— Аз ще ти дам пари — прекъсна я Ноъл. — Мислех, че вече си ходила у тях.
— Моля те, скъпи, не ме притеснявай — отвърна Хелдън пресипнало. — Казах ти, че съм се отбила в издателството.
— Не, не ми каза така. Каза, че те са ти се обадили. — Холкрофт се разтревожи от нелогичните й обяснения. Скритата в гората къщичка на хер Оберст съвсем не беше на пътя за летището. — Хелдън, какво има?
— Обичам те, Ноъл. Ще ти се обадя утре вечер. Хотел „Д’Акор“, Женева — каза тя и затвори.
Холкрофт остави слушалката, а гласът й още звучеше в ушите му. Възможно беше тя да бе тръгнала за Лондон, но той се съмняваше. Къде отиваше? Защо го излъга? По дяволите! Защо се държеше така? Какво се бе случило?
Нямаше смисъл да остава повече в Париж. Тъй като щеше да пътува до Женева сам, можеше да тръгне когато реши.
Бе рисковано да пътува със самолет или влак. Невидими очи щяха да го следят и той трябваше да се крие от тях. Помощник-управителят на хотел „Жорж V“ му нае кола под името Фреска. Дадоха му карта с маршрута. Щеше да пътува към Женева през нощта.
Алтийн Холкрофт погледна през прозореца на самолета на ТАП68 надолу към светлините на Лисабон. След няколко минути щяха да се приземят. Тя имаше да свърши много неща през следващите дванадесет часа и се молеше на Бога да й даде достатъчно сила, за да успее. В Мексико бе забелязала, че я следи някакъв мъж. После той бе изчезнал на летището, което означаваше, че там го е сменил друг.
Тя се бе провалила в Мексико. Бяха я забелязали. Щом слезеше в Лисабон, трябваше веднага да стане невидима. Не можеше да си позволи още един провал.
Лисабон.
Господи, Лисабон!
В Лисабон бе започнало всичко. Тук й бе казана една лъжа, замислена с дяволско лукавство, в която тя бе вярвала цял живот. Каква глупачка се бе оказала и как се бе оставила Хайнрих да я измами!
Отначало Алтийн бе отказала да се срещнат в Лисабон, защото не можеше да преодолее омразата си към него, но заплахата му я принуди. Тя бе съвсем ясна: бащата щеше сам да разкрие позорния произход на сина си. Ноъл Холкрофт никога нямаше да бъде оставен на мира, защото името Ноъл Клаузен щеше непрекъснато да го преследва, а с него и злата участ да бъде единственият наследник на нацистки престъпник.
Какво облекчение бе изпитала след срещата! Колко благодарна му бе, че заплахата се бе оказала само средство да я извика в Лисабон! Какво изумление и страхопочитание бе изпитала, когато Хайнрих спокойно й бе изложил изключителния план, чийто реален резултат щеше да дойде след години и който бе плод на мечтата за по-добър и по-справедлив свят. Тя го изслуша, повярва му и направи всичко, което той поиска от нея, защото злото трябваше да бъде поправено.
За тези няколко дни в Лисабон тя отново го бе обикнала и под напора на внезапно възкръсналите си чувства му бе предложила себе си.
Със сълзи на очи той бе отказал да я приеме. Бе й отговорил, че не е достоен за нея.
Всичко това е било една майсторска игра! Каква ирония!
Заплахата, която я бе принудила да отиде в Лисабон преди тридесет години, я принуди да поеме същия риск отново. Ако тя претърпеше провал, животът на Ноъл Холкрофт щеше да бъде съсипан. Всички щяха да разберат, че той е Ноъл Клаузен, синът на Хайнрих и инструмент в ръцете на основателите на новия Райх.
Някакъв мъж бе позвънил посред нощ в апартамента й в Бедфърд Хилс. Той се представи с името „Манфреди“ и тя му отвори, мислейки, че й носи вест от сина й. Мъжът бе евреин от някакво място Хар Ша’Алав и бе дошъл да я убие. После щял да убие и сина й. Не бивало да се допуска призракът на Волфсшанце — на фалшивата Волфсшанце, да премине от Женева в Цюрих.
Алтийн се бе разгневила. Знаеше ли с кого говори този човек? Знаеше ли какво и с каква цел бе направила тя?
Мъжът знаеше за Женева и Цюрих… и срещата в Лисабон преди тридесет години, и това му бе достатъчно, за да изпитва към нея отвращение, каквото щяха да изпитват всички като него, когато научат за престъпленията й.
Алтийн бе видяла болката и гнева в тъмните очи, вперени застрашително в нея като две черни дула. Тя го помоли отчаяно да й каже онова, което знаеше.
Той й отговори, че скоро огромни суми щели да бъдат изпратени на една организация с членове, пръснати по целия свят. За ръководителите й това щял да бъде сигналът, чакан цели тридесет години.
Убийци и подпалвачи щели да създават безредици и хаос по улиците; положението щяло да свари правителствата напълно неподготвени и безпомощни да се справят. Хората във всички страни щели да се молят за стабилност и ред. Тогава властни мъже и жени, разполагащи с баснословни суми, щели да завладеят върха. Само след месеци те щели да държат целия свят в ръцете си.
Те били навсякъде, във всички страни. И чакали сигнала от Женева.
Кои са те?
Sonnenkinder. Децата на фанатици, достигнали до всички краища на земята със самолет, кораб и подводница. Онези, които ги бяха изпратили, виждаха, че каузата им умира и се надяваха наследниците им да й вдъхнат живот някой ден.
Те бяха навсякъде. Срещу тях не можеха да се борят обикновени хора при установения ред и съществуващата структура на властта. Защото твърде често Sonnenkinder контролираха самата власт. Но евреите от Хар Ша’Алав се различаваха от обикновените хора и методите им на борба бяха други. Те съзнаваха, че за да спрат фалшивата Волфсшанце, трябва да се борят с тях безмилостно, но тайно, без да им позволяват да разберат къде се намират или какъв е следващият им ход. А първата им задача бе да спрат разпределянето на огромната сума сред Sonnenkinder.
— Разобличете ги веднага!
— Кого! Къде? Как се казват? Как да се намерят доказателства? Кой може да каже, че този генерал, адмирал, началник на полицията, президент на корпорация, съдия, сенатор, конгресмен или губернатор е Sonnenkinder? Толкова кандидати за различни постове повтарят клишета, които завоалирано разпалват омразата, а тълпата не ги подозира в нищо. Вместо това тя ги приветства с флагчета и носи значки с ликовете им.
Те са навсякъде. Нацистът е до нас, макар да не можем да го разпознаем под маската на почтеност и облечен в безупречно изгладен костюм.
Евреинът от Хар Ша’Алав продължи да й обяснява разпалено:
— Дори вие, старицата и вашият син, сте инструменти в ръцете на новия Райх; дори и вие не можете да ги разпознаете.
— Не зная нищо. Кълна се в живота си, че не зная. Не съм това, за което ме мислите. Убийте ме, за Бога, убийте ме. Сега! Излейте отмъщението си върху мен. Аз го заслужавам напълно, ако казвате истината, но ви умолявам, свържете се със сина ми. Намерете го и му обяснете. Спрете го! Не го убивайте и не го заклеймявайте. Той не знае нищо. Спасете живота му! Отнемете моя, но спасете неговия!
Тогава евреинът от Хар Ша’Алав й каза:
— Ричард Холкрофт бе убит. Катастрофата, при която загина, не беше случайна.
Алтийн едва не припадна, но съумя да се овладее. Тя не си позволи да изпадне в така желаната, макар и моментна забрава.
— Боже мой…
— Волфсшанце го уби. Фалшивата Волфсшанце. Използваха начин, сигурен колкото газовите камери в Аушвиц някога.
— Каква Волфсшанце? Защо я наричате така?
— Сама трябва да научите. Пак ще поговорим. Ако сте ме излъгали, ще ви убия. Синът ви ще живее, докато някъде някой не издаде смъртната му присъда, но на челото му ще бъде изписан пречупен кръст.
— Свържете се с него. Кажете му.
