Мъжът от Хар Ша’Алав си тръгна. Алтийн седна на един стол до прозореца и се загледа в покритите от сняг нощни улици. Мислеше за Ричард, нейният любим, който се ожени за нея и я спаси заедно с детето й… Какво бе направила тя?
Но сега вече знаеше какво трябва да направи.
Самолетът се разтърси при допира на колелата до пистата, спомените й се разпръснаха и мисълта й се върна към настоящето. Вече бе в Лисабон.
Тя се бе облегнала на парапета на стария кораб, който пореше водите на река Тагуш и се носеше към залива. В лявата си ръка държеше дантелена кърпичка, която се развяваше от вятъра.
Стори й се, че го видя, но според инструкциите трябваше да остане на мястото си и да изчака той да се приближи до нея. Виждаше го за първи път, но това нямаше никакво значение. Той бе стар човек с измачкани дрехи, с тъмносиви бакенбарди и едва набола бяла брада. Огледа пътниците така, сякаш се страхуваше, че някой от тях може да повика полиция. Това бе човекът. Застана зад нея.
— Май реката е студена днес — каза той.
Вятърът грабна дантелената кърпичка и я отнесе към водата.
— Боже мой, загубих я. — Алтийн се загледа към потъващото парче плат.
— Намерихте я — отвърна мъжът.
— Благодаря ви.
— Моля ви, не се обръщайте към мен. Гледайте към небето над лагуната.
— Добре.
— Твърде щедро пръскате парите си, сеньора — каза мъжът.
— Много бързам.
— Споменавате имена, които съм чувал толкова отдавна, че не мога да си спомня лицата на тези хора. Молите ме за услуги, които години наред никой не е искал от мен.
— Едва ли времената са се променили чак толкова.
— Но те наистина са се променили, сеньора. Хората все още пътуват тайно, но сега не е така просто. Живеем в епохата на компютъра и фалшифицирането на документи вече не е на мода. Фалшивият паспорт вършеше работа по време на войната, когато имаше и определени маршрути за бежанци.
— Трябва да стигна до Женева по най-бързия начин. Никой не бива да разбере, че съм тръгнала за там.
— Ще стигнете в Женева, сеньора, и само онези, на които кажете, ще го знаят. Но това няма да стане толкова бързо, колкото ви се иска. Няма да е като с директен полет.
— Колко време ще отнеме?
— Два или три дни. Иначе не мога да ви дам гаранция. Ще ви открият или властите, или онези, от които се криете.
— Как ще стигна дотам?
— През неохранявани участъци по границите или там, където охраната може да бъде подкупена. По северния маршрут. През Сиера де Гата, Сарагоса, Източните Пиренеи. Оттам през Монпелие и Авиньон. От Авиньон ще ви вземе малък самолет за Гренобъл, после друг ще ви откара до Шамбери и Женева. Ще струва скъпо.
— Ще платя колкото трябва. Кога тръгвам?
— Довечера.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Попълни регистрационната карта на хотел „Д’Акор“ и я подаде на служителя.
— Благодаря ви, господин Тенисън. Две седмици ли ще останете?
— Може и повече. Във всеки случай няма да е по-малко. Благодаря ви, че намерихте свободен апартамент.
Регистраторът се усмихна.
— За вас се обади ваш приятел, заместник-управителят на кантон Женева. Уверихме го, че ще направим всичко, за да бъде престоят ви приятен.
— Ще го информирам за безупречното ви обслужване.
— Толкова сте любезен.
— Между другото тези дни ще се срещна с моя стара приятелка, госпожа Холкрофт. Бихте ли ми казали кога ще пристигне?
Регистраторът разтвори хотелската книга и започна да я прелиства.
— Холкрофт ли се казваше?
— Да, Алтийн Холкрофт. Американка. Може би имате резервация и за сина й, господин Ноъл Холкрофт.
— Страхувам се, че нямаме резервации на това име, сър. Освен това съм сигурен, че няма такова име и сред гостите на хотела.
Тенисън стисна зъби.
— Очевидно има някаква грешка. Абсолютно съм убеден, че ще отседнат в този хотел. Ако не тази вечер, то утре или вдругиден тя със сигурност ще пристигне. Моля проверете отново. Имате ли поверителен списък?
— Не, сър.
— Защото ако има такъв, аз съм уверен, че приятелят ми, заместник-управителят, би ви помолил да ми го покажете.
— Това нямаше да е необходимо, господин Тенисън. Ние разбрахме съвсем ясно, че персоналът трябва да изпълнява всичките ви молби.
— Може би дамата пътува инкогнито. Тя проявява понякога тази странност.
Служителят обърна книгата към него.
— Моля ви, погледнете сам, сър. Може би някое от имената ще ви се стори познато.
Но Тенисън не разпозна никое име и се ядоса.
— Това ли е целият списък? — попита той отново.
— Да, сър. Хотелът е малък и бих казал, че се посещава от отбрано общество. Повечето от гостите ни не идват за първи път. Почти всички имена са ми познати.
— А кои не са? — продължаваше да упорства Тенисън.
— Това са единствените имена, които виждам за първи път в книгата — посочи той. — Господата от Германия, двамата братя Кеслер и сър Уилям Елис от Лондон. Последната регистрация бе направена само преди няколко часа.
Тенисън впи пронизващ поглед в служителя.
— Отивам в апартамента си, но ще ви помоля да покажете, че сте разбрали добре инструкцията на заместник-управителя. Трябва веднага да науча къде в Женева е отседнала госпожа Холкрофт. Ще ви бъда много благодарен, ако проверите в другите хотели, но при никакви обстоятелства не споменавайте името ми. — Той извади банкнота. — Открийте я — каза той.
В полунощ Ноъл вече бе стигнал до Шатийон сюр Сен, откъдето изненада с обаждането си Елис в Лондон.
— Какво ще направиш? — попита Елис.
— Нали ме чу, Уили. Ще ти дам петстотин долара и ще платя разноските ти за еднодневен или може би двудневен престой в Женева. Единственото, което искам, е да посрещнеш майка ми и да я отведеш със себе си в Лондон.
— Не ставам за бавачка. А и от това, което си ми казвал за майка си, ми се струва, че тя е последният човек, който се нуждае от придружител по време на пътуване.
— Но сега се нуждае. Някой я преследва, ще ти обясня, когато се видим в Женева. Какво ще кажеш, Уили? Ще го направиш ли?
— Разбира се. Но си задръж петстотинте долара. Сигурен съм, че с майка ти ще си допаднем много. Виж, може да поемеш разноските. Знаеш, че обичам да пътувам удобно.
