на сирени.
Тенисън пусна трупа да се свлече на земята и се втурна към вратата с пистолет в ръка. Оттам натисна няколко пъти спусъка, докато не изпразни пълнителя. Тялото на мъртвия подскачаше при проникването на всеки куршум.
Гласовете от предавателя говореха едновременно и се заглушаваха взаимно. Той чу тичащи по коридора стъпки.
Йохан фон Тиболт се приближи до стената и седна на пода с изопнато от умора лице. Бе постигнал целта си. Тинаму бе заловен.
От Тинаму.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Последната среща се състоя двадесет и седем часа и половина след смъртта на непознатия мъж, за когото се твърдеше, че е Тинаму.
Голямото събитие, съобщено първо от „Гардиън“, а по-късно потвърдено от Даунинг стрийт, разтърси света. Британското разузнаване бе изказало своята благодарност на източник, пожелал да остане анонимен, но бе отказало да направи каквито и да било други коментари по случая. То си бе възвърнало първенството, загубено през последните години, изпълнени с грешки и провали.
Пейтън-Джоунс извади два плика от джоба си и ги подаде на Тенисън.
— Това е толкова нищожна компенсация… Британското правителство никога няма да може да ви се отплати за помощта.
— Аз не съм търсил отплата — отвърна Тенисън и взе пликовете. — Важното е, че Тинаму вече го няма. Предполагам, че в единия плик е писмото от MI5, а в другия са имената на Нахрихтендинст.
— Да.
— И името ми е заличено от операцията?
— Никога не е фигурирало в докладите ни. Споменавали сме ви просто като „доброволен източник“. Писмото, копие от което остава в архива ни, потвърждава, че досието ви е безупречно.
— А онези, които чуха името ми по предавателите си.
— В случай, че някой го разкрие, ще бъде съден по Закона за държавната тайна. Въпреки че това не би имало значение. Те чуха само името Тенисън. Сигурно има десетина човека със същото име, чието сътрудничество с британското разузнаване се пази в пълна тайна. Ако се наложи, можем да представим всеки един от тях като участник в случая.
— Тогава бих казал, че въпросът е приключен.
— Да — съгласи се Пейтън-Джоунс. — Какво ще правите сега?
— Какво ще правя ли? Ще си върша работата, естествено. Аз съм журналист. Може все пак да изляза в кратък отпуск. След нещастието със сестра ми трябва да се погрижа за имуществото й. После бих искал да си почина малко. Може би в Швейцария. Обичам да карам ски.
— Сезонът е в разгара си.
— Да — Тенисън замълча. — Надявам се, че няма да е нужно да ме следите повече.
— Разбира се, че не. Освен ако вие не го искате.
— Да го искам?
— Да, ако имате нужда от охрана — Пейтън-Джоунс подаде на Тенисън фотокопие на някакво листче. — Тинаму се е държал като професионалист до края. Искал е да унищожи това и се е опитал да го глътне. Оказахте се прав. Нахрихтендинст са замесени.
Тенисън погледна бележката. Буквите, макар и малко неясни, бяха четливи.
— Нахрихт. 1360. 78к. Au 230, 220.
— Какво означава това? — попита той.
— Съвсем просто е — отвърна агентът. — „Нахрихт“ очевидно е Нахрихтендинст. Числото „1360. 78к“ е метрическият еквивалент на 3000 паунда или 1 тон и половина. „Au“ е химическият символ на златото. „23 и 22“ предполагаме, че са географските координати на Йоханесбург. На Тинаму е било платено със злато за вчерашното покушение. Стойността му се равнява на около 3 600 000 лири стерлинги или на повече от седем милиона щатски долара.
— На човек му става страшно, като си помисли с какви суми разполагат Нахрихтендинст.
— По-страшно е това, за което ги използват…
— Нали няма да дадете публичност на информацията? Или на бележката?
— Бихме предпочели да се запази в тайна. Но си даваме сметка, че нямаме право да ви забраним, най- малко на вас, да я публикувате. В статията си в „Гардиън“ писахте за неизвестна група, която може би стои зад опита за покушение.
— Аз просто подхвърлих хипотеза — поправи го Тенисън. — Дотолкова, доколкото тя е логична за метода на действие на Тинаму. Той е наемен убиец, а не отмъстител. Научихте ли нещо за самия него?
— Абсолютно нищо. За съжаление единственият документ, намерен у него, е подправена карта на служител към MI5. Отпечатъците му не фигурират в никоя картотека от Вашингтон до Москва. Шлиферът му не е конфекция и се съмняваме, че е английски. По ризата и бельото му няма никакви печати от обществени перални. Открихме, че костюмът му е купен от магазин на Олд Бонд стрийт, но за него е платено в брой.
— Но той е пътувал непрекъснато. Не може да е нямал никакви документи.
— Не знаем къде да търсим. Дори не знаем националността му. Лабораториите вече цяло денонощие работят, за да ни дадат някакъв ориентир — зъбна идентификация, следи от операции, особени физически белези, които да бъдат разпознати от компютрите. Въобще каквото и да е. Но засега без резултат.
— А може би този човек не е Тинаму. Единствените доказателства са татуировката върху ръката и сходен калибър на оръжията. Дали това е достатъчно?
— Вече да. Ако искате, може да го добавите в статията си за утрешния брой. Балистичният анализ е неопровержим. Две от скритите карабини плюс пушката, която е била намерена у него, съвпадат с оръжията, използвани при предишни убийства.
Тенисън кимна.
— Това поне е сигурно доказателство, нали?
— Разбира се — Пейтън-Джоунс посочи фотокопието. — Какъв е отговорът ви?
— За кое? За бележката?
— Нахрихендинст. Вие изказахте предположение за връзката им с Тинаму и думите ви се потвърдиха. След като разкрихте тази изключителна история, имате всички права да я публикувате.
— Но вие не искате да го правя.
— Не можем да ви спрем.
— От своя страна, и вас нищо не може да ви спре да включите името ми в докладите си, а това аз най- малко искам.
Агентът от MI5 прочисти гърлото си.
— Е, всъщност има нещо. Дадох ви дума, господин Тенисън. А аз държа на думата си.
— Убеден съм в това. Но съм също толкова сигурен, че обещанието ви може да остане неизпълнено, ако ситуацията налага това. Не вие, а някой друг може да вземе решението.
— Малко вероятно е. Вие сте разговаряли само с мен и това споразумение е между нас двамата.
— Значи „доброволният източник“ може да остане анонимен и да не бъде свързан никога с никаква личност?
— Точно така. Подобна практика се използва често в нашите среди. Целият си живот съм прекарал в тази служба и когато обещая нещо, държа на думата си.
— Разбирам. — Тенисън се изправи. — Ще се опитате ли да откриете членовете на Нахрихтендинст, които са замесени?
— Нужно е време. Поне месец-два. Искам да се приближа до тях, без да вдигам много шум.
— Мислите ли, че ще успеете? — Тенисън посочи към единия от пликовете на масата. — Тези имена дали ще помогнат?
— Не зная. Едва в началото съм. Имаме записани само осем души и не знаем дали все още са живи.
