Не си въобразяваше, че му е ясно и знаеше, че може само да прави догадки. Единствено Карара бяха поискали да се срещнат с него и кой знае защо, му разказаха за несъществуващи отношения. Това обаче не бе достатъчно, за да ги смята за врагове на Фон Тиболтови. Бяха го потърсили с единствената цел да помогнат на двете сестри и брата, избягали от Бразилия. В Рио имаше много хора, влиятелният Граф например, които биха дали много пари, за да открият Фон Тиболтови. Но Карара не бяха отишли при някого от тях, макар че можеха да спечелят много и почти нямаше какво да загубят.
— Те просто искаха да помогнат — каза Ноъл. — Поне това беше истина. Знаеха, че ви преследват и искрено желаеха да ви помогнат.
— Възможно е — отвърна Хелдън. — Рио е пълен с хора, които все още воюват и преследват „предателите“. Никога не знаеш кой ти е приятел и кой враг, особено сред германците.
— Познавахте ли Морис Граф?
— Знаех кой е, разбира се. Всеки знае кой е Граф. Но никога не се бях срещала с него.
— А аз се срещнах — каза Ноъл. — Точно той нарече Фон Тиболтови предатели.
— Сигурно. Те не отричат, че сме германци като тях, но това не им пречи да ни ненавиждат.
— Защо?
Тя отмести погледа си и приближи чашата към устните си.
— Заради други неща.
— Заради майка ви ли?
— Да — отвърна Хелдън. — Майка ми беше причината. Вече ви казах, че германската общност я презираше.
Холкрофт отново усети, че тя му спестява част от истината, но реши да не я разпитва повече. По-късно, ако спечели доверието й, тя сама ще му каже. Хелдън трябваше да му обясни тези неща. Може би те имаха значение за Женева. Сега всичко имаше значение за Женева.
— Преди малко казахте, че майка ви разтрогвала бракове — подхвана той. — Сестра ви ми каза нещо подобно за себе си. В Портсмът офицерите и жените им я отбягвали.
— Ако се опитвате да ми кажете, че сестра ми повтаря майка ми, не сте далеч от истината. Сестра ми е много по-голяма от мен и беше по-близка с нея. Виждаше начина, по който тя пробива в живота и неговите предимства. Всичко, което преживя, се отрази на характера й. Тя е видяла с очите си ужасите в следвоенен Берлин. На тринадесет години е спала с войници срещу храна. С американски войници, господин Холкрофт.
Вече знаеше достатъчно за Гретхен Бомънт. Сега картината беше пълна. На четиринадесет тя вече е била проститутка и прехвърлила четиридесет и петата си година, продължаваше да бъде такава, независимо какви причини я бяха тласнали към това. Директорите на Голямата Женевска банка щяха да я отстранят, обосновавайки се с липса на стабилност и компетентност.
Ноъл можеше да посочи много по-съществено основание: мъжът, когото Гретхен Бомънт бе казала, че ненавижда, но с когото тя живееше. Мъжът със странните гъсти вежди, проследил го до Бразилия.
— Ами съпругът й?
— Почти не го познавам.
Тя отново погледна към огъня. Страхуваше се и криеше нещо. Равнодушието й звучеше преднамерено. Онова, което премълчаваше, бе свързано с Бомънт. Повече не можеха да заобикалят темата. Доверие между тях можеше да се изгради само ако и двамата говореха истината и колкото по-бързо тя разбереше това, толкова по-добре.
— Все пак не знаете ли нещо за него? Например за произхода му или за службата му във флота?
— Знам само, че е капитан на кораб и това е всичко.
— Мисля, че не е и вие го знаете много добре. Не ме лъжете, моля ви.
Очите й го стрелнаха гневно, но след миг тя продължи спокойно:
— Чудно как ви хрумна такова нещо. Защо ще ви лъжа?
— Ще ми се да знаех. Казвате, че почти не го познавате, а изглеждате изплашена до смърт. Моля ви.
— Какво искате?
— Да ми кажете, ако знаете нещо. Преди чували ли сте за документа в Женева?
— Нищо не знам и нищо не съм чувала.
— Видях Бомънт в самолета от Ню Йорк за Рио преди две седмици. Следеше ме.
Погледът на Хелдън издаваше страха й.
— Може би се заблуждавате — подхвърли тя.
— Не, сигурен съм. Видях снимката му в къщата на сестра ви. В неговата къща. Без съмнение това беше негова снимка. Взех я, а после ми я откраднаха, след като едва не ме пребиха заради нея.
— Господи… Пребили са ви заради снимката му?
— Нищо друго не липсваше. Портфейлът, парите и часовникът ми си бяха на мястото. Само снимката я нямаше. На гърба й имаше някакъв надпис.
— Какво пишеше?
— Не зная. Беше на немски, а аз не го разбирам.
— Можете ли да си спомните поне някоя дума?
— Да, последната — T-O-D. Tod.
— „Ohne dich sterbe ich“. Възможно ли е това?
— Не зная. Какво означава?
— „Без теб ще умра“. Сестра ми би написала подобно нещо. Казах ви, че мелодрамата я привлича. — Отново го лъжеше! Сигурен беше.
— Значи мислите, че е просто някое мило посвещение?
Тя кимна.
— И от Британското разузнаване направиха такова предположение, но аз и на тях не повярвах. Сигурен съм, че Бомънт е човекът, когото видях в самолета. Взели са ми снимката, защото на гърба й пишеше нещо важно. За Бога, какво става?
— Не зная.
— Все нещо знаете. — Ноъл се опита да се овладее. Макар че говореха тихо, почти шепнешком, бяха привлекли вниманието на другите посетители. Холкрофт протегна ръката си през масата и хвана нейната.
— Пак ви моля. Вие знаете нещо. Кажете ми го.
Ръката й леко потрепера.
— Няма смисъл. Това, което знам, е доста объркано. Аз по-скоро усещам, че е така, но не мога да бъда сигурна. — Тя отдръпна ръката си. — Преди години Антъни Бомънт беше военноморски аташе в Рио де Жанейро. Спомням си, че той често ни посещаваше, но не го познавам добре. По това време беше женен, но очевидно се интересуваше от сестра ми. Може би това бе обикновено увлечение. Майка ми го поощряваше — тя свързваше високото му звание във флота с надеждата за евентуални връзки и облаги. Сестра ми категорично се възпротиви. Тя презираше Бомънт и не искаше да има нищо общо с него. Въпреки това само след няколко години заминахме за Англия и тя се омъжи за него. Така и не разбрах какво я накара.
Ноъл се наведе напред. Изпита облекчение.
— Може би не е толкова неразбираемо, колкото си мислите. Каза ми, че се е омъжила за него, защото той й давал сигурност.
— И вие й повярвахте?
— Поведението потвърждаваше думите й.
— Тогава едва ли сте говорили със сестра ми.
— Тя беше. Приличаше на вас. И двете сте толкова красиви!
— Сега аз ще ви задам един въпрос. Наистина ли мислите, че толкова красива жена ще се задоволи със заплатата на морски капитан и самотния живот на негова съпруга. Едва ли.
— А вие как си го обяснявате?
— Според мен тя е била принудена да се омъжи за Антъни Бомънт.
Ноъл се облегна назад. Ако е така, всичко трябва да е започнало още в Рио де Жанейро и може би е
