Нямахме време да проверим.
— Все някой от тях е жив. И сигурно е много богат и влиятелен.
— Очевидно.
— От залавянето на Тинаму фокусът вече се измества към разкриването на Нахрихтендинст.
— Логично развитие, бих казал — съгласи се Пейтън-Джоунс. — Трябва да добавя още една причина за това. Тя не е строго професионална, защото в нея има личен елемент. Мисля, че хора на Нахрихтендинст убиха един млад колега, когото бях обучил.
— Кой беше той?
— Мой помощник. Най-отдаденият на работата си служител, когото съм срещал. Трупът му бе намерен в малко селце на име Монтрьо, на около двеста километра южно от Париж. Замина за Франция, за да преследва Холкрофт, но разбра, че той няма да го доведе до нищо.
— Какво мислите, че е станало?
— Аз зная какво е станало. Спомнете си, че той се опитваше да открие Тинаму. Когато се разбра, че Холкрофт наистина ви търси във връзка с малко наследство…
— Да, съвсем малко — вметна Тенисън.
— …младият ми колега продължи тайно издирването. Той бе изключителен професионалист и започна да напредва. Нещо повече — сигурно е открил някаква връзка. Не може да не е открил. Тинаму, Нахрихтендинст… Париж. Всичко съвпада.
— Защо?
— Едно от имената в списъка е на човек, който живее близо до Париж, но не знам точно къде е. Навремето е бил генерал във Върховното командване на Германия. Името му е Клаус Фалкенхайм. Според нас той е бил много повече — един от основателите и водачите на Нахрихтендинст. Известен е като хер Оберст.
Джон Тенисън се скова.
— Имате думата ми — каза той. — Нищо няма да излезе в печата.
Холкрофт седна на канапето и разгърна вестника. На първа страница имаше огромно заглавие, от което всичко ставаше ясно.
Почти всички статии на страницата бяха свързани с драматичното залавяне и смъртта на Тинаму. В някои от материалите журналистите изказваха предположения за следата на Тинаму в убийствата на братята Кенеди и Мартин Лутър Кинг, а също така и за връзката му с Осуалд и Руби. От по-скорошните събития бяха споменати покушенията в Мадрид и Бейрут, Париж, Лисабон, Прага и дори Москва.
Непознатият мъж с татуирана върху ръката роза веднага се превърна в легенда. Салоните за татуировки навсякъде по света увеличиха многократно клиентите си.
— Боже мой, той успя — каза Ноъл.
— А името му не се споменава никъде — отвърна Хелдън. — Не е много в негов стил да се откаже от признание за приноса си в събитие от такъв мащаб.
— Ти каза, че той се е променил под влияние на Женева. Предполагам, че е така. Човекът, с когото аз разговарях, не поставяше своите интереси в центъра. Казах му, че женевската банка не иска усложнения, а директорите са готови да отстранят всеки от нас, който би злоупотребил със сумата. Опасностите и хората, които брат ти е срещал, докато е следил Тинаму, доста биха изплашили банкерите.
— Но според теб и брат ми съществува организация, която е по-силна от „Рахе“, „Одесса“ или Волфсшанце и която се опитва да ви спре. Как ще реагират на това в Женева?
— Ще им кажем само част от истината — отвърна Холкрофт. — А може и нищо да не им казваме, ако с брат ти я разкрием.
— Можете ли?
— Вероятно. Йохан смята, че ще успеем, а в тези неща той има много повече опит от мен. Преминахме през някакъв луд процес на елиминиране на вероятностите. Първо мислехме, че са от една организация, после от друга, а накрая се оказа, че е трета.
— Говориш за „Одесса“ и „Рахе“, нали?
— Да. Те не ни интересуват. Търсим друга, но ни трябва поне едно име.
— Какво ще правите, след като го намерите?
— Не зная — отвърна Холкрофт. — Надявам се брат ти да измисли нещо. Зная само, че каквото и да предприемем, трябва да действаме бързо. Майлс ми е дал още няколко дни. След това той публично ще ме обвини, че имам нещо общо с убийствата от летище „Кенеди“ до хотел „Плаца“. Ще поиска екстрадиране и искът му ще бъде уважен. Ако това стане, с Женева е свършено. С мен също, въпреки всичките ми намерения и усилия.
— Ако те открият — каза Хелдън. — Ние знаем начин…
Ноъл се вторачи в нея.
— Не — отвърна той. — Нямам намерение да прекарам живота си с обувки с каучукова подметка, сменяйки три пъти на ден връхните си дрехи, в чиито джобове да нося пистолети и заглушители. Искам ти да си част от моя живот, а не аз от твоя.
— Може да се окаже, че нямаш избор.
Телефонът иззвъня, и двамата се сепнаха. Холкрофт вдигна слушалката.
— Добър ден. Господин Фреска е на телефона.
Обаждаше се Тенисън.
— Можете ли да говорите? — попита Ноъл.
— Да. При мен всичко е наред, а и не вярвам в централата на „Жорж V“ да проявяват интерес към обикновено обаждане от Лондон. Трябва да внимавате все пак.
— Разбирам. Поздравления. Казахте, че ще го направите и удържахте на думата си.
— Много ми помогнаха.
— С британците ли си съдействахте?
— Да. Прав бяхте. Отдавна трябваше да отида при тях. Държаха се чудесно.
— Радвам се да го чуя. Хубаво е да знаем, че в тяхно лице имаме приятели.
— Нещо повече. Знаем името на един от враговете на Женева.
— Какво?
— Вече разполагаме с имена. Сега можем да им излезем насреща. Трябва да го направим, за да спрем убийствата.
— Как?
— Ще ви обясня, като се видим. Приятелят ви Кеслер е бил много близо до истината.
— Фракция на „Одесса“.
— Внимавайте — прекъсна го Тенисън. — Да кажем, че това са няколко уморени старци, които имат твърде много пари и незатихнала след войната омраза.
— Какво ще правим?
— Вероятно няма да се наложи да правим нищо, защото британците могат да го свършат вместо нас.
— Те знаят ли за Женева?
— Не, но са ми задължени.
— Не сме се и надявали на такова нещо.
— Но го заслужаваме — отвърна Тенисън. — Ако мога да се изразя по този начин.
— Разбира се, че е така. Тези… старци. За всичко ли са виновни? Дори за Ню Йорк ли?
— Да.
— Тогава аз нямам колебания.
— И да имахте, скоро биха се разсеяли напълно.
