— Слава богу! — Ноъл погледна към Хелдън в другия край на стаята и се усмихна. — Какво трябва да направя?
— Сряда е. Петък вечер да сте в Женева. Тогава ще се видим. Аз ще пътувам с късния самолет от „Хийтроу“ и ще пристигна там към единадесет и тридесет или дванадесет. Обадете се на Кеслер в Берлин и му предайте същото.
— Защо не още днес или утре.
— Трябва да свърша някои неща, които ще са ни полезни. Нека бъде петък. Знаете ли в кой хотел ще отседнете?
— Да, „Д’Акор“. Майка ми ще пристигне в Женева и ще ме чака там. Имала да ми казва нещо.
От другия край на линията последва продължителна пауза. После Тенисън прошепна:
— Какво казахте?
— Че майка ми също ще дойде в Женева.
— Ще поговорим по-късно — отвърна братът на Хелдън едва чуто. — Сега трябва да тръгвам.
Тенисън остави слушалката върху малката масичка в апартамента си на Кенсингтън стрийт. Той винаги изпитваше ненавист към апарата, когато му носеше неприятни новини. В случая това, което бе научил, криеше такава опасност, каквато и намесата на Нахрихтендинст.
Полудяла ли бе Алтийн Клаузен, за да хване самолета за Женева? Това не бе предвидено в плана, който й бе представен. Нима старицата си въобразяваше, че може да пропътува разстоянието до Швейцария, без да събуди подозрение, особено сега? Може би бе станала по-непредпазлива с годините. В такъв случай не й оставаше да живее достатъчно дълго, за да съжали за неблагоразумието си. Или може би нейната преданост — така, както тя я разбираше, отново се бе разколебала. В такъв случай необходимо бе да й се напомни как трябва да се степенуват нещата, преди да се сбогува с живота, в който толкова често бе злоупотребявала с другите.
Така да бъде. Той имаше своите първостепенни задачи и тя щеше да стане една от тях. Планът на Волфсшанце скоро щеше да бъде приведен в изпълнение. Всичко щеше да стане в точно определена последователност.
Първо списъците. Те бяха два и представляваха ключът към Волфсшанце. Единият се състоеше от единадесет страници и съдържаше имената на около шестстотин мъже и жени — най-способните мъже и жени от всички краища на света. Това бе елитът на Sonnenkinder, лидерите, които очакваха сигнал от Женева, че ще получат милионите. С тях щяха да осигурят влиянието си, да предопределят изборите и политиките. Този списък очертаваше контурите на Четвъртия райх.
За да станат те реални, лидерите имаха нужда от последователи. Имената на всички тези хора по целия свят бяха записани върху сто микрофилма. Това бе другият основен списък на стотиците хиляди заченати или вербувани от децата, изпратени от Райха с кораб, самолет или подводница.
Операция Sonnenkinder.
Списъците, имената. В един-единствен екземпляр, който не биваше да се размножава и трябваше да бъде ревниво пазен като Светия Граал. Морис Граф го бе съхранявал години наред и бе внасял в него всички настъпили промени. После списъкът бе предаден на Йохан фон Тиболт за двадесет и петия му рожден ден. Церемонията символизираше преминаването на властта от едни ръце в други. Новоизбраният абсолютен лидер бе надминал очакванията на всички.
Джон Тенисън бе пренесъл списъците в Англия, съзнавайки, че трябва на всяка цена да им намери надеждно скривалище, което да е по-сигурно от всяка банка и по-недостъпно от всеки трезор в Лондон. Той ги бе скрил в едно затънтено миньорско градче в Уелс, където един Sonnenkinder ги пазеше и бе готов да даде живота си за тях.
Това беше Йън Леуелен, братът на Морган, помощник-капитанът на кораба на Бомънт „Арго“.
Скоро уелсецът щеше да дойде при него. След като остави кутията и списъците, верният Sonnenkinder трябваше да се реши на саможертвата, за която само преди няколко дни го бе молил на магистралата от „Хийтроу“. Той трябваше да умре, защото никой не биваше да знае за списъците и имената. След неговата смърт само двама души щяха да имат ключа към Волфсшанце. Единият бе кротък професор по история от Берлин, а другият бе направил голяма услуга на британското разузнаване и бе извън всяко подозрение.
Нахрихтендинст. Следващият пункт в програмата.
Тенисън погледна към листа, оставен преди няколко часа до телефона му. Това бе списъкът, получен чрез Пейтън-Джоунс. Основателите на Нахрихтендинст.
Осем имена, осем души. Бяха му нужни само два часа, за да научи онова, което британското разузнаване цели два дни бе търсило безуспешно — пет от тези осем мъже бяха мъртви, а един бе на смъртно легло в санаториум недалеч от Щутгарт. Оставаха двама: предателят Клаус Фалкенхайм, известен като хер Оберст, и бивш дипломат на осемдесет и три години на име Вернер Герхарт, който доживяваше дните си в едно швейцарско село на брега на езеро Нюшател.
Но старци като тях не пътуваха с трансатлантически самолети, за да сложат стрихнин в чаша уиски, не можеха да пребият някого, за да вземат от него снимка, нито пък да водят престрелки из френско селце и да нападат непознат в тъмна уличка в Берлин.
Нахрихтендинст бяха подготвили млади и много способни свои последователи, приели идеите им и дори готови да се жертват за тях… така, както последователите на Волфсшанце.
Нахрихтендинст! Фалкенхайм, Герхарт. Откога ли знаеха за Волфсшанце?
Утре щеше да разбере. Сутринта щеше да вземе самолет за Париж и да отиде при Фалкенхайм. Отблъскващият хер Оберст — съвършен актьор и пълен боклук. Предателят на Райха.
Утре щеше да се срещне с Фалкенхайм и да го пречупи. След това щеше да го убие.
Отвън изсвири клаксон на кола. Тенисън се отправи към прозореца и погледна часовника си. Точно осем. На улицата пред дома му чакаше уелсецът, за да му даде херметически затворената кутия, в която бяха списъците.
Тенисън извади пистолет от едно чекмедже и го пъхна в кобура под мишницата си.
Искаше му се всичко да е свършило и вече да лети за Париж. Нямаше търпение да се срещне с Клаус Фалкенхайм.
Стаята бе обляна в лунна светлина, макар самата луна да не се виждаше в рамката на прозореца. Холкрофт пушеше, седнал на леглото. Беше четири часът сутринта. Събуди се преди петнадесет минути и повече не можа да заспи. Мислеше си за жената до него.
Хелдън. Тя беше тази, с която искаше да остане до края на живота си, а отказваше да му каже къде и с кого живее. Не можеше повече да слуша несериозните й отговори, не му бе до игри.
— Ноъл? — Гласът на Хелдън долетя до него в полумрака.
— Да?
— Какво има, скъпи?
— Нищо. Просто се бях замислил.
— Аз също…
— Стори ми се, че спиш.
— Усетих те как стана от леглото. За какво мислиш?
— За много неща — отвърна той. — Най-вече за Женева. Скоро всичко ще свърши. Ще можем да спрем да бягаме и ти, и аз.
— Точно за това си мислех. — Тя му се усмихна. — Искам да ти издам една моя тайна.
— Тайна ли?
— Не е много голяма, но държа да видя изражението на лицето ти, когато ти я кажа. Ела тук.
Тя протегна ръце към него и той седна гол на леглото до нея.
— Каква е тайната ти?
— За твоя съперник. Мъжът, с когото живея. Готов ли си.
— Да, готов съм.
— Това е хер Оберст. Аз го обичам.
— Старецът ли? — Ноъл си пое въздух.
— Да. Бесен ли си?
