюрото и яде бързо, както никога през живота си. След дванайсет минути войникът вече бе на леглото — вързан и със запушена уста, а Кендрик се оглеждаше в огледалото. Червено-синята униформа можеше да бъде пооправена от някой опитен шивач, но в тъмните улички едва ли някой щеше да забележи, че е омачкана и не съвсем по мярка.
Евън пребърка гардероба и накрая намери найлонов плик, в който напъха дрехите от Маскат. Погледна телефона. Знаеше, че не може, че не бива да го ползва. Ако не го убиеха на улицата навън, щеше да се обади на Азра от другаде.
По риза, с кобура през рамо Азра нервно крачеше напред-назад из стаята в хотел „Арадус“ — терзаеха го мисли за предателство. Къде ли беше Амал Баруди — мъжът със сините очи, който се представяше за Баруди? Не беше ли всъщност някой друг, някой си Кендрик, както го нарече онзи глупав ояден англичанин? Дали това не бе капан? Капан, в който да се хване членът на щаба в Маскат, терористът, известен като Синия?… Терорист ли? Термин, типичен за ония убийци, ционистите! Колко лесно забравиха масовата сеч в „Джебтах“ и Деир Ясин, както и убийците от Сабра и Шатила. Грабят земите на арабите, продават това, което не им принадлежи, и убиват дете само защото носело палестинското знаме. Било, моля ви се, нещастен случай. Пък после арабите били терористи!… Ако в хотел „Арадус“ му бяха заложили капан, Азра не биваше да остава повече в тази клетка — стаята, но от друга страна, ако не беше уловка, той трябваше да стои там, за да се свържат с него. Махди беше всичко за тях, повикаше ли го, Азра щеше да се отзове начаса, защото той им бе дал надежда, бе им дал възможността да оправдаят каузата си. Кога най-сетне щеше да ги разбере светът? Кога хората като Махди щяха да станат излишни?
Телефонът иззвъня и Азра се спусна към него.
— Ало!
— Закъснях, но вече съм на път. Откриха ме, за малко не ме убиха на летището, ала успях да им се изплъзна. Може и теб да са проследили.
— Какво?
— Изтекла е информация. Излез, но не през фоайето. Има аварийна стълба. Май беше в южния край на коридора. Или може би в северния. Слез по нея и през кухнята на ресторанта иди при служебния вход. Ще излезеш на Уади ел Ад. Пресечи улицата, аз ще те чакам.
— Наистина ли си ти, Амал Баруди? Мога ли да ти имам доверие?
— Нямаме друг избор, нали?
— Това не е отговор.
— Не съм ти враг — излъга Евън Кендрик. — Никога няма да станем приятели, но не съм ти и враг. Не мога да си го позволя. А ти губиш времето и на двама ни, поете. Ще бъда там след пет минути. Побързай.
— Тръгвам.
— Внимавай!
Азра затвори телефона и отиде при оръжията, които беше почистил няколко пъти и бе наредил по бюрото. Взе малкия автоматичен пистолет „Хеклър и Кох“, коленичи, вдигна левия си крачол и втъкна оръжието в кръстосаните над прасеца му каиши. Изправи се, взе по-големия и по-мощен маузер и го пъхна в кобура през рамото си. Прибра и острия ловджийски нож, който лежеше до пистолета. Отиде при стола, където беше метнал сакото от костюма, който току-що бе купил, облече го, прекоси стаята и бързо излезе в коридора.
Нищо нямаше да му се стори съмнително, ако той не искаше час по-скоро да намери стълбата и да спести време. Сега то се измерваше само в минути и секунди. Тръгна надясно към южната част на коридора и някак между другото забеляза, че се затвори някаква врата, която бе едва-едва открехната. Не й обърна внимание — сигурно бе някой небрежен гост или западнячка, понесла твърде много покупки. Не видя знак за стълба и бързо се обърна, за да провери противоположния край на коридора. Бързо и тихо се затвори втора врата, и тя открехната едва няколко сантиметра. Това вече не можеше да бъде случайно. Бяха го открили! Стаята му беше под наблюдение. Но от кого? От кои? Азра продължи да върви, този път към северния край на коридора, ала щом подмина втората врата, се долепи към стената, извади от сакото ловджийския нож с дълго острие и зачака. Само след секунди вратата се отвори. Той се обърна към нея и пред него изникна мъж, със сигурност враг — мускулест, загорял от слънцето негов връстник. Личеше си, че е обучаван в пустинята. Израелски командос! Вместо оръжие стреснатият евреин държеше радиопредавател. Не беше въоръжен!
Азра замахна с ножа право към гърлото на израелеца. Със светкавично движение острието бе отбито. Тогава терористът го насочи надолу и го заби в китката на евреина. Радиопредавателят тупна на килима, а Азра затвори с крак вратата, чиято автоматична заключалка щракна.
Като придържаше китката си, израелецът вдигна рязко десния си крак и с премерено движение изрита палестинеца по коляното. Азра се олюля; онзи го изрита пак с металния ток по врата, сетне в ребрата. Терористът обаче изтласка израелеца и той загуби равновесие. Азра се хвърли напред, както държеше ножа, и го заби дълбоко в стомаха на командоса. Бликна кръв, която обля лицето на Азра, а израелецът от Масадската бригада с кодовото име Оранжевия се строполи на пода.
Палестинецът едвам се изправи — остри болки прорязаха ребрата и коляното му, а сухожилията на врата му бяха изтръпнали. Внезапно, без какъвто и да е шум вратата се отвори — ключалката беше простреляна. Вторият командос, по-млад, с голи, яки напрегнати ръце и яростен поглед, осъзна в миг какво се е разиграло и посегна към кобура върху лявото си бедро. Азра се хвърли към израелеца и го притисна до вратата, която се затвори с трясък. Оръжието на Синия се хлъзна по пода — сега дясната му ръка бе свободна и той сграбчи с нея китката на палестинеца, замахнал с окървавеното острие. Израелецът изрита с коляно терориста В гръдния кош, изви ръката му и го повали на пода. Но палестинецът пак не пускаше ножа! Пребити, двамата мъже се разделиха и се вторачиха един в друг. В очите им се четяха презрение и омраза.
— Нали искаш да убиваш евреите, хайде, убий и мен, де, свиня такава! — извика Яков.
— Защо не? — отговори Азра и замахна с ножа към израелеца. — Ти пък убиваш араби! Може и да не си натиснал спусъка, но ти си убил майка ми и баща ми!
— А ти — двамата ми братя в Сидон!
— Възможно е! Бях там!
— Ти си Азра!
Като две побеснели животни младежите се нахвърлиха един на друг — нали живееха само за да убиват онези, които мразеха. От раздраната плът бликна кръв, късаха се сухожилия, чупеха се кости и всичко това бе придружено от гърлените викове на отмъщение и омраза. Краят на схватката дойде внезапно, както и началото й: победи първичната груба сила.
Командосът от Масадската бригада заби няколко пъти ножа в гръкляна на терориста.
Изнемощял и изцапан с кръв, Яков се изправи. Погледна убития си другар с кодовото название Оранжевия и притвори очи.
— Шалом — прошепна той. — Намери покоя, който всички ние търсим, приятелю!
Няма време за скръб, помисли си той и отвори очи. Трябваше да махне телата на двамата убити и да се подготви за по-нататъшните действия, да се свърже с другите. Убиецът Азра беше мъртъв! Вече можеха да се върнат в Маскат! На всяка цена трябваше да се върнат. При баща му! Накуцвайки, Синия отиде при
