Фон Тиболт се върна при вратата безшумно и за миг се поколеба дали да я разбие, както несъмнено би постъпил убиец от „Одесса“. Отказа се да го прави. Хер Оберст бе стар и болен, но не беше глупак. Някъде в себе си или в количката си сигурно криеше оръжие. Ако чуе някой да разбива вратата му, той веднага ще го насочи към нея.
Йохан се усмихна. Нямаше нищо лошо в това малко да си поиграе с него. На сцената щеше да се появи още един съвършен актьор. Кого ли публиката щеше да аплодира най-бурно? Отговорът бе прост: онзи, който ще дочака падането на завесата след последното действие. Това нямаше да бъде Клаус Фалкенхайм.
Той почука на вратата.
— Майн хер, простете, че ви безпокоя. Йохан фон Тиболт е. Дойдох с кола, но тя не можа да изкачи баира.
Последва тишина. Ако тя продължеше повече от пет секунди, Фон Тиболт щеше да пристъпи към действие. Не трябваше да остави стареца да се обади на някого. Хер Оберст попита:
— Фон Тиболт?
— Да, братът на Хелдън. Трябва да поговоря с нея. Не я намерих в издателството и предположих, че е тук.
— Не, няма я. — Старецът отново замълча.
— В такъв случай не бих искал да ви причинявам безпокойство, майн хер, но дали би било възможно да поръчам такси по телефона?
— По телефона?
Йохан се усмихна. Макар че не го виждаше, той усети объркването му.
— Да, и веднага си тръгвам. Наистина трябва да намеря Хелдън до обяд. В два часа заминавам за Швейцария.
Този път паузата бе по-кратка. Той чу как се вдига резето и вратата се отвори. Пред него стоеше хер Оберст в инвалидната си количка. Краката му бяха увити в одеяло, за разлика отпреди няколко минути.
— Danke, mein Herr.66 — Фон Тиболт протегна ръката си: — Радвам се да ви видя отново.
Старецът вдигна колебливо кокалестата си ръка, за да отговори на поздрава. Йохан бързо я стисна и я изви наляво. Рязко дръпна одеялото от скута на Фалкенхайм и видя това, което очакваше — един люгер върху измършавелите му крака. Той го взе и затръшна с крак вратата зад себе си.
— Heil Hitler! General Falkenheim — каза той. — Wo ist der Nachrichtendienst?67
Старецът стоеше неподвижно, вперил невъзмутим поглед в нападателя си.
— Чудех се кога ще разберете, но не мислех, че ще е толкова скоро. Поздравявам ви, Sohn Wilhelm von Tiebolts.
— Да, аз съм син на Вилхелм, но и още нещо.
— Новият фюрер, разбира се. Това е мечтата ти, но тя няма да се сбъдне. Ние ще те спрем. Ако си дошъл да ме убиеш, готов съм да умра.
— Защо да те убивам? Толкова ценен заложник.
— Съмнявам се, че ще получиш голям откуп.
Фон Тиболт бутна количката към средата на стаята.
— Съгласен съм — отвърна той и рязко я спря. — Предполагам, че разполагаш с известна сума, която си изпросил от преследваните деца, за които толкова много се грижиш. Но аз не се интересувам от пфениги и франкове!
— Сигурно е така. Тогава натисни спусъка.
— И се съмнявам — добави Фон Тиболт, — че старецът, който скоро ще умре от рак на мозъка в санаториум край Щутгарт, би ми предложил повече. Не съм ли прав?
Фалкенхайм се опита да скрие изненадата си.
— Той бе много смел човек — отвърна той.
— Несъмнено. Вие всички сте смели. За да се извърши предателство, също е нужна смелост. Макар и по-особена. Да вземем Вернер Герхарт например.
— Герхарт?… — Този път шокът бе твърде голям и въздействието му върху стареца бе очевидно. — Как открихте името му?
— Чудно ви е как съм се добрал до него? И как въобще съм разбрал за вас, нали?
— За мен не толкова. Аз направих така, че да съм близо до член от семейството ви. Рискът, който поех, бе очевиден, но го прецених като необходим.
— Да, красивата Хелдън. Но нас всички ни намират красиви. Това има своите предимства.
— Тя не е като вас и никога не е била.
— Да, тя се присъедини към вашите скитници и боклуци. Прокълнатите деца. Безхарактерна курва. Сега спи с американеца.
— Мнението ти не ме интересува. Как разбрахте за Герхарт.
— Защо мислите, че ще ви кажа?
— Аз ще умра. Какво значение има?
— Да се споразумеем така: ще ви отговоря, ако ми кажете как научихте за Волфсшанце.
— Съгласен. Но първо Герхарт.
— Защо не? Той не ме интересува. Един изкуфял слабоумен старец.
— Оставете го! — извика изведнъж Фалкенхайм. — Той преживя толкова много… болка.
— Звучи трогателно.
— Те го съсипаха. След четири месеца мъчения се побърка. Оставете го на мира.
— Кои бяха? Съюзниците? Англичаните ли?
— „Одесса“.
— Веднъж и те да свършат нещо полезно.
— Кой ти каза името му? Как научи за него?
Фон Тиболт се усмихна.
— Чрез британското разузнаване. Те имат досиета на Нахрихтендинст. И представете си, точно сега много се интересуват от членовете й. Целта им е да ви намерят и да ви унищожат.
— В това няма логика…
— Напротив, има. Намерили са доказателство, че вие сте наели Тинаму.
— Тинаму? Абсурд!
— Не е абсурдно. Това е било вашето последно отмъщение. Отмъщението на стари и уморени хора срещу враговете им. Доказателството е неопровержимо, повярвайте ми. Лично аз им го дадох.
Старият човек погледна Йохан с изкривено от отвращение лице.
— Ти си циник!
— А сега за Волфсшанце — Фон Тиболт повиши тон. — Откъде? Как? Предупреждавам ви, веднага ще разбера, ако ме излъжете!
Фалкенхайм се облегна назад.
— Това няма никакво значение и за двама ни. Аз ще умра, а теб ще те спрат.
— Сега пък аз не се интересувам от мнението ви. Волфсшанце!
Фалкенхайм погледна към него безизразно.
— Алтийн Клаузен — каза той тихо. — Почти съвършената стратегия на Хайнрих Клаузен.
Фон Тиболт замръзна от изумление.
— Съпругата на Клаузен? — попита той бавно. — Вие сте научили за нея?
Старецът обърна гръб на Йохан.
— Не беше трудно — навсякъде имахме информатори. И в Ню Йорк, и в Берлин. Знаехме коя е госпожа Ричард Холкрофт и точно защото знаехме, се разпоредихме навсякъде да я защитават. В това се състои цялата ирония — ние да я защитаваме. После научихме следното: в разгара на войната, докато американският й съпруг отсъства от дома, тя взема частен самолет до Мексико. Оттам заминава тайно за Буенос Айрес, където получава дипломатически паспорт от германското посолство и с него отлита за Лисабон. Но защо за Лисабон?
