с погнуса, отколкото състрадателно, но той сякаш въобще не ги забелязваше. Дрехите му бяха избелели, а палтото — дрипаво и нацвъкано от гълъбите. Изглеждаше стар и болен като хер Оберст, но бе по-нисък и по-пълен от него. Кожата му бе бледа и изпъстрена с мрежа от червени венички. Носеше очила с дебела метална рамка. Ръцете му трепереха. Бъркаше в един книжен плик и хвърляше трохи около себе си. Гълъбите се събираха да ги кълват и пригласяха с гукането си на напевните думи, които старецът редеше с писклив глас.
На Хелдън й призля — пред нея стоеше една развалина. Старецът се държеше като напълно загубил разсъдъка си човек.
Монетата на Волфсшанце има две страни. Скоро ще настъпят катастрофални събития…
Като че ли нямаше смисъл да му повтаря тези думи. Все пак тя бе дошла чак дотук, убедена в сериозността на предупреждението, изречено от един велик, скъп за нея човек, когото бяха убили.
Приближи стареца и седна до него. Усети как хората започнаха да я гледат така, сякаш и тя не е с всичкия си. Заговори му тихо на немски.
— Хер Герхарт? Идвам отдалече, за да се срещна с вас.
— Каква хубава дама… хубава, хубава дама.
— Изпраща ме хер Фалкенхайм69. Спомняте ли си го?
— Дом на соколи ли? Соколите не обичат моите гълъби. Те нападат моите гълъби. Приятелите ми и аз не ги обичаме, нали, милички? — Герхарт се наведе, сви устни и изпрати въздушна целувка на лакомите птици на земята.
— Щяхте да обичате този човек, ако си го спомняхте — каза Хелдън.
— Как да обичам нещо, което не познавам? Искате ли и вие малко хляб? Ако искате, хапнете, но може приятелите ми да се обидят. — Старецът се изправи с усилие, седна на бордюра и хвърли малко трохи в краката на Хелдън.
— Монетата на Волфсшанце има две страни — прошепна тя.
Тогава той й отговори. Пак със същия напевен, писклив глас, но думите му бяха напълно смислени.
— Мъртъв е, нали?… Нищо не ми казвайте, само кимнете. Не забравяйте, че говорите с изкуфял старец, който бъбри несвързано.
Хелдън бе твърде изненадана, за да направи какъвто и да било жест и старецът разбра. Той продължи със същата напевна интонация:
— Клаус е мъртъв. Значи са успели да го намерят и са го убили…
— „Одесса“ беше — отговори тя. — „Одесса“ го уби. Навсякъде бяха надраскали пречупени кръстове.
— Волфсшанце са искали да ни заблудят. — Герхарт хвърли трохи във въздуха и гълъбите започнаха да се боричкат за тях. — Ето, милички! Време е за чая ви. — Той се обърна към Хелдън, но очите му сякаш не я виждаха. — Просто хвърлят вината върху „Одесса“. Толкова е очевидно.
— Казахте Волфсшанце — прошепна Хелдън. — Един мъж на име Холкрофт е получил заплашително писмо, подписано преди тридесет години от хора, които са се нарекли „оцелелите от Волфсшанце“.
За миг Герхарт престана да трепери.
— Няма други оцелели от Волфсшанце, освен Клаус Фалкенхайм! Останалите, които оцеляха, не бяха орлите, те бяха измет. А сега си мислят, че е дошло тяхното време.
— Не ви разбирам.
— Ще ви обясня, но не тук. Като се здрачи, елате в къщата ми до езерото. Тръгнете на юг по пътя край езерото, точно на три километра след разклонението има пътека. — Каза й как да стигне до дома му така, сякаш й пееше детска песничка. Когато свърши, той се изправи пак така трудно и хвърли последните трохи на птиците. — Не мисля, че някой ще ви проследи — усмихна се глуповато, — но все пак внимавайте. Имаме много работа, която трябва да свършим бързо… Ето ви, миличките ми! Изяжте си последните трошички.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Малък едномоторен самолет кръжеше в нощното небе над равно пасище в Шампери. Пилотът чакаше да се появят двете редици светлини, които представляваха сигналът за кацане. На земята имаше хидроплан, който щеше да отлети минути след като самолетът стигне края на примитивната му писта и му прехвърли ценния си товар. Курсът му бе на север, по източния приток на река Рона; при Версоа щеше да премине над швейцарската граница и щеше да се приземи на деветнайсет километра северно от Женева, край Женевското езеро. Пилотите на земята не знаеха какъв е товарът, който щяха да превозват, но това не бе от значение за тях. Платено им беше толкова, колкото искаха от най-големите наркотрафиканти.
Възрастната дама бе прекъснала леденото си мълчание само веднъж по време на полета. Четири минути след като бяха преминали над Авиньон и летяха към Сен Валие, малкият самолет попадна в опасна градушка.
— Времето рязко се разваля, а самолетът ни е твърде лек — каза пилотът. — Ще бъде по-разумно да се върнем.
— Издигнете се по-високо.
— Нямаме достатъчно мощност, а и не знам колко е широк фронтът.
— Тогава продължавайте напред. Платила съм ви не само да ме превозите, но и да пристигна в определеното време. Довечера трябва да съм в Женева.
— Ако ни отнесе към реката, ще подкупя патрула. Вече го направих на границата в Пор Бу и нищо не може да ми попречи да го сторя отново. Продължавайте.
— А ако се разбием, мадам?
— Недейте.
В тъмнината под тях една след друга светнаха двете сигнални редици на Шампери. Пилотът наклони крилото на самолета наляво, започна да се спуска надолу и след секунди се приземи.
— Добър сте — призна възрастната дама и посегна да откопчае колана си. — Пилотът, който ще ме вземе оттук, от вашата класа ли е?
— Да, мадам. Освен това има още едно преимущество. Знае как са разположени радарите в тъмнината с точност до десета от въздушната миля. Но за такъв професионализъм се плаща скъпо.
— С удоволствие — отговори Алтийн.
Точно в десет часа и петдесет и седем минути хидропланът се издигна срещу нощния вятър. Щяха да прелетят много ниско през границата при Версоа, и то за много кратко време — между двайсет минути и половин час. Това бе най-трудният участък от маршрута. Професионалистът в пилотската кабина беше набит мъж с червена брада и оредяваща червена коса. Той дъвчеше края на недопушена пура и говореше английски със силен елзаско-лоренски акцент. Първите няколко минути караше мълчаливо, после каза нещо, което смая Алтийн.
— Не зная каква стока пренасяте, мадам, но ви търсят из цяла Европа.
— Какво? Кой ме търси и откъде знаете вие за това? Гарантираха ми, че името ми няма да бъде споменато.
— Интерпол е разпространил навсякъде бюлетин с много точно описание. Твърде рядко международната полиция търси жена на… да кажем, на вашата възраст и с външен вид като вашия. Предполагам, че се казвате Холкрофт.
— Няма какво да предполагате — Алтийн стисна здраво колана, за да се овладее. Не знаеше защо толкова се изненада — нали мъжът от Хар Ша’Алав я бе предупредил, че те са навсякъде. Но фактът, че тази Волфсшанце имаше достатъчно влияние над Интерпол, за да използва нейния апарат, й се стори твърде обезсърчителен. Тя трябваше да се крие не само от нацистите от Волфсшанце, но и от цялата полицейска мрежа. Това бе добре измислен капан, защото престъплението й бе очевидно. Тя бе нарушила закона — бе пътувала с фалшив паспорт, а после бе изчезнала. Нямаше как да оправдае извършеното престъпление, защото споменаването на името на сина й — син на Хайнрих Клаузен, в толкова мащабна конспирация можеше да съсипе живота му. Да, това бе най-лошият вариант и тя не биваше да си затваря очите за него. Горчивата ирония се състоеше в напълно реалната възможност Волфсшанце да е проникнала дълбоко в съдебната власт… Те бяха навсякъде. Волфсшанце щяха да я убият веднага щом я заловят, без да й позволят да каже онова, което знае.
