— Извън себе си съм от яд. Ще трябва да го извикам на дуел — каза Холкрофт и я прегърна.
Хелдън се засмя и го целуна.
— Трябва да се срещна с него днес.
— Ще дойда с теб. Нали вече имам благословията на брат ти. Да видим дали ще получа и неговата.
— Не. Трябва да отида сама. Само за около час и нещо.
— Два часа. Повече не ти отпускам.
— Добре, два часа. Ще застана пред инвалидната количка и ще му кажа: „Хер Оберст, ще ви напусна, защото в живота ми има друг мъж.“ Мислиш ли, че това ще го сломи?
— Направо ще го убие — прошепна Ноъл и бавно се наведе над нея.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тенисън тръгна към паркинга на летище „Орли“ и видя сивото рено. Зад волана му седеше вторият по чин висш офицер на Сюрте. Бе роден в Дюселдорф, но израснал във Франция. Самолетът, с който някога бе дошъл тук, бе излетял от една неизвестна писта северно от Есен. Датата бе десети март хиляда деветстотин четиридесет и пета. Той бе само на шест години и не си спомняше отечеството. Но имаше дълг към него, какъвто имаше всеки Sonnenkinder.
Тенисън отвори вратата и се качи в колата.
— Bonjour, monsier65 — поздрави той.
— Bonjour — отвърна французинът. — Изглеждаш уморен.
— Имам да свърша доста неща тази нощ. Донесе ли това, за което те помолих? Времето ми е крайно ограничено.
— Да, всичко е наред. — Служителят на Сюрте се пресегна към поставката под таблото, взе оттам една папка и му я подаде. — Мисля, че информацията ще ви се стори пълна.
— Кажи ми най-важните неща. После ще я чета. Искам веднага да разбера какво е положението.
— Добре. — Французинът остави папката на коленете си. — Първо, най-важното. Мъжът на име Вернер Герхарт в Нюшател не би могъл да бъде действащ член на Нахрихтендинст.
— Защо да не може? Фон Папен имаше врагове сред дипломатическия корпус. Защо Герхарт да не е един от тях?
— Може и да е бил, но аз говоря в сегашно време — вече не е. Той не само е изкуфял, но въобще не е с всичкия си и това не е обичайното старческо слабоумие. От години е така, станал е за посмешище на хората в селото. Всички го знаят като старец, който си говори сам и храни гълъби на площада.
— Може да симулира — допусна Тенисън. — „Не е с всичкия си“ не ми прилича на термин от патологията.
— Има доказателство за това. Записан е като амбулаторно болен в местната клиника. Медицинският му картон е напълно редовен. Умственото му равнище е като на дете и той едва се грижи за себе си.
Тенисън кимна и се усмихна.
— Достатъчно за Вернер Герхарт. Като говорим за болни, какво е състоянието на предателя в Щутгарт?
— Рак на мозъка в напреднал стадий. Не му остава повече от седмица.
— Значи е останал само един от водачите на Нахрихтендинст — каза Тенисън. — Клаус Фалкенхайм.
— Очевидно. Но той може да е предал властта си в ръцете на някой по-млад. Някой от войниците, които са на негово разположение.
— Войници? От Verwunschte Kinder, които той защитава ли?
— Не. Повечето от тях са заредени с идеализъм, но редиците им са немощни. Фалкенхайм им помага, но ги държи настрана от Нахрихтендинст.
— Тогава кои са войниците му?
— Те са евреи.
— Евреи!
Французинът кимна.
— Предполагаме, че ги викат за изпълнението на конкретни задачи. Те не са част от някаква организация или структура. Общото между тях е не само това, че са евреи, но и че идват от едно и също място в Израел.
— Кое е то?
— Кибуцът Хар Ша’Алав. В Негев.
— Хар Ша’Алав?… Господи, съвършено — каза Тенисън с хладно уважение към чуждия професионализъм. — Хар Ша’Алав. Кибуцът в Израел, в който, за да живееш, трябва да отговаряш само на едно условие — да си единственият оцелял член на загинало в лагерите семейство.
— Точно така — отговори французинът. — В кибуца живеят повече от двеста мъже — да, те вече са мъже, от които могат да се набират войници.
Тенисън се загледа навън.
— „Убий ме и друг ще заеме мястото ми. Убий и него, ще дойде трети“. Представям си една невидима армия, която е готова да приеме колективна смъртна присъда. Причината за жертвоготовността им е разбираема, но това не е армия, а войници, които изпълняват определено поръчение. — Тенисън се обърна към шофьора. — Сигурен ли си в информацията си?
— Да. Първата следа получихме от двамата убити в Монтрьо. Лабораториите направиха изследвания на дрехите, подметките, сплавите в зъбите и особено белезите от операциите им. И двамата бяха ранявани, в рамото на единия дори имаше парченца от куршум. От анализа им установихме, че е участвал в сражението при Йом Кипур. Други разкрития ни помогнаха да стесним границите на района до северозападен Негев и така открихме кибуца. Останалото беше лесно.
— Изпратихте човек в Хар Ша’Алав?
Французинът отново кимна.
— Да, изпратихме един от нашите хора. Докладът му е тук. В Хар Ша’Алав не се говори открито за тези неща, но е ясно какво става. Изпращат им съобщение и се избират няколко човека, които получават указания.
— Потенциални самоубийци, чиято единствена цел е унищожаването на всичко, белязано с пречупен кръст.
— Точно така. Разкритията ни се потвърждават от факта, че Фалкенхайм е пътувал до Израел преди три месеца. Компютрите ни засякоха името му.
— Преди три месеца… тогава Манфреди за пръв път се е свързал с Холкрофт, за да му определи среща в Женева. Така че Фалкенхайм не само е знаел за Волфсшанце, но е имал време и да изготви план за действие. Той е събрал и подготвил армията си предварително. Време е да се срещнем с него в истинските си роли като синове на Райха. Единият верен, другият предател.
— На кого ще припишем убийството му?
— На „Одесса“, разбира се. Организирай удар срещу Хар Ша’Алав. Избийте лидерите, но всичко да бъде внимателно подготвено. Хвърлете вината върху терористите от „Рахе“. Хайде, тръгвай.
В следващата сцена мъжът, който върви по виещия се прашен път, няма да бъде наричан Джон Тенисън. Той ще се казва Йохан фон Тиболт, каквото е истинското му име, синът на Вилхелм, лидерът на новия Райх.
Къщичката вече се виждаше, което означаваше, че смъртта на предателя наближава. Фон Тиболт се извърна и погледна назад към хълма. Мъжът от Сюрте му махна. Той щеше да остане на мястото си, за да блокира пътя, докато бъде изпълнена задачата. Фон Тиболт спря на около десетина метра от каменната пътека, която водеше към къщичката. Скрит от листата на дърветата, той извади пистолета от кобура и го сложи в джоба на палтото си. Наведе се ниско, мина покрай вратата и се изправи, за да погледне през единствения прозорец на предната стена на къщата.
Въпреки че утринното слънце се бе показало, в мрачната стая светеше настолна лампа. До нея в инвалидната си количка с гръб към прозореца седеше Клаус Фалкенхайм.
