— Не… Това не е истина.
— Истина е и съдържа отговора на последния ми въпрос. Ако толкова сте искали да унищожите Женева, трябвало е само да издадете тайната за нацисткото богатство. За него щяха да бъдат предявени искове от Черно море до северните притоци на река Елба, от Москва до Париж. Но вие сте мълчали. Защо? — Фон Тиболт се наведе още, само на сантиметри от разраненото лице на стареца. — Искали сте да контролирате Женева и да използвате милионите според вашия план: „Злото трябва да бъде поправено“. Мислели сте, че след като Холкрофт научи истината, гневът му ще го превърне в един от вашите предани войници.
— Той непременно ще разбере — прошепна Фалкенхайм. — Той е по-добър от теб — и двамата го съзнаваме, нали? И ти би трябвало да си доволен от това. В крайна сметка и той е Sonnenkinder.
— Sonnen… — Фон Тиболт отново удари с цевта хер Оберст през лицето. — Долен лъжец. Нищо не каза, когато споменах името…
— Защо да те лъжа сега? Операция Sonnenkinder — каза Фалкенхайм. — С кораб, самолет или подводница. Децата били разпратени навсякъде по света. Нямаме списъците, но и не са ни нужни. Те ще бъдат спрени, щом спрем Женева.
— За да стане това, Алтийн Клаузен трябва да стигне до сина си. Тя няма да разкрие Женева, преди да е опитала всички други начини, защото това би означавало да разкрие произхода на сина си и по този начин да го унищожи. И тя е готова на всичко, за да го избегне. Ще се опита тайно да се срещне с него, но ние ще я спрем.
— Вие ще бъдете спрени! — каза Фалкенхайм и се задави от кръвта, която се стичаше от устата му. — Вашите Sonnenkinder никога няма да получат милионите. Ние също имаме армия, за чието съществуване вие дори не подозирате. Всеки войник в нея е готов да жертва живота си, за да ви спре и изобличи.
— Разбира се, Herr General — русият мъж кимна. — Евреите от Хар Ша’Алав.
Макар да бяха произнесени тихо, думите шибнаха стареца като с камшик.
— Не!
— Да — каза Фон Тиболт. — „Убий ме и друг ще заеме мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.“ Евреите от Хар Ша’Алав. Така присърце са възприели идеите ви, че самите те са станали част от Нахрихтендинст. Оцелелите свидетели на Аушвиц.
— Ти си животно — Фалкенхайм се сгърчи от болка.
— Аз съм Волфсшанце, истинската Волфсшанце — отвърна Фон Тиболт и вдигна люгера. — Преди да научите цялата истина, евреите се опитаха да убият американеца, а ето че и техният ред дойде. До една седмица Хар Ша’Алав ще бъде изравнен със земята, което ще бъде краят на Нахрихтендинст. Волфсшанце ще победи.
Фон Тиболт насочи револвера към главата на стареца и натисна спусъка.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
По страните на Хелдън се стичаха сълзи. Тя беше прегърнала мъртвото тяло на Клаус Фалкенхайм, но се страхуваше да гледа лицето му. Отдръпна се от трупа и се свлече на пода, изпълнена с ужас… и чувство на вина. Лежеше свита на кълбо, хлипаше силно и не можеше да се успокои, а душата й се разкъсваше от болка. Тя се долепи до стената, опря челото си в корниза и остави сълзите да се леят. Постепенно до съзнанието й стигна мисълта, че никой не бе чул писъците и плача й. Тя бе дошла до ужасяващата сцена сама. Навсякъде личаха следите на омразната „Одесса“. Пречупени кръстове бяха издълбани в дървените стени, бяха надраскани по прозореца със сапун и изписани по пода с кръвта на Фалкенхайм. Цялата стая бе преобърната наопаки. Книгите бяха разкъсани, рафтовете изпочупени, мебелите изпотрошени — къщата бе претърсена от маниаци, които бяха оставили само руини.
Но нещо бе останало… и то не бе в къщата, а навън. В гората. Хелдън се подпря с ръце на пода и придържайки се към стената, се изправи. Опитваше се отчаяно да си спомни онова, което хер Оберст й бе казал преди пет дни: „Ако се случи нещо с мен, не се оставяй страхът да те завладее. Иди сама в гората, там, където ме изведе на малка разходка онзи ден. Спомняш ли си? Аз останах при едно дърво и те помолих да набереш букет горски цветя. Посочих ти как стволът се разклонява на две още от земята и дървото има съвършена V-образна форма. Иди при това дърво. В клоните му съм пъхнал малка метална кутия. Вътре има бележка, която само ти трябва да прочетеш…“
Хелдън измъкна цилиндричната кутия от скривалището й и махна пластмасовия капак. Вътре имаше навито на руло листче, загънато в няколко банкноти от по десет хиляди франка. Хелдън разви банкнотите и прочете бележката.
Скъпа моя Хелдън!
Нямам достатъчно време, за да ти напиша всичко, което трябва да знаеш, а и се страхувам, че по този начин ще те изложа на опасност. Преди три месеца осъществих целта си да бъдеш близо до мен, защото смятах, че си на страната на врага, когото от тридесет години искам да срещна лице в лице. Но те опознах, обикнах те и с голямо облекчение разбрах, че нямаш нищо общо с ужаса, който може отново да връхлети света.
Ако ме убият, това означава, че са ме разкрили и че скоро ще настъпят катастрофални събития. Тогава трябва да бъдат изпратени нареждания на смелите мъже, които ще застанат на последните барикади.
Трябва да отидеш сама — повтарям, сама — до езеро Нюшател в Швейцария. Не се оставяй да те проследят. Знам, че ще можеш да се изплъзнеш, защото си обучена в това. В селцето Пре дю Лак живее човек на име Вернер Герхарт. Намери го. Предай му следното съобщение: „Монетата на Волфсшанце има две страни“. Той ще те разбере и знае какво трябва да направи.
Трябва да отидеш бързо, остава съвсем малко време. Не казвай нищо на никого. Не вдигай тревога. Кажи на колегите и приятелите си, че имаш да уредиш някои лични въпроси в Англия, което звучи логично, като се има предвид, че си живяла там повече от пет години.
Сега побързай, скъпа моя Хелдън. Нюшател. Пре дю Лак. Вернер Герхарт. Запомни името и изгори бележката.
Бог да те благослови!
Хер Оберст
Хелдън се облегна на дървото и погледна към небето. Рехави облачета се движеха на изток, увлечени от бързия вятър. Прииска й се той да отнесе и нея от това място, където непрекъснато трябваше да бяга нанякъде, дебнеше я риск, а всеки човек можеше да се окаже неин враг.
Ноъл й бе казал, че скоро всичко ще свърши и тя ще може да заживее спокойно.
Той грешеше.
Холкрофт я молеше по телефона да не тръгва поне още един ден, но не успя да я разубеди. Чрез „Галимар“ й бяха съобщили, че трябва да прегледа вещите на сестра си; от Хелдън се очакваше да вземе решения и да уреди някой семейни въпроси.
— Ще ти се обадя в Женева, скъпи. Нали ще отседнеш в „Д’Акор“?
— Да. — Какво ли се бе случило? Само преди два часа Хелдън бе толкова щастлива и възторжена, а сега гласът й звучеше напрегнато.
— Ще ти позвъня след един-два дни. Ще търся господин Фреска.
— Искаш ли да дойда с теб? Чак утре вечер трябва да съм в Женева. Кеслер ще пристигне около десет часа, а брат ти — още по-късно.
— Не, скъпи. Това ще е едно тъжно пътуване и предпочитам да бъда сама. Йохан е в Лондон… Ще се опитам да се свържа с него.
— Имаш някои дрехи тук.
— Да, рокля, обувки и един памучен панталон. По-бързо ще ми е да се отбия при хер Оберст… и да си взема по-подходящи дрехи за Портсмът.
— По-бързо ли?
— Да, на път за летището. Трябва да отида там на всяка цена. Да си взема паспорта, пари…
