Тинаму.
Фон Тиболт излезе от бензиностанцията. Бомънт бе спрял на петнадесетина метра и бе изключил фаровете. Командирът си знаеше урока — школовката личеше във всяко нещо, което правеше. Единствената му слабост беше прекаленият ентусиазъм за сметка на благоразумието. Това щеше да му коства живота.
Тенисън бавно приближи лимузината. Мислите му се насочиха към миналото на Антъни Бомънт. Синът на райхсоберфюрера бе изпратен в едно шотландско семейство, но Тенисън никога не се бе интересувал от живота му преди това. Познаваше качествата му — издръжливост, упоритост, целенасоченост, но не знаеше как го бяха изтеглили от Германия. Струваше му се излишно. Такива като него бяха хиляди и документите им бяха унищожени.
Хиляди. Те бяха подбрани генетически — родословното им дърво бе проучено няколко поколения назад за физически недостатъци и психически отклонения. Само най-достойните от тях бяха изпращани в други страни, където ги обучаваха и подготвяха. Но ги посвещаваха в идеите едва когато пораснат. И то не всички — онези, които не оправдаха очакванията за заложените в тях възможности, които проявяваха слабост или по някакъв начин се компрометираха, бяха изскубвани като бурени, преди да разберат каквото и да било.
Другите бяха истинските наследници на Третия райх. Те заемаха отговорни длъжности по целия свят и разполагаха с власт. Чакаха… чакаха сигнал от Швейцария, че вече разполагат с милиони долари за постигането на целите си.
Милиони, събрани ловко, с вещина и хитрост. Държавите щяха една след друга да признаят превъзходството им. Sonnenkinder щяха да оглавят и благодарение на огромните суми да разпространяват и утвърждават влиянието си в света. С десет милиона тук, четиридесет и сто милиона там, където имаше нужда от тях.
Щяха да купят изборите в свободните страни, подставени лица постепенно щяха да изместят действителните кандидати в електоратите. Подобни експерименти вече бяха преминали успешно. В Чили това бе струвало по-малко от двадесет и седем милиона, а в Панама — само шест. Американският сенат и местата в Камарата на представителите щяха да им принадлежат. След сигнала от Швейцария разпределянето на милионите щеше да стане научно, съобразено с последните демографски проучвания. Порасналите деца на Райха щяха да покорят Запада.
После идваше ред на Източния блок — Съветския съюз и сателитите му, съсипани от разточителството и злоупотребите на управниците им. С авоарите в Швейцария можеха да накарат хората да повярват, че има и по-добър път. Изведнъж щяха да разполагат с огромни суми, а строгият режим щеше да рухне заедно с разклатеното чувство за вярност.
Така щеше да се роди Четвъртият райх — той нямаше да се простира в границите на една или две страни, а по целия свят. Децата на слънцето щяха да станат законни господари на земното кълбо. Die Sonnenkinder.
Някои можеха да кажат, че това е немислимо и звучи нелепо, но то вече беше в ход. Навсякъде.
За съжаление имаше и неизбежни грешки, мислеше си Тенисън, приближавайки лимузината. Грешки, които трябва да бъдат своевременно поправени. Бомънт бе една такава грешка. Тенисън сложи пистолета в кобура си, готов да го извади отново всеки момент.
Мина отстрани и застана до вратата на шофьора. Прозорчето бе спуснато, капитанът се обърна и го погледна притеснен.
— Какво има? Нещо нередно ли?
— Нищо непоправимо. Но ще карам аз, ти ще ми показваш пътя.
— Накъде?
— Казаха ми, че наблизо, на не повече от осем или десет километра има езеро. Не се чуваше много добре — връзката бе лоша.
— Единственото езеро в околността е на изток от Сен Гратиен, но е на около дванадесетина километра.
— Това трябва да е. Има ли гори около него?
— Да, местността е гориста.
— То е — каза Тенисън и се качи в колата, а Бомънт се прехвърли на другата седалка. — Аз знам какъв сигнал ще ни дадат с фарове. Ти ми казвай накъде да карам, а аз ще следя светлините.
— Изглежда ми странно.
— Нищо странно няма. Ситуацията е по-заплетена. Могат да ни пресрещнат по пътя, а аз мога да ги разпозная. Нямаме време. По кой път да тръгна?
— Първо обърни обратно. Като стигнем до онзи ужасен път, завий вляво.
— Добре — Тенисън запали двигателя.
— Какво има? — попита го Бомънт. — Каква е тази тревога? За втори път чувам сигнал четири тирета. Преди беше за нашия човек в Антиб.
— Той не беше от нашите, Тони. Той беше марионетка.
— Да, разбира се. Терорист от „Рахе“. Но все пак го използвахме като връзка. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Да, разбирам. Тук ли да завия? Наляво ли?
— Точно така. За Бога, кажи ми. Какво по дяволите става.
След завоя Тенисън увеличи скоростта.
— Всъщност това може би засяга и теб. Не сме сигурни, имаме само предположения.
— Мен ли?
— Да. Холкрофт забеляза ли те? Възможно ли е да те е виждал повече от веднъж и да е разбрал, че го следиш?
— Мен да забележи? Не! Не, абсурд! Кълна ти се!
— А в Женева? Помисли си.
— В никакъв случай.
— В Ню Йорк?
— Никога не съм се приближавал на по-малко от една миля! Невъзможно е.
— А на самолета в Рио де Жанейро?
Бомънт се замисли.
— Не… дръпна една завеса и се озовахме лице в лице, но ми се стори доста пиян. Въобще не ме забеляза. Аз го видях, а той мен — не.
Тогава е станало, помисли си Тенисън. Преданото дете на Райха вярваше в онова, в което бе необходимо да вярва. Нямаше смисъл да обсъждат въпроса повече.
— Станала е грешка, Тони. Загубихме половин час на вятъра. Говорих с жена ти, моята скъпа сестра. Според нея ти си твърде внимателен, за да допуснеш да се случи подобно нещо.
— Така е. Тя винаги се оказва права. Изключително момиче. Не знам какво мислиш, но според мен бракът ни не е само користен.
— Това много ме радва, Тони.
— На следващия завой сме надясно. Пътят отива на север към езерото.
В гората бе студено, а до водата — още повече. Те спряха в края на неасфалтиран път и по тясна пътека тръгнаха към брега на езерото. Тенисън бе взел от жабката на колата фенерче. Бомънт носеше тясна лопата, с която да изкопаят дупка, за да запалят в нея огън и да се стоплят.
— Толкова дълго ли ще останем тук? — попита Бомънт.
— Може да се наложи. Трябва да обсъдим и други неща, за които ще поискам съвета ти. Това е източният бряг на езерото, нали?
— Да. Подходящо място за срещи. По това време на годината е съвсем пусто.
— Кога трябва да се върнеш на кораба си?
— Не си ли спомняш? Ще прекараме уикенда заедно с Гретхен?
— Значи в понеделник?
— Или вторник. Шефът ми е чудо-човек. За ден-два закъснение изобщо не ми иска обяснение. Решава, че съм имал важна работа и толкоз.
