— От Берлин не ви ли отговориха? — попита Фон Тиболт.
— Да. Хората ни във Финанцминистериум. Бяхме научили, че огромни суми биват отклонявани от Германия и бе в наш интерес да не се месим. Помагахме на всичко, което рушеше нацистката машина и вярвахме, че мирът и разумът скоро ще възтържествуват. Но пет дни след като госпожа Холкрофт напусна Ню Йорк и през Мексико и Буенос Айрес стигна до Лисабон, Хайнрих Клаузен, геният на Финанцминистериум, тайно отлетя от Берлин. Първата му спирка бе Женева, където се срещна с банкер на име Манфреди, после също продължи към Лисабон. Бяхме сигурни, че той няма да измени на Райха. Той най-много от всички вярваше в германското, в арийското превъзходство. Още повече че той не можеше да търпи провалите на гангстерите в Хитлеровите редици. — Хер Оберст направи пауза. — Ние просто сглобихме фактите. Клаузен и неговата уж невярна бивша съпруга се срещат заедно в Лисабон; хиляди милиони са прехвърлени в Швейцария… а разгромът на Германия вече бе сигурен. Потърсихме по-съществена връзка между тях и открихме Женева.
— Прочетохте ли документите?
— Прочетохме всичко, оставено в женевската банка, за което платихме петстотин хиляди швейцарски франка.
— На Манфреди ли?
— Естествено. Той знаеше кои сме и смяташе, че ще повярваме и ще уважим посочените в документа цели. Ние го оставихме да си мисли така. Волфсшанце! Чия Волфсшанце? „Злото трябва да се поправи.“ Такова нещо никога не би им хрумнало. Предназначението на тези пари бе възраждането на Райха.
— Какво направихте тогава?
Старият войник погледна Фон Тиболт право в очите.
— Върнахме се в Берлин и екзекутирахме баща ти, Кеслер и Хайнрих Клаузен. Те никога не са мислили да се самоубиват, а да избягат в Южна Америка и оттам да наблюдават реализацията на своя план. Но се намесихме ние и те загинаха, както бе писал Клаузен в трогателното писмо до своя син.
Фон Тиболт стисна люгера.
— Значи вие научихте тайната на Алтийн Клаузен?
— Преди малко говорехте за курви. Тя е най-голямата курва на света.
— Това, че не сте я убили, ме изненадва.
— Отново ирония. Нямахме избор, защото разбирахме, че след смъртта на Клаузен тя е ключът към Волфсшанце. Вашата Волфсшанце. Знаехме, че с Клаузен са обмислили всеки ход през следващите години. Трябваше да ги научим до един и тъй като тя нямаше да ни ги каже, трябваше да я наблюдаваме. Кога щеше да бъде деблокирана сметката? Как точно щяха да се използват милионите? И от кого?
— От Sonnenkinder — каза Фон Тиболт.
Но старецът не го разбра.
— Какво казахте?
— Няма значение. Значи чакахте Алтийн Клаузен да направи първия си ход.
— Да, но не научихме нищо от нея. С течение на годините постепенно се уверихме, че тя е попила изцяло нарежданията на гениалния си съпруг. Цели тридесет години тя не издаде истинския план с дума или действие. Човек не може да не се възхити на абсолютната й дисциплина. Първия сигнал получихме, когато Манфреди се свърза със сина. — Фалкенхайм потрепера от възмущение. — Най-силно я презирам за това, че допусна да издевателстват над собственото й дете. Холкрофт не знае нищо.
Русокосият се изсмя.
— Толкова сте далеч от истината. Височайшата Нахрихтендинст е сбирщина от глупаци.
— Така ли мислиш?
— Убеден съм. През цялото време сте следели не това, което е трябвало.
— Какво?
— В продължение на тридесет години сте наблюдавали човек, който нищо не е знаел. Курвата, както я нарекохте, е сигурна, че тя и синът й наистина са част от едно голямо извинение. Тя никога не е мислела друго! — Смехът на Фон Тиболт отекна в стаята. — Това пътуване — продължи той, — е най-ловката манипулация на Хайнрих Клаузен. Изведнъж разкаялият се грешник се е превърнал в свят човек, който преследва благородна цел. Това сигурно е била най-убедителната му роля. Последователен до края, той не е настоял тя да се съгласи веднага. Синът трябвало сам да види справедливата цел на своя баща-мъченик и след като напълно повярва в нея, изпълнението й да се превърне в най-върховния смисъл на живота му. — Фон Тиболт се наведе към масичката със скръстени ръце, в едната държеше револвера. — Не разбирате ли? Никой от нас не можеше да го направи. Документът в Женева бе замислен напълно логично. Милионите, откраднати от Третия райх, са легендарни. Между сметката в Женева и един истински син на Германия не трябваше да съществува никаква връзка.
Фалкенхайм се вторачи в Йохан.
— И тя така и не е разбрала?…
— Не, никога. Била е обикновена марионетка. Причината за това е била чисто психологическа. Фактът, че Хайнрих Клаузен се оказал напълно невинен, я накарал отново да повярва в него така, както в началото. Тя се била омъжила точно за този човек, а не за нациста.
— Невероятно — прошепна хер Оберст.
— И още как — съгласи се Фон Тиболт. — Тя спазваше безупречно инструкциите му. Опитваше се да предвиди всяка случайност и да се застрахова срещу нея. Дори осигурила фалшифициран смъртен акт на бебе от мъжки пол, който бил оставен в една лондонска болница. Всички следи, водещи към Клаузен, били заличени. — Фон Тиболт отново се усмихна самодоволно. — Оказахте се недостойни за Волфсшанце.
— За вашата Волфсшанце — да, но не и за моята. — Фалкенхайм отмести погледа си от него. — Заслужавате поздравления.
Изведнъж усмивката на Фон Тиболт замръзна на устните му. Нещо не бе наред. Прочете го в погледа на стареца, който за миг просветна в мрачните, потънали в изпития череп очи.
— Погледни ме! — изкрещя той. — Погледни ме!
Фалкенхайм се обърна към него.
— Какво има?
— Току-що споменах нещо… за което и преди си знаел, ти си знаел…
— Какво искаш да кажеш?
Фон Тиболт стисна стареца за гърлото.
— Говорех за предвиждане на всяка случайност. За смъртен акт в лондонска болница! Ти си чувал всичко това!
— Не разбирам накъде биеш. — Треперещите пръсти на Фалкенхайм се бяха вкопчили около китките на русокосия, който толкова силно стискаше гърлото му, че от него се изтръгваха хрипове.
— Мисля, че добре ме разбираш. Това, което ти казах, трябваше да те изуми. Но така ли стана? Ти се опита да го изиграеш, но не го направи добре. Дори не реагира при споменаването на болницата и смъртния акт! Чувал си го от някого и преди!
— Нищо не съм чувал — едва си пое въздух, за да произнесе Фалкенхайм.
— Не ме лъжи! — Фон Тиболт удари стареца през лицето с револвера и разкървави бузата му. — Не те бива вече. Твърде стар си за това. Правиш грешки. Мозъкът ти е атрофирал. Замълча точно там, където не трябваше.
— Ти си луд…
— А ти си лъжец! И то доста слаб. Предател. — Той отново удари хер Оберст с цевта. От разраненото му лице потече кръв. — Ти ме излъга за нея!… Боже мой, ти си знаел!
— Не, нищо… нищо.
— Всичко си знаел! Тя затова е тръгнала към Женева, а аз не можех да си го обясня. — Фон Тиболт отново замахна гневно и разцепи устната му. — Ти си се свързал с нея в последен отчаян опит да ни спреш! Ти си я заплашил… с неща, които тя никога не е знаела!
— Не е вярно… грешиш.
— Не — отвърна Фон Тиболт тихо. — Това е единствената причина тя да тръгне за Женева… Значи така си мислел, че ще ни спреш. Майката ще каже на сина си да се откаже от плана, защото той е лъжа.
Фалкенхайм поклати глава, лицето му бе обляно в кръв.
